Силвия, Галин и бебе Максим
Първото ми раждане беше 2014 година. Дъщеря ми София се появи със секцио на 21.11 (с термин тогава 14.12). Секцио заради разширени вени на краката, 3 седмици преди термин, от днес за утре и „защото така“! Имах трудно възстановяване, без първи контакт с бебето, самотно, страшно, унизително и грозно. Никога няма да забравя как влязох в операционната чисто гола. С огромен корем, разсъблечена, безкрайно уплашена и сама. Важното е, че мина! И че двете сме добре. Но в мен беше останало едно особено чувство на неудовлетворение и вина. Вина към самата себе си, че от страх не успях да предоставя на дъщеря си възможността да се роди сама.
Непосредствено след раждането започнах да следя facebook групата Вагинално раждане след цезарово сечение. Така попаднах и на страницата на Олга като близо 8 години се възхищавах на всички онези смели жени, които успяват. Със сълзи на очите четях невероятните им истории и си повтарях, че един ден и аз ще имам такава.
Още преди да забременея си купих книгата “Раждане с любов” с идеята да започна да я чета, когато това се случи. Знаех, че един ден ще раждам с Олга, която имах чувството, че вече познавам. Без значение къде. Исках просто да е с нея. Важно ми беше да имам шанс за нормално раждане след предишно секцио. И да родя с любов!
Най-накрая, след почти 5 години опити, бях бременна отново. Бременността протичаше съвсем нормално като още на първите прегледи при следящия ми АГ ми бе казано – „още от сега знаеш как ще раждаш, нали?“ Казах – ДА. Нормално! Той се засмя и допълни, че не съм попаднала на правилното място. Обясних, че нямам никакви намерения да раждам в града, където живея и помолих това да не го обсъждаме повече. В клиниката, където се следих, ме знаеха като „лудата Силвия, която ще ражда нормално след секцио“. Прегледите минаваха в шеги и закачки как бебето е голямо, как съм откачена да си причиня това с този огромен корем, как съм на 35 +, как ще тормозя мъжа ми да шофира над 200 км, когато раждането започне. Но бях категорична, че искам, че мога и че ще успея.
Подготовката за предстоящото раждане беше дълга и напълно осъзната. Следях и продължавам да следя профилите в социалните мрежи, където споделените истории и до ден днешен ме карат да се усмихвам. Прочетох книгата “Раждане с любов” и желанието ми за нормално раждане след секцио се засили още повече. В 30 г.с. се свързах с Олга и запазих час за консултация, защото аз хубаво обяснявах къде и при кого ще раждам, но всички те все още не знаеха. Бях планувала да я прочета още веднъж (въздействаше ми по един особен начин и в онзи момент имах нужда точно от това).
Малко ме притесняваше това, че не съм от София, но 100 % не бях единствената и знаех, че със сигурност има начин.
Първата консултация с Олга направихме в 34 г.с. Тя – Олга, беше точно такава, каквато си я представях – спокойна, мила, изслушваща, внимателна и въпреки раждането, което се случваше в онзи момент, тя успя да ни обърне достатъчно внимание. Беше повече от ясно, че разширените вени на краката не са причина за секцио, че предишното секцио не е предпоставка за повторно такова, че ще даде шанс заедно да опитаме да родим. Насрочихме час за втора среща в края на 36 г.с. Тогава съставихме и план за раждането. Държах на това да не съм сама, да имам свобода на движенията, да мога да пия вода, да е спокойно и без излишни интервенции, да имам контакт кожа в кожа с бебето, пъпната връв да се клампира, когато спре да пулсира и бебето да е постоянно при мен. За всичко останало – приглушената светлина, обстановката, музиката, възможността за ползване на душ, не бях и мечтала. Беше ми изключително важно да мога да се доверя и да знам, че ако нещо се обърка и се наложи повторно секцио, то да се е случило, защото е имало причина, а не „защото така“!
Планувах да отседна в София 2 седмици преди термин, за да избегна стресови ситуации, но покрай грижите за дъщеря ми не бях организирала нищо конкретно. Закупих Модул Раждане от онлайн курса “Информиран избор за раждането”, който така и не успях да изгледам до край, защото раждането се случи в края на 38-ма г.с., а мен ме беше обзело такова спокойствие, че бях сигурна, че ще съм бременна цял живот и ще имам време за всичко.
15 дни преди термин след един силен ритник, лежейки си на дивана около 21:20 аса вечерта на 5-ти декември, започнаха да се леят води. Честно казано не помня съвсем реакцията си, понеже нямах никакви намерения да раждам тогава и се изненадах, но се сещам как в паниката съпругът ми отвори фурната, извади една голяма тава и ми я мушна между краката.
Свързах се с Яница веднага и обясних, че нямам никакви други индикации, освен обичайните неразположения в края на бременността. След консултация и с Олга се разбрахме да направя запис на тоновете в Стара Загора и след това да решаваме дали да тръгваме веднага за София или да изчакаме и да пътуваме сутринта. За изненада на всички в родното АГ такъв ми бе отказан! Разбрахме се да направим записа в София.
Тръгнахме 2 часа след изтичането на водите. Пътуването за мен беше спокойно. Гледахме в колата онлайн курса за раждането и всичко се случваше на живо. Контракциите започнаха по време на самото пътуване, малко след полунощ и директно на 3 минути с продължителност по 1, но бяха напълно поносими. Ако обаче попитате мъжът ми как е протекло пътуването, въпреки че му спестих историята с контракциите, със сигурност би казал, че съм раждала в колата.
