Ива, Никола и бебе Омая
Дойде ред и на моя разказ за успешен VBAC! Колко много такива изречения изчетох последните 2 години, колко вяра и решителност ми вдъхваха, как си мечтаех в последните 9 месеца и аз да имам честта да напиша тези думи.
С първата ми бременност раждането започна с индуциране само 5 дни след термин, продължи 18 часа, здравето на бебето и моето не бяха застрашени нито за секунда, но приключихме с думите “ако до 18ч. не си родила, влизаме за операция и без това екипът още е тук, няма да се занимавам после да ги викам пак и да рискувам да стане нещо спешно”. Аз тогава меко казано се разревах вътрешно, имах пълно разкритие от 1 час, нямах напъни, но ме бяха карали да напъвам, треперех от засиления окситоцин и контракции и час и нещо по-късно влязох за операция.
Страдах известно време, но не обвинявах екипа, изобщо не виждах ясно какво се беше случило, чувствах се просто неуспяла – неуспяла да напъвам както ми казват, неуспяла да се съглася с тях, че индуцирането имаше смисъл, неуспяла да приема, че така е трябвало и е било най-добре.
Ясно, че сме живи и здрави и това е най-важното, но знам, че всяка майка искала да роди естествено и стигнала до операция, знае много добре какво имам предвид. Страдах си. Четях историите на всички успели да родят жени и си се чувствах зле, че не съм успяла да родя, че явно не съм имала сили, че явно не съм го минала както трябва, не съм се постарала достатъчно. Глождеше ме и че в крайна сметка тоновете до край бяха добри и аз така и нямах истинско обяснение защо стигнахме до операцията. После си направих изводи. Беше ясно, че ако имам щастието да забременея отново, ще раждам с Олга.
Разбрахме се да се видим около 30-та седмица. Още първата среща със самата Олга ме отвя. Ей така – със спокойствието си, с достатъчното и толкова на място казани думи. Аз имах втора перфектна здравословно бременност, така че и нямаше особено много за обсъждане, д-р Паликов потвърди, че имаме зелена светлина за опит за VBAC. За раждането пътувахме от Ловеч, говорихме че няма проблем, щом искам да дойда в София 2 седмици по-рано, но вероятно ще “пренося” и мога да съм, където се чувствам добре до последно.
Запазих airbnb от 30-ти август до 12-ти септември, терминът ми беше за 10-ти септември. Междувременно, бях говорила с дулата Траяна в опознавателна онлайн среща и имахме уговорка да се видим септември в София. Дойде време за срещата с дулата и тогава съвсем истински и естествено се успокоих и заредих с търпение (вечният урок, най-добре предаван от децата). Много зареждащо и вдъхновяващо ми подейства този разговор с нея, просто няколко изречения ми останаха в главата със спокойствието, нежността и увереността в гласа ѝ и чакането и доверяването от там нататък ми бяха по-лесни. Датата на срещата ни беше 5-ти септември и аз вече бях сигурна, че ще си раждам някога си след термин.
През нощта на 12-ти септември почувствах първото по-различно усещане. Не бях сигурна веднага дали са контракции, защото бебето се движеше наистина супер силно и супер много през цялата бременност, накрая понякога си болеше от самите ѝ движения. Сега все пак мога да ги нарека контракции и те продължиха през цялата нощ (много слабо) и целия ден (слабо). Усещах ги просто като по-силни и остри движения на бебето ниско долу. Понякога бяха по 2/3 на час, понякога по 4 на час, после час два без нищо, после час с 4/5 пъти. Прекарахме деня стандартно в разходки навсякъде, а вечерта все пак писах на дулата, че се случва нещо. Разбрахме се, че животът продължава и очакваме да станат регулярни. Припомних си фазите на раждането накратко и се настроих, че може и това да продължи с дни. Нощта на 12-ти срещу 13-ти и целия ден на 13-ти следях с апликация за контракции – имаше и през 10 минути, имаше и през 20, аз ходих на маникюр, дори се качихме на Витоша следобед и тогава вече понаболяваше повечко в колата по паветата, но пак поносимо. Общо взето вечер и през нощта се засилваха (и интензитета, и времето между контракциите намаляваше) и нощта на 13-ти срещу 14-ти вече беше реално втора нощ със силни контракции. През цялата нощ си пишех с дулата си, без да имам подкрепата на човек с опит, който знае какво може да се очаква в такива моменти, със сигурност бих била минимум паникьосана. Около 3 часа през нощта и тапата ми падна, повръщах и ходих до тоалетна (все знаци, че тялото се подготвя и чисти само̀). Същата нощ контракциите бяха станали на 5/6 минути, но все още имаше и моменти през 10. Към 6 – 7ч сутринта реших все пак да звъня вече на мама да тръгват от Ловеч, за да гледа Сава през деня. Надявах се на слушането на тоновете в 9:30 ч да проверим за разкритие и да остана в болницата.
