Елица, Павел и бебе Николай
Дойде време да се включа и аз с моята история… С няколко думи – успях с подкрепата на Олга Дукат, д-р Паликов и прекрасната ми дула Траяна!
С първата си бременност се информирах от рано, като истинска отличничка, посетих курс за раждане, имах ясен план какво искам и какво не искам. Но ден преди термина ми, останах без екип за раждане и без никаква идея какво да правя.
На термин отидох в друга болница за рутинен запис на тонове (който беше чудесен) и бях приета за индуциране с диагнозата “ретардация на плода”. Бяха измерили бебето 2900 кг, а в 38 г.с. седмица на женска консултация – 3200 кг. Въпреки че нямаше никакви индикации за проблем, освен това измерване – чудесни тонове, води в норма, свежа плацента, добър кръвоток – ме приеха за “спешно” индуциране, което беше толкова спешно, че остана за след почти денонощие. Съвсем не по план.
Дъщеря ми се роди на следващия ден – 3400 кг, 51 см, в чудесно здраве и далеч от ретардирала, въпреки кошмарното и за двете ни индуциране. А, оказалото се в последствие ненужно, индуциране премина класически – сложиха ми цитотек на “преглед за разкритие” без да ме предупредят, вързаха ме по гръб на постоянен мониторинг на тоновете, без вода, със системите окситоцин, спукване на водите (които бяха бистри), епидурална упойка, която не исках, но щяла да ми помогне уж, прегледи за разкритие от знайни и незнайни влизащи и излизащи хора, чиито имена дори не знам. Бъркаха, ровеха, сумтяха и си тръгваха. Правиха ми и мануално разкритие с пръсти, да подпомогнели процеса. Болеше повече от контракциите. Пълен комплект интервенции.
В крайна сметка тоновете започнаха да падат, сложиха ми кислородна маска, която не помогна особено, разкритието беше 7см и влязох за спешно секцио. Видях дъщеря си за секунди, не успях да я огледам дори и я отнесоха, а мен ме приспаха… Видях я отново след почти 24 часа и до ден днешен ми тежи, че е прекарала първия ден от живота си сама в неонатология, вместо в прегръдките ми. Възстановяването и следродилният период бяха ужасни за мен и, още тогава, бях сигурна, че ще направя всичко, което зависи от мен, това да не ми се случва повече.
Превъртаме година и 1 месец по-късно, когато забременях отново. Разликата между двете раждания щеше да е 1 година и 9 месеца. Този път нямах съмнения къде да отида и на кого да се доверя. Срещнах се с Олга в началото още, за да се запознаем и да ме има предвид. Взех си онлайн курса ѝ за раждане, който горещо препоръчвам на всички. Започнах да я посещавам редовно в осми месец за консултации, направихме обстоен план за раждане, всеки път се чувствах спокойна в кабинета ѝ. От женската консултация изместиха термина ми от 16.01 на 06.01 и искаха да ме планират за секцио преди празниците, предложиха ми 23.12 като дата. Отказах и казах, че нямам намерение нито да раждам там, нито да раждам с планово секцио и се започнаха и многозначителните погледи и подмятанията: “нали сте запозната с рисковете”, “с тежка задача сте се нагърбила”, “освен да ви стискаме палци, че с това скорошно секцио…”. Казах, че няма нужда да ми стискат палци, нито да ме мислят, пожелах лек ден и си излязох.
През цялата бременност получавах подобни коментари от близки, познати, че дори сравнително непознати. Не е ли много опасно, заслужава ли си, ами ако стане като миналия път и само дето съм се мъчила, за бебето не е ли много опасно, не е ли по-добре просто да ми направят секцио отново и т.н., и т.н. Не позволих тези коментари да стигнат до мен, въоръжена със статистиката на своя страна ги отклонявах, обяснявах, ако отсреща човекът наистина се вълнуваше. И времето си минаваше.
Дойде преместеният термин и отмина. Според Олга и д-р Паликов терминът не беше този така или иначе и се придържахме към официалния по ПРМ. И този термин дойде и отмина, а бебе все още нямаше. На следващия ден отидох на ехографски преглед, където се установи, че водите са намалели и нямаме особено много време за чакане. Обясниха ми възможните стъпки и решихме, че на следващата сутрин (20.01) ще опитаме първо поставяне на гел с простагландини. Шийката ми беше твърда и дълга, необещаващ старт. Олга ме предупреди, че гелът може и да не доведе до никакви контракции, но поне би помогнал на шийката да омекне, ако не друго. Поставиха ми гела сутринта, останах да полежа малко и след това ме включиха на запис на тонове. Още след поставянето започнах да усещам тъпа болка в кръста, която беше доста начесто, не особено силна, но наистина честа. Зачудих се контракции ли са, не са ли, или е дискомфорт от това, че лежа по гръб. На записа се оказа, че са си контракции, ритмични през 1 минута, не бяха много силни, но ритмични. Йее, явно нещо все пак се случваше.
Прибрах се вкъщи и се разбрахме да държим връзка, ако нещо се промени – ако болката се засили или нещо ме притеснява. А, ако съм си все така, да се върна следобед да проверим има ли някакъв прогрес. Прибрах се, лежах си, даже дремнах половин час, сгънах си прането, пуснах още една пералня, нищо не се промени в болката и се върнах в болницата към 16:30 часа да видим какво се случва. Тонове добри. Шийката беше поомекнала, но не напълно, 2-3 пръста разкритие. Пак, нищо особено за цял ден контракции през 1 минута, но все пак прогрес. Отново се прибрах вкъщи и бях много убедена, че ще бъда от жените, които раждат по 3 дни и при мен просто ще се случват бавно нещата. Досъбрах си някакъв багаж, играх си с каката, дремнах още половин час, сложихме детето да спи към 9 вечерта и седнах уж да вечерям. Ама не ми се ядеше нищо… Към 10 болките започнаха да се засилват, все така през 1 минута, но напълно поносими. Сядах, ставах, ходих, мъжът ми само ме питаше тези компреси кога да ги прави и аз му казвах, че е рано и си ги пазя за после като започне да ме боли много (след 3 дни, както си мислех тогава).
