Мария и бебе Хана
Казвам се Мария и това е историята на раждането на моите деца, а също и историята на моето раждане като майка.
Веднъж прочетох някъде, че жената е онази стихия, която единствена може да извиква неродените духове и да ги въплъщава в човешки същества на планетата Земята. В своя живот съм имала честта да направя това три пъти до сега.
Първа беше Анук. Много желана и мечтана, беше невероятно за мен, че се получи от първия ни опит. Точно на Коледа видях за първи път двете чертички. Беше най-прекрасния подарък на света!
Бремеността ми мина много леко, чувствах се добре и работих почти до края. Бях изчела много и знаех точно какво искам: естесвено раждане, минимална намеса, присъствие на таткото, дула. Бях си избрала частна болница, от която имах добри отзиви. Ходех на йога за бременни, движех се много и бях ужасно сигурна, че знам точно какво трябва да направя и да не позволя да ми направят, за да не стигна до секцио.
За съжаление, това което се случи, беше всичко, което не исках. Получих изключително дълго и изтощително раждане, бебенце верятно в не съвсем благоприятна позиция, голяма физическа и психическа умора. Оказа се, че изобщо не бях подготвена за маратона, който ме очакваше. Анук се роди на 7.09.2016 в 3 през нощта със спешно секцио след спукване на мехура, окситоцин на бърза капка и две дози епидурална упойка. На втората дозa й паднаха тоновете и нямах избор.
Възстановяването беше кошмар за мен физически. Излишно е да казвам колко много ме „счупи“ психически цялото преживяване, мисля, че повечето жени, родили със спешно цезарово сечение, знаят. Отне ми три години и много часове терапия да се осмеля да помисля за второ дете.
Забременях за втори път през 2019, отново от раз, планирано и желано. Този път още в самото начало започнах усилено да се готвя за ВБАК. Избрах си едно от двете места в София, където това беше възможно в онзи момент, изчетох всичко, до което имах достъп по темата, дори записах да уча акушерство. Съвсем в края на бремеността ми, буквално седмици преди термин, се стекоха няколко неблагоприятни медицински обстоятелства, които ме накараха да потърся второ мнение. Лекарката, при която отидох на второто място забеляза, че бебето е с доста малко околоплодни води. Следихме в продължение на седмица, но накрая бяха толкова критично малко, че се наложи да пристъпим към планирано секцио две седмици преди термин. Синът ми Кай се роди на 23.02.2020г.
За моя изненада, възстановяването беше изключително леко. Буквално с излизането от реанимация се чувствах чудесно и нямах никакви проблеми. Цялото преживяване ми подейства изключително отрезвяващо и, честно казано, изцеляващо. Целият ужас, който бях изживяла с първото ми раждане, се оказа съвсем не задължителен, всички жени, които избираха доброволно цезарово сечение, не бяха някакви луди мазохистки.
Осъдителността, която имах към изборите, свързани с раждането (включително и най-вече собствените ми) се изпари с раждането на Кай. А самият той беше толкова мил и прекрасен!
Отне ми около 9 месеца да се размечтая за още едно момиченце и още няколко да изгладим детайлите и да пристъпим към действие. Така, в началото на март 2021 г. забременях за трети път. Този път нямах никакви очаквания. Знаех, че ще направя всичко, което зависи от мен, за да родя нормално, но знаех от опит и, че всичко може да се случи и просто не го мислех много. Въпреки това реших да не си правя експерименти и се свързах с Олга още когато установих, че съм бременна. Видяхме се, разказах й историята си, а тя каза, че ще направят всичко възможно. Това беше точно това, което исках да чуя! Така се сдобих с подкрепяща акушерка, а също и за пръв път в живота с термин, който отговаря на реалната ми овулация.
Също от самото начало на бременността си избрах Елеонора от Вързопче Щастие да бъде моя дула. Тези жени щяха да бъдат моята опора по време на раждането на моята (сигурна бях) втора дъщеря.