В 9:30 часа тоновете бяха супер, а Олга направи и преглед за разкритие и се оказа, че имам 7/8см, също мехурът беше запазен, а главата не беше много ниско. Контракциите тъкмо се бяха разредили на през 10 минути. Решихме все пак да остана в болницата и се качих предоволна в стаята си.
До около 13 часа контракциите бяха през 10 минути, през 8, много малко през 6 и пак през 10 минути, но вече бяха някак доста по-силни. В мен се прокрадна едно леко съмнение дали се справям, дали пък да не стана и да не се разхождам (а да не стоя легнала), за да станат може би по-чести, споделих това с дулата и тя отново имаше много важна роля, защото беше изключително спокойна и тиха, и прекрасна и каза, че ставането не е гаранция за напредък, но е гаранция, че ще се изморя, а е по-добре да пазя силите си и да слушам тялото си и щом още ми се лежи и диша – по-добре да лежа и дишам. Това ми припомни отново много важно за живота и раждането нещо – да се доверим, да се предадем, да приемем процеса.
Никола, мъжът ми, вече беше с мен в стаята и танцувахме на песента, която за изненада му изпях на сватбата ни. Не я бяхме слушали отдавна, а текстът и музиката ѝ ми ги подари най-близка приятелка специално, за да я изпеем заедно на партито. Аз дълго време след сватбата си я пеех, а в нея част от текстът е “… само с тебе до края на любовта ще познаем омая” – още тогава знаех и решихме, че ако забременея с момиче, името ѝ ще е Омая. После при нас дойде приказния ни Сава, а ето че година и 11 месеца по-късно Омая вече беше почти в стаята при нас…
Около 15 часа решихме да видим какво се случва и Олга установи, че имам почти пълно разкритие. Предложи ми да спукаме околоплодния мехур, защото това има голям шанс да забърза все още 10 минутните контракции. Взехме предвид, че вече не бях спала добре 2 нощи, не бях яла от предната вечер и когато по обяд се бях опитала да се подсиля с енергиен гел, тялото ми веднага го изхвърли. Така, че приех възможността с убеждението, че от тук нататък започваме играта и играта все пак иска някаква намеса и разумни ходове. Така се започна!
Контракциите зачестиха супер бързо, водите не изтичаха много, което беше добре, контракциите бяха сиииииилни, вече нямах време да говоря или правя нещо между тях, подпирах се, прикляквах, дулата беше вече плътно с нас, заедно с мъжа ми се редуваха да придържат на кръста ми топъл компрес, който много ме облекчаваше.
И изведнъж усетих напън! Ето го този прословут напън, който не се бърка с контракция! Напън, който една акушерка от предното ми раждане питаше “ама не усещаш ли нещо различно, вече си с пълно разкритие?!” и аз се чувствах длъжна да чувствам нещо различно и тъпа, че не го разпознавам, щом е толкова задължително да го чувствам според тях при пълно разкритие.
С появата на напъните се преместихме в родилната зала. Седнах на столчето за раждане, наподобяващо седалка на тоалетна и се опитвах да не се дърпам на напъните, а да им се оставя и да им помогна. Не болеше толкова, колкото очаквах. Дулата и Олга ми помагаха с конкретни наставления къде мога да се хвана, за да насоча усилието в избутване, а мъжът ми ме придържаше и беше моя най-силна, стабилна и голяма повече от всяка планина опора буквално и преносно.
Не ми беше удобен този стол някак и опитах позиция на 4 крака върху леглото. Така също бързо се изморих, не усещах да се случва нищо ефективно, разредиха се контракциите и исках да легна по гръб. Съгласихме се, че най-добре е пуснем система с окситоцин. Тоновете на бебето се мереха неусетно и преждевременно и всеки път бяха добре.
