Всичко е възможно или моят VBA2C

Здравейте, мина половин година от моя успешен VBAC! Aкълът ми си дойде на мястото и мога да свържа няколко смислени изречения, за да ви разкажа за него. 

Получи се дълъг текст, оставям го така, защото искам, споделяйки емоциите си, да вдъхна кураж дори на най-страхливите (като мен), че всичко е възможно в този живот!

Предишните ми две раждания (2014 и 2017) завършиха със спешно секцио при пълно разкритие. Бебетата бяха големи (4095 и 4395), родени след термин съответно 10 и 11 дни след дългичък родов процес – (съответно 24 и 20 часа). В следствие на тези изпитания имам две живи и здрави прекрасни деца и все пак категорично не желаех да имам повече, точно заради процеса Раждане! Нооо животът е това, което ни се случва, докато си правим други планове, нали така?

Септември 2020г. разбрах, че съм бременна за мой ужас и огромна радост на мъжа ми. Отне ми месеци да се настроя, че ми предстои трета операция, да я приема и да се примиря. Всички ме съветваха: „не се мъчи отново, отиди си на планово секцио“, включително и моят мъж. Роднини и приятели ме проверяваха всеки месец да не би да ми хрумне да раждам нормално с тия моите големи бебета. Аз самата нямах никаква вяра в тялото си и съвсем лесно избрах варианта „секцио“, стига само раждането да започне. И след като взех това решение, просто изключих, че предстои да раждам. Явно да живея в отрицание беше подсъзнателният ми избор да се справя с най-големия ми страх – предстояща трета коремна операция.

И така се стигна до края на осмия месец, в който не си бях направила труда да имам уговорка с лекар и да избера болница. Спрях да работя и съответно имах доста време за мислене. В главата ми нахлуха спомените от трудните възстановявания след спешните секцио. Освен това мислех и за децата си. Те израстнаха като доста емпатични същества, особено спрямо мен. Мисълта, че ще ме гледат седмици наред да не мога да легна и стана нормално, да се движа бавно и да охкам, да не мога да играя с тях, не ми даваше мира! Щяха да се притеснят.

И тогава започна една мисъл да се прокрадва в главата ми – какво ако опитам да родя нормално?!? Ще се възстановя бързо, ще запазя здравето си. И точно в този момент, доколкото може да има случайни неща в живота, аз срещам Любомира Лилова, която не бях виждала от години. Поговорихме доста и тя ми каза, че е убедена, че мога да родя естествено. Рекох си: „Ето, някой вярва в мен. Аз като не вярвам, то поне друг да ми повярва.“ Каза ми за Олга Дукат и д-р Паликов, че подкрепят VBAC и че ще ме свърже. Олга прие да вземе моя „случай“, който дотогава си мислех за безнадежден и ето, вече с двама души, които вярваха, че е възможно да родя, аз също започвах да добивам вяра! Срещата ми с д-р Паликов също ме обнадежди, той не виждаше причина да не опитам раждането да започне естествено и да се направи секцио, само ако се налага.

Ами сега? Как можех да се подготвя физически и психически за един месец! Къде блях до този момент? Хората спазват хранителни режими, правят упражнения, четат книги, а аз 8 месеца ядох бонбони от учителската стая, банички от лафката и не станах от пустия му стол!

Стана ми ясно, че:

1. Не мога да върна времето назад

2. Явно до самия край няма да спра да се страхувам.

3. Ще трябва да направя каквото мога за оставащото кратко време

4. И с липсата на подкрепа от мъжа ми, ще трябва да си взема страха под мишница, лудата глава на раменете и бебето в корема и сама да отида да родя нормално!

Като първа стъпка направих това, което Олга ме посъветва – венозно вливане на желязо и вит. В12 мускулно. От години имах желязодефицитна анемия, след второто секцио се наложи преливане на кръв и оттам насам нещата съвсем не бяха добре с моя хемоглобин. И въпреки че през цялата трета бременност бях взимала желязосъдържащи препарати и храни, хемоглобинът ми стигна 100 и замръзна. Ако не сте имали такъв проблем, споменавам набързо, че човек с анемия се чувства доста отпаднал, спи му се, често няма енергия стълбите да качи, камо ли бебе да роди. Затова решението за тези вливки беше ключово за мен! Първо, физически се почувствах много по-добре и второ, прескочих една психологическа бариера. Щях да имам енергия да родя, а и дори да се стигнеше до загуба на кръв, нямаше да има толкова драматични последствия, както ако си останех с нисък хемоглобин. Дотук добре, това ме окуражи.

Втора стъпка, купих си книгата на Олга и я прочетох за вдъхновение. Опитах се да правя дълги разходки и да променя храненето си. Първото ми се получи по-добре от второто. 

