Ваня, Тома и бебе Еней

Живях 6 години в Китай, където учех и работех с деца. Мислех си, че вероятно, когато дойде време да раждам, ще бъде там някъде. Имам много чужденки приятелки, които са родили в Китай или Южна Азия и чувах от тях много мотивиращи и позитивни истории за техните раждания. Една българка там роди дъщеричката си в басейн с вода, на фона на музика в присъствие на партньора й, а след това имаше едномесечен престой в хотелско-болничния комплекс, през което време ги обучаваха как да се грижат за бебето и как да бъдат спокойни родители. Друга чужденка роди там вкъщи, пак във вода, с подкрепата на акушерки. Сред приятелките ми там почти никоя не беше използвала епидурална упойка и всички имаха такова позитивно отношение към преживяването на раждането, разказваха с удоволствие, а само на една от тях й се наложи секцио по медицински причини, което също мина много позитивно за нея. Това не са държавните китайски болници със сигурност, но идеята е, че има много голям избор от акушерки и места, където желанията на жените са на първо място и може да се избира.

Междувременно над 50% от познатите и приятелките ми в България родиха секцио, като повечето от тях не го искаха и не вярваха, че е имало истинско основание за такова. Тъжно ми беше, когато ми разказваха какви неща са преживели в болниците тук, приковани неудобно към леглото, в неудобна поза, включително унизителни подмятания от лекари, неуважение на техните желания, безразборни епизиотомии, един куп ненужни болезнени процедури, които са само за удобство на лекарите, не и за раждащите жени. Съответно не им бяха оставили особено позитивни спомени за раждането.

Аз отдавна си мечтаех, че някой ден ще родя във вода, по възможност на фона на музика, с отложено клампиране на пъпната връв и ще си гушкам бебето още от първия миг. Но когато се върнах по-рано от плануваното в България, усетих, че това ще бъде почти невъзможно тук. Дори ми се наложи една елементарна медицинска процедура, която ме сблъска с 5-та градска болница, от там излязох разплакана, заради нещата, които ми направиха и начина, по който се държаха с мен през това време. Затова още преди да забременея започнах да търся място, където бих могла да родя в спокойна и безопасна обстановка, където ще избегна излишни процедури и желанията ми ще бъдат уважени. Така, слава Богу, попаднах на Раждане с Любов и Олга Дукат. Когато забременях, веднага се свързах с Олга и Траяна и започна великото пътешествие.

Бременността ми беше осеяна с повръщане и безсънни нощи, затова не бях съвсем редовна с йога и тренировките за бременни, но се опитвах да не пропускам в дните, в които имах малко повече енергия. Но пък курсът на Олга „Информиран избор за раждане и след това“ много ми помогна в подготовката, а също помогна и на моя партньор да знае какво да очаква, как да запази спокойствие и как да ме подкрепи, когато настъпи моментът. Той беше абсолютно сигурен, че иска да присъства, за което съм много щастлива, той се оказа безценна опора през цялата бременност и цялото раждане. Не мога да си представя раждането си без него.

Чакахме бебе Еней с термин 22.07.2023, контракциите започнаха на 18.07 през нощта, но бяха достатъчно леки, за да не спирам да си върша ежедневните неща, така продължиха почти през целия ден, като вечерта затихнаха. На 19.07 в 3 през нощта започнаха отново и вече по-осезаемо. Изчаках до сутринта, когато писах на Олга, но контракциите ми все още бяха доста нерегулярни – на 5 минути, на 7 минути, на 10 минути, на 8 минути, на 6 минути… С Олга решихме, че ще чакам да станат с честота 1-4-1 и чак тогава ще тръгваме към болницата, а вечерта да мина за преглед. Но уви, те не ставаха по-регулярни, само по-болезнени. В един момент след една контракция не можех да стана от дивана, не можех нищо да направя от болка, казах на мъжа ми, че тръгваме сега. Вече бях неадекватна и нито успях да се обадя на Олга, нито да продължавам да засичам контракциите. Писах й само съобщение, че тръгваме.

Пътуването в колата беше най-тежката част от цялото раждане, а ние пътувахме около час и 20 минути до болницата! Реално транзицията от първи период към втори се е случила в колата. Не предполагах, че мога да издавам такива звуци, но беше много тежко и крещях спартански от Самоков до София. Това, което ме крепеше през това време, беше, че и това ще мине, че утре по това време ще държа бебе в ръцете си, каквото и да се случи. Мислех си за жените преди мен – как баба ми на 38 години е родила близнаците (майка ми и брат й) на двора на село сама, как майка ми ни е родила за 2 часа и раждащите жени в залата били учудени колко бързо и тихо е родила майка ми. Е, изглеждаше, че моето раждане няма да е тихо.

Когато влязохме в София, аз вече усещах напъни, които несъзнателно се опитвах да устискам, а когато пристигнахме в болницата, ме прие дежурен екип на болницата. Олга беше още на 5 минути път от болницата. Направиха ми преглед за разкритие и установиха, че разкритието е пълно, при което, за мой ужас, ме засилиха към стандартната родилна зала. За 5 минути успяха да ме качат на леглото за раждане, да ми пукнат мехура, да ми сложат абокат… Хората действаха експедитивно и много професионално според стандарта, но аз се отчаях, че ще родя закована на легло в най-неудобната поза за раждане.

Слава богу, Олга се появи и екипът ме остави на нея, помогнаха ми да се придвижа до залата с басейна, където също много експедитивно Олга и екипът й започнаха да пълнят басейна.

Влязох във водата и се настаних в удобна поза, усещах топлата вода да тече по кръста ми, усетих, че съм на правилното място, усетих голямо облекчение от водата и от позата в басейна, усетих, че мога да се фокусирам върху раждането. Поисках да ми пуснат музика. Моят партньор беше до мен да ме окуражава, дори направи снимки. Напъните продължаваха и вече нямах никакъв контрол над тях, но нямаше никакъв натиск върху мен, напротив, Олга ме окуражаваше, че се справям чудесно. За само около 30 минути напъване Еней излезе във водата, а Олга веднага го положи върху кожата ми.

Колкото и изтъркано да звучи – наистина, като чуеш и усетиш на кожата си малкото човече, всички мъки се забравят и такава радост те облива, че би могъл да го направиш всичкото още веднъж! Трудно е да се опише, трябва да се изживее.

Всичко останало се случи точно както си го бяхме обсъждали – първи контакт кожа в кожа с бебчето, отложено клампиране на пъпната връв, която бащата да пререже и бебо беше неотлъчно до мен през цялото време. Разминах се и само с едно разкъсване, което д-р Паликов много бързо заши. Красиво беше, че това се случи на фона на песента „Supergirl“, така се и чувствах!

Съжалявам малко само, че не тръгнахме по-рано, за да прекарам повече време в басейна, където любимият да ми прави масажи, вместо да съм заклещена на неудобната седалка в колата, но няма случайни неща, приемам, че така е трябвало да се случи за най-добър резултат.


След като присъства на раждането и преряза пъпната връв, моят любим ми каза „Не вярвах, че е възможно да те обичам повече, но явно може!“. И наистина това беше денят, в който моята мечта се сбъдна, а на всеки един от нас тримата любовта ни се удвои и утрои!

Благодаря на Олга и прекрасният й екип за сбъднатата любов!