Легнах по гръб, Олга и дулата ми помогнаха да ползвам леглото и тялото си във възможно най-ефективна и удобна позиция, окситоцинът си свърши работата и вече напъвах със съвсем ясна представа какво правя. Олга ми помагаше с наставления с най-категоричния и убедителен тон и вяра, че аз мога. Не знам, тази жена е някаква неописуема и сила, и спокойствие, и надъхване, и увереност, и нежност, и разбиране и всичкото това в едно балансирано съвършено цяло.
Напъните продължаваха с пълна сила, дулата и мъжът ми от двете ми страни ми помагат да държа брадичката към гърдите си и краката встрани, всички тихичко и спокойно ми шепнеха, че мога, че се справям, че точно това трябва да направя, че ето сега на този напън се вижда ефекта, да продължавам, да не се предавам, да тласкам, да не го оставям. Ох, невероятно беше…
Това продължаваше вече сигурно 2 часа и очевидно вървеше много, много бавно. Много тясно беше това все още непреодолимо място за бебето ми, по едно време се виждаше малко коса, после се връщаше, затова решихме да ползваме местна инжекция, която да отпусне влагалищните мускули и д-р Паликов да помогне, притискайки корема ми отгоре в точния момент, в който аз напъвам.
По едно време се смяхме, че Омая явно иска да ѝ е празнично и чака навън да се стъмни, за да светнем романтичните лампички в стаята, усетих полъх на дъжд от прозореца и бях сигурна, че Омая този приказен аромат чака, но не беше и това… по едно време ѝ пуснахме песента, шегувахме се, че трябва да си развържа косата, защото бабите казват, че с вързана коса спираш пътя на бебето – наистина си махнах ластика…
Дулата ми слагаше кърпа с хладка вода на лицето в малкото минути, в които не напъвам, междувременно вече се бяхме сработили като перфектна машина и с Олга, която следеше, че вече има напредък след поставянето на инжекцията и аз потвърждавах, че ми е по-лесно, когато и д-р Паликов помага в напъните с натиск. Имаше по-успешни и по-неуспешни напъни, всички ми повтаряха, че се справям (магически ми вливаше сили гласът на Никола), че няма как да не стане, че главата се вижда, че трябва още съвсем малко. Бавеше се обаче. Бавеше се много и вече бяха минали истински 4 часа с постоянни напъни.
Тъкмо се съгласихме да направим епизиотомия, чрез която беше 100% сигурно, че ще помогнем за финалното излизане и не знам това ли по някакъв начин ме мотивира толкова много или просто беше дошъл моментът, но със следващите 2 контракции, аз родих. Без епизиотомия и без никакви разкъсвания. Родих дъщеря си.
Олга ми каза, че в следващата контракция ще ми каже кога да спра напъна и само да издишвам късо и често през устата. Когато дойде, усещах първо това парене от прорязването, което главата прави, после тялото ѝ беше наполовина вече извън мен. Аз надникнах да видя, извиках на дулата да снима, Олга възкликна “между два свята”, аз вече не можех да повярвам, че сме там, исках веднага да усетя чувството, чрез което да вложа последните си сили в приветстването на живота тук. В следващата минута дойде последната контракция. Облекчението от тази секунда на изплъзване. Цялата мощ и нежност в една секунда. Часът беше 19, секундата 53-та. Омая беше вече при нас.
Сложиха я на гърдите ми веднага, гушнах я веднага, тези следващи моменти няма как да се обяснят. Може би еуфория и смирение в едно. Милувки, целувки, БЕЗКРАЙНА БЛАГОДАРНОСТ не само към Вселената, а към всеки човек в стаята. Човеци, които ми дадоха шанс, които вярват в раждането, които знаят колко е важно то, колко е важна всяка част от процеса… Хора, на които чисто и просто им пука. А то никак не е лесно да ти пука.
Можем да изживяваме раждането като истински празник на живота, телата и силата си, можем да встъпим в толкова изпитателния период на майчинството с много повече любов и вяра в себе си. И всяка жена, която иска да роди така, заслужава да има шанса и подкрепата да го направи.
Момичета, щом аз успях, ще успеете и вие!
