Савина,Христо и бебе Кристина – едно невероятно
естествено седалищно раждане

Както казваше една приятелка „да започнем да говорим за мен“. Аз съм от хората ,които вярват в собственото си тяло и неговите способности. Дори използвайки прогресът на науката за лечение, пак се стига накрая до това тялото да се справи с приложеното му лечение или интервенция. Затова не е и учудващо,че съм поддръжник на естествения подход. С първото си раждане, протекло като по учебник, дори и не оставях капчица съмнение, че ще се справя напълно естествено, без медикаменти и интервенции. И така и стана. Дойдох в болницата с напъни и родих за 40 минути с екипа на Ла Вита Нова.

Обаче при второто нещата бяха коренно различни. Едно е да го чуеш, друго е като ти се случи. Това е историята на моето второто невероятно седалищно раждане. Беше началото на годината (2023), един приятен зимен ден. Както обикновено минавахме с дъщеря ми да си купя кафе преди да отидем на площадката и изведнъж ароматът на кафе ми се стори неприятен (кафето с първата ми бременност беше табу, ароматът му ми беше свръх-неприятен). Това за момент ме стъписа, защото не знаех на какво се дължи, но пък и не подозирах бременност, за това го оставих така.До момента,в който една приятелка и синът й не се разболяха от тогавашния вирус,а аз бивайки постоянно заедно с тях, не се почувствах също зле няколко дни по-късно. Но нещо започна да ме човърка,че не е обикновено разболяване и случката с кафето ме накараха да отида и да си купя един тест.

Виждайки резултата с двете линии хем се изненадах, хем не. Някъде дълбоко в себе си съм знаела,че съм носила нов живот. Веднага си записах час при д-р Паликов. Сутринта на прегледа обаче получих кървене и незабавно се свързах с него за спешен преглед. В рамките на час бях вече в болницата. Бях в 6-та гестационна седмица. За щастие, кървенето беше по-далече от ембриона и с нужното лечение нямаше да има риск за бебето. Оказа се че имам и тромбофилия. Меко казано бях доста уплашена,но си казвах, че аз и бебето ще се справим. Прекарах 2 месеца на разреждащи кръвта препарати,а бебето растеше. През по-голямата част от бременността нямах никакви други усложнения, докато не навлязох в 30 г.с. и започнаха стягания, от части се дължаха и на натовареното ми ежедневие на майка на едногодишно торпедо.

В 34-та седмица разбрах новината, че бебето се е завъртяло седалищно. Опитах се да го обърна с упражнения, но не се получи. Бях решила от самото начало да раждам отново с Олга и д-р Паликов, но предвид че те щяха да излизат в отпуска около 36-тата ми седмица, а аз все по-често имах подготвителни контракции и малко изтичане на околоплодна течност, плюс 2 см разкритие, май нямаше да ги дочакам. Или поне така се опасявах. Почнах да проучвам къде биха взели седалищно раждане, което да е естествено. Отговорът: никъде. Всички около мен ми казаха,да се подготвя за Цезарово и да не съм му мислила много-много, но аз имах друга визия и настоявах за моето естествено раждане.

Така че, както се шегувахме с Олга и д-р Паликов, бебето ще ги изчака от отпуска и реших,че ще е с тях все пак. Така и стана. Постоянно говорих на бебето, че ще се справим заедно и че взаимно ще си помагаме, но и шеговито му казвах „Изчакай още седмица, шест дни,пет дни.“ И накрая „Айде, вече може да излезеш, когато решиш“. То пък взе че ме послуша.

През нощта в полунощ на 4-ти септември, ставайки от масата в кухнята прословутият фонтан се появи. Водите бяха бистри и това беше облекчение. Почнахме да стягаме багажа и да организираме престоят на голямото ни дете. За два часа бяхме се оправили и пътувахме към София. Бяхме развълнувани, но и притеснени дали ще успеем с бебето да се справим или ще трябва да ми помагат. Мисълта за Цезарово ми беше доста неприятна, но бях приела,че ако се наложи ще го приема, но поне знаех, че екипът на Ла Вита Нова ще направи всичко по силите си да родя естествено, ако е възможно и това ми беше достатъчно. Докато пътувахме мъжът ми видя един светещ кръст на пътя и това е бил неговият знак,че нещата ще се случат по най-добрия начин.

