Вероника, Николай и бебе Сияна
През 2020 година родих сина си. Без възможност за движение, без избор на удобна поза, без приемане на (така нужната за мен) вода. Отне доста часове, доста мъки, които съм убедена, че щяха да са поне на половина, ако бях направила информиран избор.
Точно след раждането, преди изобщо да съм планирала следваща бременност, реших, че ако забременея пак, ще търся друг път.
И стана, и го намерих. В лицето на Олга. Още на първия преглед, в началото на бременността ми, усетих колко спокойна е тя и пожелах това спокойствие да присъства на този вече страшен за мен процес.
Срещнахме се някъде през април и тя съпроводи цялата ми бременност. Прочетох книгата й, която ми вдъхна много сила и вяра, че съм на правилния път.
фотограф Яница Карамаркова
Имах лека и безпроблемна бременност. В началото бях с ниска плацента, но д-р Паликов ме увери, че ще се вдигне и нормалното раждане ще се случи. Така и стана и стигнахме до термин. Тапата ми падна постепенно и за няколко дни. В тези дни след термина започнаха и подготвителните нерегулярни контракции, които бяха по-силни отколкото при първото ми раждане, но продължаваха по 2-3 часа вечер и като лягах да спя – спираха. Три дни след термин, вечерта към 21часа, пак се появиха тези контракции, но бяха доста силни. Толкова, че не успявах да хапна. Реших да полегна отново и да видя дали ще отминат. Трийсет минути по-късно ми изтекоха водите, а контракциите вече бяха регулярни и доста болезнени.
Звъннах на дулата си, Яница, с която се разбрахме да си пусна душ и след това да преценим какво да правим, тъй като исках възможно най-дълго да бъда вкъщи, докато се стигне до активната фаза.
След душа обаче контракциите вече бяха на 2 минути и интуитивно просто исках да тръгна към болницата. Разбрахме се с Яни и тръгнахме с мъжа ми. В една предишна история (О, колко са полезни тези истории!) бях прочела, че раждащата се е возила на четири крака на задната седалка и си откраднах идеята.
По средата на пътя усетих, че позивите за напъни започват. Силно се надявах Олга и Яни да не се забавят. В 00часа стигнахме пред болницата, а двете бяха на входа и ме чакаха. Тогава сякаш половината раждане беше минало, такова облекчение усетих. Качихме се веднага в родилна зала, Олга провери разкритието ми и то беше заветните 10см.
Бях виждала залата на снимки и милион пъти си представях как раждам там, как протича процесът. Знаех, че няма да има излишни хора, но някак като бяхме само с Олга и Яни (и съпруга ми), почувствах сигурност и спокойствие, не ми се наложи да се разсейвам от някаква суматоха, не са обикаляли милион лекари около мен и това ми помогна още повече да се вглъбя в процеса и в себе си.
Застанах на колене до леглото и започнаха напъните. С всеки напън чувах тихите думи на Яни, че мога и не е истина колко ме мотивира това. Мъжът ми държеше ръцете ми и отново с тихи думи ми помагаше. Не съм вярвала, че ще го кажа, но – вълшебно беше! Визуализирах си как дъщеря ми слиза надолу и излиза, как е в ръцете ми и съм сигурна, че това много ми помогна.
В 00:50 се роди тя, моята Сияна. Закърмих я веднага, татко й преряза пъпната връв, неонатолозите я прегледаха и ни преместиха в стаята. Така пристигна дъщеря ми, за 50 минути, 3500гр, с три дни закъснение. С един шев, без никакви интервенции, без предизвикване, без упойки. Само с позитивна нагласа и с подкрепящ екип.
Вече вярвам в магията на раждането. Вярвам, че то може да е красиво и магично и дори оргазмено. Моето беше такова.