Пристигнахме към 1 след полунощ. Тоновете бяха перфектни и продължаваха да текат води. Контракциите се засилваха и предложиха да остана в болницата, където ни настаниха в стая. Усещанията по време на контракциите, които тогава бяха станали на 2 минути, определено се променяха интензивно и беше повече от ясно, че ще се ражда. Поливането с топла вода под душа облекчаваше значително болките. Съпругът ми беше неотлъчно до мен и ме придържаше. Почивах си на леглото седнала, по време на контракция стоях под душа, после легнала на една страна. Експериментирах и търсих начин да облекча болките, които все още бяха сравнително поносими. Проверката за разкритие показа едва 3-4 см, а ми се струваше, че е минала цяла вечност. С Олга и Яница се чувствах спокойна и в сигурни ръце. Яни ми правеше супер облекчаващ масаж на кръста. Решихме, че ще е по-удобно да се преместим в така наречената родилна зала. А там беше толкова уютно – приглушена светлина, топлина и мотивиращи послания по стените, които не спирах да чета. Беше красиво! Настаних се на леглото, после на топката, на 4 крака не беше моето (болеше ме ужасно), пробвах и клекнала, но краката не ме държаха вече и ми беше невъзможно да се изправя след това. Умирах за сън, а контракциите не ми позволяваха да си поема въздух. Яни ми помагаше как да дишам, обясняваше ми как да ги понасям по-леко, как да не задържам болката, а да я пусна да мине през мен. Това така и не разбрах как да го постигна. Вокализирах. Силно, поне по мои критерии, но ми помагаше много. Някак си болката излизаше през гърлото ми и се преживяваше по-лесно.
През цялото време тоновете на бебето бяха добри. Сутринта към 9 часа проверката за разкритие показа едва 7-8 см, а имах чувството, че сантиметрите са повече от 10. С настъпването на деня последваха дълги мъчителни часове, в които, освен градацията на болката до неимоверни висини, нищо друго не се случваше. Бебето продължаваше да стои високо, нямах никакви сили, спеше ми се зверски, контракциите ме пронизваха жестоко, връхлитаха една през друга, сливаха се на моменти дори, а раждането на бебето сякаш беше на пауза. Тук ми се губят моменти как, кога и защо,, но към 12:30 часа дружно всички взехме решение, че ще пробваме да ми пуснат система с окситоцин. Предвид изтощението ми и очакваните още по-силни контракции след това (а бях убедена, че не може да има по-голяма болка от тази, която изпитвах тогава) пожелах епидурална анестезия с почти 9 см разкритие, поставянето на която беше най-голямото изпитание за мен. Никога няма да забравя погледа на съпруга ми, когато се върнах в стаята с вече подействала упойка. Аз просто бях друг човек. Успях да поспя един час, събрах сили и съвсем скоро започнах да усещам напъни.
Истина беше. Раждаше се!
След съвсем кратко време се показа главичката, която изненадващо за мен самата пожелах да пипна. Роди се и телцето. Изплака със силно гласче. Накрая Олга сложи света върху гърдите ми. Роди се той! Максим. В 15:26 на 6-ти декември. Цели 3820 гр. и 51 см.
Много исках съпругът ми да присъства на това раждане, но предполагам заради травмите от предходното такова. Точно по време на напъните той не беше при мен, но разбрах, че го няма, едва когато бебето се роди. Дулата ми и Олга ми бяха достатъчни. Изобщо не усетих липсата му. Просто те се справиха перфектно, а него извикаха веднага, след като бебето изплака. Помагаше ми мисълта, че е близо до мен, че е наоколо и мога да разчитам на него. Физическата му подкрепа ми помогна в началото на раждането, когато Олга и Яни все още не бяха дошли. Незаменимо е чувството да имаш близък човек до себе си и му благодаря, че изобщо се съгласи.
След раждането се чувствах изключително превъзбудено и безкрайно спокойно едновременно. Исках да изкрещя на целия свят, че аз мога да раждам!
Че родих!
Че успях!
Че той (Максим) е тук!
Че той сам реши кога да поеме първата си глътка въздух.
Че аз бях първото нещо, което той видя.
Че се гушкахме кожа в кожа.
Че засука веднага.
Че изчакахме пъпната връв да спре да пулсира, след което аз лично я прерязах.
Че родих вагинално след секцио, защото така е нормално да се ражда.
Неописуемо чувство. Велико! Неземно! Вълшебно! Магично и същевременно реално. Олга го е казала – Раждане с любов!
Максим се роди с любов и любовта се роди заедно с него!
Родихме се и двамата!
Вече сме четирима!
Емоционално ми е, едно такова ревливо. И си плача. Мога да го гушкам с часове! И го правя.
Нещото, за което ще съм благодарна цял живот и което никога няма да забравя, е как дулата ми Яница не ме остави за секунда. Не бях сама, не ме беше страх, въпреки че беше страшно. На Олга благодаря, че изобщо я има. Че ми даде шанс. Че ме накара да повярвам, че мога. И че с нея можах! Не на последно място благодаря и на д-р Паликов. Страхотен тандем сте! Олга и Яница, продължавайте да правите това – да раждате жени, да раждате майки, които могат да раждат бебета, дори и да не вярват, че могат.