Бремеността ми традиционно мина леко и без усложнения. Този път не ходех на йога, не се хранех специално и не четях кой знае какво по темата. Бях заета предимно да тичам след тодлър и да дояждам неговите манджички. Е, към края на бремеността си препрочетох „Раждане с любов“ за мотивация. Както винаги, ми подейства супер зареждащо.
Ходех на консултация при Олга и те, освен всичко друго, бяха и едно приятно бягство от ежедневието ми веднъж месечно.
С д-р Паликов се запознах в 37 седмица и много ми хареса! Направи ми коренно различно впечатление от всички акушер-гинеколози, с които бях общувала до този момент. Никога няма да забравя как няколко пъти ми повтори: „Спокойно, никой няма да те кара да раждаш преждевременно с окситоцин!“. Също така, това е човек, който отдели 15 минути време от живота си да чака бебето ми да се завърти, за да мога да му снимам личицето на клип с телефона си, а аз дори не планирах да снимам каквото и да е било. Доверих му се.
Малко след този преглед започнах да имам подготвителни контракции. Около седмица преди термина ми бяхме на разходка в Зоологическата градина, която завърши с толкова стабилни контракции, че с мъжа ми се майтапехме, че е трябвало направо да сложим куфара ми в багажника като така или иначе сме там. Същата вечер бебето осезаемо слезе надолу и се заангажира в таза. Това е нещо, което не ми се беше случвало при предните бременности и изпитвах за първи път. Беше събота. В следващите дни всичко беше спокойно и нямах никакви признаци на приближаващо раждане. В четвъртък през нощта за първи път имах болезнени контракции. Бяха регулярни и продължиха цяла нощ. На сутринта изчезнаха. В следващите дни всичко поутихна. В съботата бях във вихъра на нестинг (nesting) инстинкта и буквално излъсках цялата къща. В неделя сутринта ми падна тапата и започнаха нерегулярни контракции. В нощта на неделя срещу понеделник не можах да спя изобщо. Имах болезнени контракции на 5 минути. Сутринта нещата се успокоиха за кратко, но въпреки това с мъжа ми решихме да се видим с Оля за преглед. По време на прегледа нямах контракции, а разкритието ми беше около 2 см. Прибрахме се в къщи и си легнах да поспя с Кай. Контракциите започнаха отново. Бяха на около 10 минути и доста болезнени. Въпреки това успях да си почина около час.
Вечерта вече трудно си намирах място. Рзхождах се по време на вечеря и се подпирах където сваря през контракциите. Беше около 10 ч. вечерта, когато по време на поредната контракция усетих как нещо сякаш се скъса в мен и изтекоха малко околоплодни води. Чухме се с Оля и се разбрахме да остана в къщи за сега. Обадих се на Нора и тя тръгне към мен. Знаех, че имам около половин час докато дойде. Мъжът ми приготви децата за сън, а аз си взех душ. Докато бях под душа, нещата загрубяха доста бързо. Контракциите зачестиха, станаха ужасно болезнени и Нора ме завари на четири крака, виеща от болка в детската стая. Решихме, че е най-добре да тръгваме към болницата.
One Hell of a ride later, бяхме там. Изскочих от колата като тапа от шампанско и влязох в болницата виейки на поредната контракция. Оля ни посрещна на стълбите с усмивка. Всички документи и формалности бяха предварително готови, така че не ми отне повече от 10 минути да се настаня в родилната зала.
За себе си, разделям раждането си на три части.
Първата част е от спукването на мехура до влизането в родилна зала. Това е лудата част, в която ме боли адски много, викам и не знам много къде се намирам и как да се справя с чудото, което ме връхлита.
Втората част е от влизането ми в родилна до началото на напъните или, може би, малко след това.
Родилната зала е една малка уютна стая с легло, топка, родилно столче и дифузер. Сигурно има и още неща, но аз не ги забелязах тогава. За мен имаше една топка, на която седях, дифузер с аромат на цитруси, Нора, която ме завиваше със слинг между контракциите и един прозорец със завеси, през процепа на които, се виждаха клоните на дърво.