Първите контракции започнаха около този период (2-3 часа полунощ). Бяха нерегулярни и кратки. Но ние имахме опит вече и знаехме, че именно сега трябва да се наспим, че после следва тежката работа. Колкото можах спах, но към 6-7 часа започнаха интензивните контракции. Събудих го.

За разлика от предния път, сега исках да съм предимно легнала с възглавница между бедрата и да не ми помага с масажи, само ми носеше топли кърпи и следеше интервалите на контракциите. Някак си исках да остана сама с цунамито, което ме заливаше. Последва един период на доста интензивни контракции и когато станаха на 5 минути му казах „Тръгваме!“. Отправихме се към болницата, но имаше задръстване в сутрешния час пик и си спомням, че лежейки отзад в колата се шегувахме, че предният път бях на косъм да родя в колата, дали пък сега няма да успея и да го повиша от дула в акушерка. Но не се стигна до това. Стигнахме точно навреме в болницата с почти пълно разкритие.

След прегледа ме качиха направо в родилна зала. Беше малка, но уютна с всичките снимки и фрази по стените. Единственото нещо, което исках със себе си (освен таткото и екипа) беше възглавницата ми (от тези за кърмене). Бях я помъкнала и нея с мен. Та представете си раждаща жена,увила се цялата около една голяма и дълга възглавница. Как се ражда така, човек да се чуди? Да, това бях аз в този момент, но тя ми помагаше. Вече в родилна зала трябваше да легна, тъй като беше ми обяснила Олга, при седалищното нямаме толкова свобода в позата за раждане, но пък и на мен така ми идваше отвътре, пък и можех да си стискам възглавницата 🙂

Таткото беше назначен този път за фотограф на събитието. Не чакахме много преди първите напъни да се появят, а те бяха мощни и болезнени. Казах си „Почва се. Ще се справим с беба!“. Напъните се редувах с моменти на затишие. Между напъните гледах снимките в стаята и четях надписите по стените. Но този, в който се казваше,че всеки следващ напън -те доближава до твоето бебе, ми помогна най-много. Постоянно си го повтарях, когато следващият напън идваше. В един момент с поредния напън Олга възкликна „Ах,това е краче!“.

Нямаше уплах в гласа й, само изненада. Тогава цялата стая замръзна (седалищно -краково е абсолютно Цезарово). Моята реакция беше „И сега какво, Цезарово ли?“. Тогава за момент много се притесних. Усещането ми че мога да се справя ,се разколеба, защото нямаше да настоявам да продължим, ако екипът решеше, че е време за Цезарово. За мое Облекчение ( с главно О), тя каза“не,продължаваме.“ В този момент си казах „Благодаря ти Олга,че си с мен.“ Следващият напън изкара дясното краче, Олга придържаше крачето и странично, за да направи място за дупето. Последва напънът, който изкара и дупето. Болката беше голяма, защото бебето почна да се движи, докато беше излязло наполовина, но пък аз бях много в момента и напъвах осъзнато и целенасочено. За разлика от първото раждане тук не се случиха нещата като под похлупак, а напротив ,всичко протичаше ясно и осъзнато. Следващият напън изкара цялото бебе. А, аз бях на седмото небе, че моята дъщеричка е най- сетне тук с нас и че успяхме с нея да преминем през магията на раждането, което всички твърдяха,че е невъзможно да се случи естествено.

За пореден път, животът ми доказа,че тялото се справя, ако му дадеш шанс, ако вярваш, имаш правилната нагласа и ако си обграден с правилните хора. За това желая на всички да си дават шанс, ако не стане първият път, винаги има втори, трети път, но да настояват пред себе си, че могат. На целия екип на Ла Вита Нова ще кажа „Обичам Ви! Благодаря Ви,че Ви има и че сте тайната съставка в магията наречена раждане.“Малката Криси се появи като първо бебе в първия работен ден на екипа. Тя наистина беше изчакала екипа да се върне от отпуска.