Габриела, Атанас и бебе Огнян
Малко предистория за първото ми раждане – на 25-ти март 2019 г беше терминът ми с първото дете. Имах лека бременност, безпроблемна, спях и ядях по цял ден, голямо спокойствие ме беше обхванало. Бях просто бременна, но по скоро се държах като “болна”, спрях да тренирам, да излизам, стоях си вкъщи предимно и чаках (и аз не знам какво, да родя сигурно). И така 9 месеца.
По средата на бременността се сетих, че трябва да отида на очен лекар, понеже имах операция на очите(висок диоптър), потвърдиха ми че е безопасно да родя нормално. Добре – си казах. Супер. И пак продължих да си чакам. Все едно не мен ме чакаше съвсем скоро раждане. Към края на 8 месец потърсих къде би било най-добре да родя. Критериите ми бяха само и единствено към болничното заведение – голяма грешка. Исках болницата да е частна и да има много добра неонатология.
Намерих и подходящ доктор, отидох на преглед и се уговорихме че няма проблем да родя при нея. На термина ми (25.03) отидох на преглед, нямаше никакви индикации за започване на раждане. Мъжът ми се притесняваше и лекарят прецени, че ако до 29-ти не тръгне раждане – ще ме приемат в болницата.
Така и стана, предизвикаха ми раждане, последваха дълги 12 часа в тих ужас – така бих описала случилото ми се. Окситоцин, епидурална, постоянни проверки за разкритие, преминаване на всякакви хора покрай стенещото ми тяло, пукане на мехури и такива все гадни неща и нищо накрая, след няколко приказки от страна на лекарката (на която й свършваше смяната в болницата в събота на обяд) се съгласих на операция. И ужасът си продължи в операционната..ад. На 30.03 в 14:16ч си имах вече момченце.
Разказвам всичко това, за да призная моята огромна грешка с първото си раждане – че бях изключително неподготвена! Нито физически, нито психически, нито с информация какво ме чака, какво да правя и т.н. Отидох с надеждата някой друг да роди вместо мен! Скъпи бъдещи родилки, моля не правете това!
И така няколко месеца след раждането си, открих група за подкрепа за вагинално раждане след предишно секцио. Не спирах да чета истории за успешни VBAC раждания и толкова се надявах един ден и аз да мога да разкажа своята! Започнах много да се интересувам по темата, разбрах коя е Олга, купих книгата й, прочетох я и бях вече сигурна, че някой ден ще се срещна с Олга Дукат.
Януари 2022 разбрах, че съм бременна. Абсолютно веднага съставих своя план в главата си. Никаква подкрепа нямах нито от мъжа ми, нито от когото и да било. Но бързо разбраха, че всъщност не ми е нужна такава – имах три години да нахъсам себе си и да се информирам, и вече знаех какво точно искам да направя!
Свързах се с Олга, отидох на преглед – мисля че бях в 5 месец. Уговорихме се, всичко беше по план. Терминът ми беше 26.09. Имах отново лека бременност, но този път нямаше кой да ме остави да “лентяйствам” по цял ден. Грижех се за моя щур тодлър, не спирах да работя, да се движа. Купих си пътека вкъщи и всеки ден бях на нея!
Влязох в 9 месец и отново се чувствах супер – подвижна и дейна. Докторката, при която се следях в Казанлък, много държеше да отида в София поне 2 седмици преди термин. Но този период съвпадаше с тръгването на градина на голямото ми дете и аз не исках да го изпусна. Казах си, че ще изчакам и фиксирахме с моя мъж дата 22.09 за моето заминаване. Аз бях сигурна, че ще пренося, понеже първото ми раждане подмина термин. И хич не си давах зор.
В неделя (18.09) бях вкъщи сама със синковеца, голяма игра падна и реших следобед да дремна с него. След събуждане и гушкане в леглото, минах през тоалетната (беше към 17:00 ч) и видях че ми падна тапата и веднага започнаха леки контракции. Обадих се на моята приятелка, която щеше да бъде с мен по време на раждането, поразмишлявахме с нея и се убедихме, че раждането ще е скоро. И тогава си дойде мъжът ми, свари ни да си говорим и милият пребледня – сбъдна се най-големият му страх – раждането да започне докато сме си вкъщи и да трябва да ме вози с колата до София.
Бързо си разпределихме задачите, събрах багажа на номер 1 и мъжът ми отиде да го кара на баба му. Влязох да се изкъпя и исках да проверя дали контракциите ще спрат. Но не спряха и си бяха още от началото през 3 мин, 1 мин, 2 мин. За по 15-20-30 секунди. Много странно ми беше всичко, смятах че ще се случат нещата по стандартния начин, по някоя друга контракция на 20-30 минути, после да спрат, после пак да започнат. Но при мен си бяха постоянни, но пък леки и съвсем търпими. Оправих си косата, и няма да забравя физиономията на мъжа ми като се върна и вече беше на полусъединител да тръгваме, а ме завари с мокра коса и още неоправен багаж. Беше в шок.