Към 23 часа сякаш паузата между контракциите се скъси и вече не се чувствах удобно никак, нито приведена и подпряна, нито на 4 крака, нито легнала настрани. През цялото време си пишехме с Траяна и тя само питаше да идвам ли, да идвам ли, ама аз все виках не, не, рано е, справям се още. Все пак, нали, 3 дни ще раждам, няма защо да я викам толкова рано…Та, към 11 вечерта реших да си взема душ, да видя дали ще ми поразмине малко, защото с всяка минута се усилваше болката и, ако не помогне, да викна Траяна все пак да видим какво ще правим. Душът не помогна хич… И започнах адски много да се потя, направо капеше вода от мен. Викам си тук става нещо. Инструктирах мъжа ми да се обади на Траяна, разбраха се направо да ходим към болницата като ме е чула как си стена отстрани. Мъжът ми се обади и на Олга и затръгвахме към болницата. Сега, държа да отбележа, че понеже не бързах за никъде през деня, не си бях подготвила нищичко, не бях сложила най-финалните неща в багажа, не си бях извадила дрехи за отиване в болницата, защото имам 3 дни все пак.
И мъжът ми ме пита какви дрехи да ми донесе, викам никакви, тръгваме, не мога да се обличам сега. И тръгнахме – аз облечена с мокър потник, къси гащи и маратонки на босо, ходеща само между контракциите, защото иначе много болеше. 20 минути отне да стигнем до колата…Настаних се клекнала на предната седалка, с лице към нея, хванах се здраво за облегалката на седалката и си мислех как е супер, че поне не е час пик и няма да има трафик, че да стигнем по-бързо. Не знам колко време отне пътя до болницата, но ми се стори като най-дългото пътуване в живота ми.
Олга ни чакаше в болницата, пристигнахме в 12:10 часа вечерта. За да не се качвам още половин час до родилна зала Олга ме закара с количка, което към онзи момент отчетох за много тъпо, защото, ако не мога даже да стигна до залата, как се очаква от мен да издържа още дълги часове на тези болки, че даже и да родя… Аз през цялото време си мислех, че сега ще ми каже 4-5 см разкритие и просто ще рухна. Очаквах да стигна до момента, в който не мога да разсъждавам трезво, да не мога да говоря, да ме няма общо взето, но такъв момент така и не дойде. През цялото време си бях напълно адекватна и разумна, можех да говоря, въпреки че не ми се говореше особено накрая. Още 5 минути ми отне да се кача на леглото, за да ме прегледа. И чух: “Чудесно, пълно разкритие, глава на изхода, ще раждаме”. Много ясно си спомням, че казах: “Да бееее, сигурна ли си”, все едно имаше място за грешка.
Опитах да напъвам на леглото, после на столчето, но в крайна сметка се върнах на леглото, защото тоновете на бебето падаха в някакви моменти. Мъжът ми и Траяна ме държаха за ръка.
Главата излизаше до половината и се прибираше после, а тоновете продължиха да падат. Затова ми направиха епизиотомия и със следващите два напъна, в 1:14ч, се роди сина ми – 3600 кг, 50см, гръмогласен и начумерен. Само час след като отидохме в болницата, нямаше време за ароматерапия, басейни, топки, компреси и т.н., имаше време само за раждане! Въпреки че бях тренирала дишането си, как да напъвам, какво да правя, някакси тази част ми беше най-трудна за изпълнение, което искрено ме изненада. Все си мислех, че ще сгъна на контракциите и там ще ми е най-трудно, но учудващо – не се случи така.
Бебето стоя върху мен за първи контакт с отложено клампиране, баща му преряза пъпната връв, аз ядох киндер шоколад и си беше един истински празник. Първият път той не успя да присъства, което много ми тежеше. С влизането в родилна зала тогава, се почувствах толкова сама, че ми се плачеше направо. Затова сега бяхме решили да присъства, докато дойде време за самото раждане, и тогава да прецени дали иска да остане или да изчака навън раждането. За мен беше важно да знам, че е с мен – било то до мен или в коридора отпред. Тъй като със стигането в болницата се оказа, че раждам, Олга го попита иска ли да остане или ще излезе и той реши да остане. И не съжали нито за миг за решението си, толкова емоционален момент беше и за двамата, че на жените, на които им предстои подобен избор, бих могла да кажа само – за тях е също толкова важно и емоционално раждането на бебето и могат да се справят, ако искат. Говорете свободно с тях за раждането, обсъдете взаимните си притеснения и се възползвайте от присъствието и подкрепата им, незаменима е!
Раждането ми отново не мина по плана, който си бях направила. Но беше толкова по-различно от първия път, толкова по-правилно и точно както е трябвало да стане.
Не мога да благодаря достатъчно на Олга, д-р Паликов и Траяна, които бяха до мен на всяка стъпка и вярваха, че мога да се справя. И се справих, защото нямаше кой да ми повтаря постоянно, че не мога, че то рисковете, че то дали си заслужава, че то ще стане като миналия път и т.н.
Това беше моето раждане с любов, което не продължи 3 дни, напук на всичките ми планове и предположения!