Малко след като влязох в родилната зала, успях да се успокоя, да се вглъбя и от този момент нататък нещата тръгнаха доста по-леко за мен, въпреки болката. Понасях контракциите тихо, движех се така, както ми подсказваше тялото, гледах дървото между завесите и си мислех за мекичката коса на Кай, който спеше в леглото ми в къщи.
Оля влизаше и излизаше от стаята съвсем тихо и незабележимо, Нора ме разбираше с по половин дума, след известно време вече нямаше нужда и от думи дори. По едно време през процепа между завесите започнаха да прехвърчат снежинки. Разкритието ми беше около 6/7 см и нещата се случваха бавно. Помолих за епидурална упойка.
След известно време пристигна един много сърдит анастезиолог. Беше единственият сърдит човек, замесен в третото ми раждане, но не мога да си кривя душата, свърши си работата брилянтно. В Свети Лазар анастезията се поставя в операционната. Първо се поставя пробна доза, родилката лежи неподвижно с изпънати ръце и крака десет минути, ако всичко е наред, се поставя вече пълната доза. Лежането неподвижно звучеше близко до невъзможното, но се оказа не чак толкова трудно. Усетих как упойката сякаш се разля равномерно по крайниците ми и ме отпусна, но продължавах да усещам контракциите.
Върнах се в родилната зала и решихме да поспим. Когато се събудих, дървото навън беше покрито със сняг, а часът беше 8 сутринта. Упойката започваше да ме отпуска, но това беше съвсем добре, защото вече имах пълно разкритие.
В рамките на следващия половин час започнаха напъните. В началото се движех доста. Напъвах малко в банята, хваната за мивката, малко подпряна на леглото, малко на четири крака, но не ми се получаваше особено.
В един момент напъните станаха наистина разтърсващи. Това е частта, за която този път се оказах неподготвена. Не очаквах тази част от преживяването да е толкова сурова, не очаквах, че ще изисква толкова много физическа подготовка и, най-вече, не очаквах, че ще продължи толкова дълго. Сигурно хиляда пъти съжалих, че не съм правила по 50 клека на ден, за да мога да се справя малко по-лесно с този, както каза после една приятелка, екзорсизъм.
За своя огромна изненада (ама наистина огромна), открих, че се чувствам най-стабилно да напъвам в любимата на old school лекарите поза, легнала по гръб с вдигнати колена и хваната за дръжките на леглото. Напъвах така около час, но вече усещах, че съм ужасно изморена. По някое време пробвахме на акушерското столче, но вече бях толкова изтощена, че там съвсем не ми се получи. Върнахме се на леглото и продължих да напъвам. Никога няма да забравя чувството на огромно напрежение в таза, разтърсващите напъни и главата на дъщеря ми, която усещам на сантиметър от края на влагалището си. Някъде там усетих, че не мога повече и помолих за епизиотомия. Един напън по-късно в 10:40 на 30.11.2021, малкото голо телце на най-бузестото и розово бебе Хана беше върху гърдите ми. Беше толкова, толкова невероятно!
Дните в болницата минаха леко и приятно, малко като на ваканция. Спахме много, гушкахме се, всички бяха много любезни, имахме прекрасна съквартирантка. Възстановяването ми отне известно време, но всичко мина гладко и месец по-късно нямах никакви дискомфорти.
Следващите дни, седмици и месеци до момента, прекарахме почти изцяло на пухкави облачета. Майчинството може да е наистина огромно предизвикателство, но когато имаш честта да го преживееш за трети път, някак гледаш да не се занимаваш толкова с разни терзания около практическите подробности, а просто си гушкаш бебето и му целуваш розовите бузки, или поне аз това правя.
Завинаги ще съм благодарна на Олга, д-р Паликов и Нора за подкрепата и възможността да сбъдна мечтата за моето раждане с любов. И ако имам късмет и ми се получи магията още веднъж в този живот, ще се видим отново за четвъртото някой ден! По възможност този път във вода!