Иванка и бебе Лили
Когато с Уилям решихме да имаме дете, първо си направихме пълни изследвания, за да се уверим, че сме здрави и, че всичко е наред. След година и половина опити, започнах да се разочаровам и да ми тежи, че не се получава, въпреки, че и двамата сме здрави. Тогава реших, че повече няма да го мисля, ще се радвам на живота и ще си го живея на макс. Пък ако не се получи, ще си осиновим детенце. С тази мисъл в главата, заминахме на море на любимото ни място и изкарахме две щастливи седмици, в които наистина не мислех за нищо, а просто се наслаждавах на всеки момент от почивката ни. Когато се върнахме, разбрахме, че вече сме трима. Класика, с една дума. Новините дойдоха само седмица, преди да започна нова работа, в изцяло нова за мен среда.
През първите три месеца се чувствах физически изтощена и психически неспокойна. Натоварваше ме ужасно фактът, че лекарите, макар и казвайки ми след всеки преглед как всичко се развива чудесно, не пропускаха да ми напомнят, че съм на 40 г., а това ми е първа бременност, т.е. крие много рискове. Преди пет години минах през тежка гръбначна операция, с която се сдобих с пирони, пластини и импланти в гръбнака. Близки и лекари вече започваха да ме обстрелват с идеята, че трябва да родя секцио, заради гръбнака ми. През втория месец на бременността ми, седнахме със сестра ми на кафе, и тя ми каза: “Не си губи времето в слушане на глупости. Прочети книгата “Раждане с любов”, обади се на Олга Дукат и си живей живота.” (Сестра ми има две деца, раждани с друг екип, в друга болница. Запозна се лично с Олга на изписването ни).
Именно тогава взех решението, че тази бременност си е моя, че ще си я изживея така, както я усещам, а именно по позитивен начин, а не в страх. Още във втория месец се обадих на Олга. По телефона ми се стори сдържана, но мила. Отговори на всичките ми въпроси, разбрахме се да се срещнем, когато напредна още малко с бременността и си казах “да, май тя е моят Човек”. Втората стъпка, която направих, за да си подсигуря спокойствие, беше да сменя лекаря, който следеше бременността ми, защото с всеки изминал път имах усещането, че просто претупва прегледите. Нямах нужда от много информация, но и само едно “всичко е чудесно” не ми стигаше. Избрах си лекарка, която е умихната, позитивна, но и заинтересована, без да внася чувство на паника. И не на последно място, категорично откзах всички покани за групи на “бъдещи мами” във Фейсбук. Струваше ми се излишно натоварване да чета за всички притеснесния на много други бременни жени. Знаех, че ако имам въпроси, Олга и проследяващата ми лекарка са винаги на линия да отговорят, и това ми беше повече от достатъчно. Пътят към щастливата и спокойна бременност за мен беше да вярвам на професионалистите, които бях избрала.
В резултат на тези прости решения се радвах на абсолютно безпроблемна и лека бременност. Не ми ставаше лошо, не повръщах, нямах липса на витамини, нямах вълчи апетит, бях пълна с енергия, бях емоционално спокойна и така и не разбрах, какво означава pregnancy emotional roller coaster. Качих само 1.5 кг и то в деветия месец. В четвъртия месец получих много интересно предложение за работа, което приех с най-голямо удоволствие. Работа на две места, колко му е. Работих активно буквално до деня, преди да родя, шофирайки по минимум 80 км на ден до работа и обратно. Всички около мен се шегуваха, че ще родя на работа или някъде по пътя.
Много исках да имаме момиченце и то да се роди, когато започнат да цъфтят розите (имам “лека”, почти маниакална слабост към тези цветя и само за три години засадих над 50 бр.) Можете да си представите, как скачах от щастие, когато разбрахме, че ще имаме момиче, и че терминът ми е на 30-ти май! Но аз все казвах на Олга, че Лили ще се роди на 1-ви юни.