От една майките разбрах за остеопатията и отидох два пъти на остеопатична терапия. Ядосах се, че не съм отишла по-рано, оказа се в моя случай, че е можело много повече да си помогна. Но все пак успях да облекча болки в кръста и да направим няколко „хватки“ за отпускане на тазовото дъно.

Това ми беше подготовката. На никой не бях казала кога е терминът ми – 22 май. От първото си раждане имам обеца на ухото, че стресът, който могат да ти създадат околните, след като минеш термин, може да създаде огромно напрежение. Разбира се, терминът мина, а признаци за раждане нямаше. Мъжът ми все така не ме подкрепяше. Бяхме стигнали от „абсурд“ до „прави каквото решиш”. Разбирах го. Той присъстваше на първите две раждания и беше преживял всичко с мен. Тревожеше се и не го упреквах и все пак липсата на подкрепа ми тежеше.

И така стигнахме до 26 май, когато сутринта ми падна нещо като тапа. „Нещо като“, защото беше напълно прозрачно, а доколкото бях чела, обикновено не е. Последваха три контракции за по 20-30 секунди на половин час. И всичко спря. За мен това беше основание да мисля, че докъм седмица може и да родя. Въобще не съм очаквала, че същата вечер около 18:00 часа ще започнат едни контракции, ама сериозни контракции. Аз, Тома Неверни, си мисля, че пак ще отшумят, та нали с моите раждания никога нищо не ставаше бързо и лесно? Продължих да си готвя супата и да си гледам децата. Към 20:30 и мъжът ми приключи работа и като ме видя, вика: „Ама ти раждаш!“ „Кой, аз? Ооо, аз само така си се гърча. Някакви подготвителни контракции сигурно са това.“ Той ги засече – регулярни, 1 мин дълги, през 3 мин.

Стана ясно, че нищо подготвително вече няма и мъжът ми рязко смени тона. Каза ми, че ще се справя, окуражаваше ме, дори почна да мисли на кого да остави децата и да дойде с мен. Но не – нямаше време. А и аз не исках. Вече се бях настроила, че ще бъда без него и че няма да усещам притеснението му, ако се появи такова. Все пак ми стана хубаво, че на финала ме подкрепяше.

Обадих се на Оля и на Люба. Прекарахме заедно около два часа преди да тръгнем към болницата. Това са най-любимите ми часове от раждането. Бях заобиколена от две жени, много смях и никаква намеса в естествения процес на моето раждане. Заемах си каквито искам пози, намерих си удобно кътче за раждане, без рутинни прегледи, без суматоха, без системи и т.н. Наистина възхитително нещо било женското тяло! Усещах как сякаш се самообезболява. Имах болки, но това, че ги понасях, без за миг да се замисля, че имам нужда от упойка или някаква намеса, беше удивително! Когато раждането напредна достатъчно, отидохме в болницата. Там останах с Олга и д-р Паликов. Всичко стана някак плавно, не мога да кажа кога точно контракциите са преминали в напъни. Имам чувството, че много дълго време бях с напъни. Това явно е бил естественият процес, за да слезе такова голямо бебе в таза. Радвам се, че изчакахме и дадохме на бебето нужното време. В 00:06 часа на 27 май се роди моята малка-голяма Моника, 4.410 кг. Моята рекордьорка! Дадоха ми да я гушкам, изчакаха пъпната връв да спре да пулсира, а аз бях (и все още съм) на върха на цялото щастие на света! Имам леки разкъсвания, (бебето излезе с ръката напред), но нищо драматично!

Този път, въпреки че ме беше страх до последно и не вярвах в себе си, аз все пак си дадох шанс нещата да се случат. Приех мисълта, че всяко раждане е различно и това, че първите два пъти е станало така, не означава непременно, че и третият ще стане. Бях напълно смирена – бях се подготвила психически, че ако пак се стигне до секцио, ще приема, че така е трябвало да стане. Не бях фиксирана върху крайната цел, а си мислех за пътя – повтарях си „ще издържа още един час, а сега – още един час“ и така. Като онези моряци, които не виждат брега, но успяват да се спасят не защото си мислят „о, няма бряг, сега ще се удавя“, а си мислят „още един удар във водата, сега още един, още един“. Така, за около шест часа и половина „плуване в дълбоки води“ стигнах успешно брега! 

Това е историята на моето естествено раждане. Пожелавам на всички мили дами всичко да ви върви с лекота и да помните колко невероятни сте заради това, че телата ви са създали и дарили живот, независимо дали лесно или трудно, нормално или не, по мечтания начин или напълно изненадващо.