Автор: Йоанна Рачовска

На 24.07.2019 родих Катерина: нашето четвърто дете и моето второ естествено раждане след 2 секцио. Беше по-предизвикателно от раждането на Вяра, за което съм споделяла в групата Вагинално раждане след цезарово сечение. Но аз мога да правя трудни неща! Като всички вас тук!

Ето и историята, която е нещо като продължение на историята за раждането на Вяра. С всяко раждане се учим на толкова много!

Живеем близо до Варна и разбира се планирахме да родя във Варна, както и предния път. Само че този път се оказа, че нашият лекар е в дългосрочен болничен, а другият лекар с опит, на когото бихме се доверили за втори ВБА2К, щеше пътува за чужбина около термина ми и не бях спокойна да разчитам на него.

Дълго анализирахме кое е най-важно за нас и какви са вариантите да го получим. Като топ приоритети се оформиха подкрепящ екип с ВБАК опит, зала за активно раждане и възможността да ме подкрепя таткото, който имаше готовност и желание пак да е с мен. За съжаление нямаше как да имаме и трите неща едновременно. Във Варна не виждахме такъв екип. В София пък нямаше да има възможност таткото да е с мен: той щеше да е с най-малкото дете, без опция някой да го замести.

Не ми трябваше много време, за да направя уравнението си: ‘акушерка и лекар с голям ВБАК опит, на които имам доверие’ + ‘зала за активно раждане’ = ‘най-големи шансове раждането да протече както ми се иска’. Така стигнах до моята акушерка, Олга Дукат, която работи с доктор Дончева. Знаех, че те имат много опит, Олга включително и чрез лично преживяване.

Без дори да знае, Олга ме беше подкрепяла още за предишния ми ВБА2К, споделяйки личната си ВБА2К история и пишейки материали в блога си. Била ми е виртуално вдъхновение и опора, както предполагам на много други жени, с които дори не са се виждали на живо. Книгата й пък е моето четиво за раждането. Не ми беше никак трудно да си представя, че с нея ще ми е най-спокойно да родя, имах чувството, че отдавна се познаваме.

(Тук отварям скоба: сигурна съм, че във Варна има прекрасни акушерки, но аз не зная за такива, които конкретно и активно да подкрепят жените за ВБАК; моля, кажете ми кои са, ако ги има.)

И така се впуснахме в приключението раждане на варненче в София. Организацията беше сложна, но не невъзможна. Пристигнахме с таткото и Вяра в София 10 дни преди термина и зачакахме. Видяхме се с Олга. Разгледахме болницата, където работи тя, запознахме се с акушерките Емилия и Галя, които щяха да присъстват на раждането. Обсъдихме плана ми за раждане с тях. Видяхме се с д-р Дончева, с която имахме уговорка. Много ми харесва идеята по време на раждането да си само с познати лица; да не те приема непознат дежурен екип; в залата за раждане да не влиза всеки, който застъпва на смяна; прегледите да се правят само от избрания екип… Звучи ми така нормално, а е толкова далеч от обичайното за българските болници…

В С Олга поддържахме връзка по телефон и месинджър, дори успях да посетя част от нейния курс, което отдавна исках. Дали е толкова трудно всяка бременна да може да разчита на акушерката си и да е във връзка с нея и извън часовете за консултации? Нека помечтаем…

На д-р Дончева ѝ се искаше раждането да започне преди термин и предложи отлепяне на мехура, но не настоя, когато помолихме да изчакаме. Бях впечатлена от това, че реагира с разбиране на отказа ни, а не с примерно обида или агресия, както се случва понякога. В деня на термина бяхме при нея, аз имах някакви начални признаци (тапата беше започнала да пада преди 2 дни, имах от време на време болезнени контракции, едната нощ бяха по-осезаеми, но постепенно утихваха и можеха да не означават нищо). Нямах разкритие. Раждането можеше да е и след седмица. Разбрахме се, че чакаме.

Вечерта бяхме с Емо и Вяра на разходка в Борисовата градина, аз имах от време на време пак същите леко болезнени контракции, но сякаш по-начесто. Прибрахме се с идеята да пуснем филм (нали знаете, не е добре да се фокусираме върху контракциите, а да се разсейваме докато можем). Е да, обаче филмът никак не ме разсейваше, а на дивана не ми беше удобно. Свалихме contraction timer, а аз се опитах да поспя. Не ми се получи и започнахме да засичаме. Бяха си доста регулярни контракции с продължителност по минута, минута и нещо. Болката се засилваше постепенно. Започнах да си правя компреси с топла вода ниско на корема и това беше моят начин да да справям този път, през цялото време докато бяхме у дома.