На 31-ви май срешу 1-ви юни се събудих в 03:30 ч. през нощта от контракции. Започнаха като ПМС и бяха на всеки 6-7мин. Сутринта писах на дулата ни Яница и продължих да я държа в течение как се развиват нещата. Контракциите си остнаха все на това разстояние, като болката постепенно се увеличаваше. Яница ни посети привечер и излезнахме заедно на разходка. Разходката беше много приятна, говорихме си за какво ли не и много се смяхме. Тя ме подготви, че най-вероятно целият процес ще стане много активен след залез слънце. И точно така и стана. Към 22 ч. с Уилям решихме да си легнем, за да мога да си почина колкото се може повече, преди да е настъпил моментът на раждането. Нооооо, всичко се разви много бързо. Няма и час след като си легнахме, контракциите вече бяха много силни и изобщо не можех да лежа. Разхождах се напред-назад, а при всяка контракция падах на четири крака на земята. Започнах да губя представа за времето и да изпадам в едно състояние на total detachment. Уилям и Яница държаха връзка и към 02:00 ч тя беше при нас. Присъствието ѝ ми действаше много успокояващо. Правеше ми масаж и беше до мен за пълна подкрепа. Уилям и кучетата ни се редуваха да ми доставят комфорт по различни начини и просто да бъдат до мен. Към 03:30, 24 часа след започването на контракциите, вече не можех да си намеря място и потеглихме към болницата. В колата болката тотално ескалира и видът на контракциите се промени. Имах чувтвото, че Лили ще излезне всеки момент. При пристигането осъзнах, че водите ми са изтекли в колата.
Д-р Паликов ме прегледа и установи 3-4 см разкритие. Вече се чувствах изморена и нетърпелива, и чувайки, че разкритието ми е толкова малко, определено ме разочарова. Настанихме се в родилна зала. Бях мечтала за водно раждане, за йога топките и топлите душове. Е, нищо от това не се случи. Макар и всичко да беше на мое разположение, на мен ми беше само и единствено комфортно на четири крака на пода, като между контракциите просто си лягах на една страна на земята. Работя със животни и както Уилям каза, явно прекарвам наистина много време с тях, след като на четири крака ми е най-добре.
Милата Яница се опитваше по всякакъв начин да направи цялото това изживяване по-комфортно, подлагайки наколенки под коленете ми и какво ли още не, но мен голия под си ме влечеше най-много. След около два часа започнаха позивите за напън и Олга установи 8 см разкритие. Вече бях изтощена, емоционално обезкуражена и не спирах да плача, защото, странно но факт, плачът ми носеше спокойствие и смекчаваше болката. И така, вместо да избера басейна и водното раждане, за което бях мечтала, избрах епидуралната упойка. Няма да забравя облекчението, което изпитах само 10 мин. след поставянето ѝ. Чувствах се изцяло нов човек, презаредена със сили, спокойна и усмихната. При връщането ни в родилна зала, Уилям каза, че все едно е влезнал напълно различен човек в стаята.
Решихме да действаме активно. Макар и с упойка, аз усещах всяка контракция, но просто болката я нямаше. Напъните не бяха трудни, усещах всичко много добре. Олга и Уилям ми разказваха, как главата на Лили се показва, колко напредва и това ми даваше още повече сили. Атмосферата беше наистина фантастична – всички бяхме в добро настроение, Уилям ми пускаше песни, които ме караха да пея, всички се смеехме. Ядохме и близалки. Каква по-прекрасна обстановка за ражане на нов живот! След около 30 минути главата на Лили излезна, а малко след това усетих как излиза и цялото ѝ телце, което беше посрещнато с толкова нежност, внимание и обич от ръцете на Олга! Яница незабелязано документираше с любов случващото се, в резултат на което имаме прекрасни снимки от този уникален момент. Олга постави Лили на гърдите ми – беше чиста, розова, прекрасна и с най-големите бузи. Изчакахме пъпната връв да спре да пулсира и Уилям я преряза. Взеха Лили за преглед и съвсем скоро след това, тя отново беше на гърдите ми, а Яница ни обясни и показа процеса на кърменето. Стаята беше пълна със слънце и любов.
Ето така се случи моето почти естествено раждане. Връщайки лентата назад, си давам сметка, че не стигнах до басейна, защото control freak-ът в мен до последно отказваше да се предаде на 100% на процеса на раждането, който обаче, е по-силен и съвършен от всичко (мили момичета, ако сте от моята control freak партия, започнете да се учите как да пускате контрола навреме, защото това понякога полезно качество, е доста сприращо и неефективно в този луд процес, наречен раждане). И макар и различно, от това, за което бях мечтала, моето раждане се случи по най-добрия за мен и Лили начин. Физическата болка вече започна да избледнява, но спомените за любовта, усмивките и смеха, с които бяхме обградени през цялото време, започват да стават все по-силни.
Мили Олга и Яница, всяка споделена с вас усмивка, всеки смях и шега, направиха раждането ми наистина незабравимо!
Благодаря ви от сърце!