След голям зор от страна на мъжа ми тръгнахме към 19:15 ч. На вратата само му казах да ми вземе бира за изпът. Той каза че ще вземе две!
Писах на моята дула Яни, тя ми отговори че са в болницата вече.
Пътуването беше увеличило малко болката в контракциите, но пак беше търпимо. Към 21 ч бяхме пред болницата.
Тоновете бяха добри, Олга ми направи преглед и се оказах с 1 см и недобре изгладена шийка. Голямо разочарование ме обзе. Екипът не бяха спали от 24ч, имаха две последователни дълги раждания. Аз щях да им бъда третото в неделя вечер. Дойде д-р Паликов, прегледа ме на ехограф. Всичко беше наред, достатъчно води. Оставиха ме да реша да остана или да се прибера в апартамента ми, който беше на 5 мин от болницата. Докато обсъждахме с екипа, моят мил мъж вече беше отишъл до колата и беше свалил багажа ми и тропаше нервно на място. Според него задължително трябваше да остана в болницата.
Моята приятелка ме подкрепи да отидем до апартамента и така тръгнахме тримата аз, тя и мъжът ми, като д-р Паликов ме изпрати с думите “Ще видим сутринта до къде ще е положението”. С първото ми раждане бях достигнала до 6 см разкритие и Олга и докторът ме увериха, че ще бъде като първо раждане – бавно.
Въоръжихме се с търпение, на прибиране към апартамента съставихме план – да хапнем нещо леко за вечеря и аз да се опитам да поспя между контракциите. Обаче още с прибирането нещата бързо загрубяха.
Контракциите изведнъж доста се засилиха и моята приятелка започна да ми прави масаж на кръста по време на контракция. Господи, това беше голямо блаженство в тези моменти! И от тогава всяка контракция исках да я посрещна с нейните ръце на кръста ми. Удобно ми беше само на четири крака. Времето ми се загуби от там нататък, сливаха ми се моменти. Влязох няколко пъти в банята под душа, но водата не ми помагаше и бързо излизах. Дойде момент, в който просто започнах да викам в пика на контракциите.
Свързахме се с дулата ми,помня думите й и няма да забравя колко силно ми въздействаха в онзи момент. Все едно ме хвана, разтърси ме и ме строполи на земята. Каза ми да не се оставям да ме води болката.
Отне ми точно още една контракция да се събера. Фокусирах се и така започнах да поемам болката някъде дълбоко в мен. Яни тръгна към нас, след като дойде аз вече не можех да ставам, контракциите ми се сливаха една в друга, имаха даже няколко пика. Не знаех изобщо какво се случва около мен. Беше време да тръгваме към болницата.
Тръгнахме към паркинга, а аз посрещах контракциите като прегръщах Яни и се фокусирах върху нея. Мъжът ми беше докарал колата до входа, само влязох на задната седалка, стоейки на четири крака. Моята приятелка продължи да ми прави масажите. Стигнахме до болницата след 3-4 минути, беше към 2:00 ч. Не знам как се качих до залата. Помня че беше пълна тишина в цялата болница. Олга ме провери за разкритие и с изненада установи пълно разкритие. През цялото време Олга слушаше тоновете на бебето, всичко беше наред. Мъжът ми прецени да излезе и да чака пред стаята, а приятелката ми беше плътно до мен, седнала зад гърба ми, а аз бях на родилното столче.
Такова спокойствие беше – бяхме само четирите в стаята, а там едно уютно, с прекрасни мотивиращи послания по стените, приглушена светлина. И така в 3:21 ч се роди той – моят втори син. Не мога да опиша с думи блаженството, удовлетворението и радостта ми веднага след като дадох живот за втори път!
Първите ми думи бяха “това ли беше?!”. Не можех да повярвам, че съм успяла, че всъщност не беше чак толкова страшно, че е постижимо, че АЗ го направих! Усмивката на лицето ми сияеше!
Олга пусна песента “Superwoman”, ох, да можех да се върна ей точно в този момент там, на кушетката, разкрачена, немощна, но щастлива и извършила своята най-голяма победа до сега! Пожелавам го от все сърце на всяка, която го желае!
Имам си една мечта.. един ден такива раждания като моето второ да не бъдат изключения, а нещо нормално! По такъв начин трябва ние жените да даваме живот – в уединение, подкрепени от близки и наблюдавани от специалисти, които да се намесват само при нужда!
фотограф Яница Карамаркова, https://www.moiatadula.com/