Около 4 часа сутринта контракциите бяха през около 3-4 минути. Олга ни помогна да изберем точния момент за тръгване за болницата. Около 5:30 бяхме там, екипът ме чакаше. Приеха ме със 7 см разкритие. При първоначалния запис видяхме, че тоновете падат по време на контракция и се наложи да правим по-дълъг запис, за да видим дали ще има промяна (дишах дълбоко, легнах настрани…). Това беше най-напрегнатият момент, защото можеше да се наложи да лежа или да се стигне до интервенции, които се надявах да избегна. Слава Богу, видя се, че тоновете не падат на всяка контракция, а когато паднат, веднага се възстановяват. При това положение можех да стана и да си продължим по план.

Олга предложи да вляза в банята, защото знаеше, че водата много ми помага за болката. Прекарах известно време там. Когато контракциите се засилиха, решихме да опитаме дали няма да ми помага ваната. Прекарах и там известно време, но нещата се развиха доста бързо и скоро започнаха напъни.

Този път имах и момент „Не мога“ докато бях във водата. Като обучена дула и childbirth educator добре познавам този сигнал: раждането е много близо. Но в онзи момент бях дълбоко убедена, че наистина не мога. Искаше ми се да се откажа, макар че очевидно нямаше как. Не поисках упойка, защото разумът ми добре знаеше, че е късно. Не поисках и секцио, такъв вариант напълно беше изключен от съзнанието ми. И все пак някак исках да се измъкна от нуждата да родя това бебе…

Напъните, както и предния път, ме накараха да изляза от водата, макар че можех да родя и там, ако исках. По някаква причина предпочитам да съм полу-легнала в този момент, може би заради по-добрата опора. Качих се на родилното легло.

Не зная точно колко съм напъвала, със сигурност не беше много дълго, но определено беше много интензивно. Бях изненадана от силата на усещанията и от загубата на контрол върху моите реакции, въпреки многото четене и подготовка да се оставя на FER или дори да издишам бебето… Стори ми се, че усещането е по-интензивно от това при предишното раждане. Олга, Емилия и д-р Дончева опитваха да ми помогнат, но сякаш не успявах много да приложа това, което ми предлагаха… В последствие Олга ме увери, че това, което съм изпитвала, както и реакциите ми, са били нормални. Имах нужда да го чуя.

И така, в 7:18 се роди Катерина. Неонатоложката беше притеснена, че сякаш има нужда от аспирация, затова не изчакахме пъпната връв повече от минута, но поне беше спряла да пулсира. Тук малко съжалявам, че не настоях, но бях доста замаяна от силното преживяване. Прегледът отне минути и ми я върнаха. Разпових я, сложих я върху себе си и прекарахме така времето до към 9 часа. Тя сука през цялото време! Вълшебно!

Нямах разкъсвания, а в последствие се възстанових много бързо, за разлика от предишния път. Може би малкото упражнения за перинеума, които бях правила през бременността, все пак бях дали резултат. Или пък това, че е второ раждане, кой знае.

Останалото ни време в болницата беше общо 48 часа, за които с Катя сме се делили само за минути. С Олга се видяхме отново и поговорихме за раждането. Мисля, че всяка жена трябва да обсъди с акушерката си своето раждане; това е част от процеса, от преживяването и посрещането на новия човек. Акушерката, давайки своя поглед върху това, помагайки на жената да види по-добре детайлите и да избистри картината на това, което се е случило, някак потвърждава важността на събитието и заедно му отдават необходимото… Затова се радвам, че имах ТАКАВА акушерка до себе си.

Изписаха ни в петък, а в понеделник вечерта си бяхме у дома, на 420 км от София. Благодарни сме на всички, които задно с Олга бяха част от това наше приключение, особено на д-р Дончева, на Емилия и Галя от акушерския кабинет в „Св. Лазар“, които бяха много мили и приятелски настроени, както и на Велина Василева, чиято загриженост усещах през цялото време.

Слава Богу, заслужаваше си!

Йоанна е дула и childbirth educator във Варна.

Това е нейната фейсбук група Подкрепа за раждане във Варна: https://www.facebook.com/varnabirthsupport/