Антоанета и бебе Александър
В края на 2017 г., след 3-годишни опити и естествено зачеване, очаквахме раждането на нашето момиченце. Макар да постигнахме бременността трудно, тя беше лека и разкошна. Аз бях в добра форма, спазвах хранителен режим, движех се много, знаейки че имам инсулинова резистентност и това може да доведе до гестационен диабет, с напредване на бременността. Макар този сценарий да не се разви тогава, заради “голям плод”, ми направиха абсолютно безсмислена индукция, без никакво начало на родова дейност, с неизгладена и нескъсена шийка. Въпросната индукция в 38 г.с., доведе до едно голямо нищо и огромен психологически стрес за мен. Пожелах да си тръгна от болницата и да се прибера вкъщи, където да имам поне малко шанс в приятна атмосфера и с близостта на съпруга ми, да дадем старт на раждането. След хиляди уговорки, ме пуснаха, но и това не помогна. Ходех по два пъти на тонове, които бяха идеални, но сякаш идеята на тези прегледи беше, да ме убедят, че няма да успея, а не толкова да следят бебето, което тогава изобщо не съм осъзнавала. Гледаха ме 4-ма лекаря, на различни апарати, всички мереха шийката, все още дълга и неизгладена, та аз нямах нито една контракция, освен онези от изкуствения окситоцин, и всички заключваха, как няма да родя скоро и бебето няма шанс да се роди нормално, а има и огромна опасност да не е здраво, ако продължава да наддава така.
Дъщеря ни се роди 6 дни преди термин, с планово секцио. Единственото, което ме успокояваше, беше че поне не е толкова рано и вече ще я прегърнем.
Няма да крия, не понесох лесно това секцио, даже по-скоро цялото убеждаване, как съм неспособна да родя нормално, защото имам “мъжка структура” на тялото (да, и това чух). Когато забременях бях убедена, че този път ще питам, ще търся, докато не намеря някой, който да е готов, да върви с мен към успешен vbac.
Четири години и половина бяха минали, когато се върнах на познатото място в доста лоша физическа форма, с неконтролирана инсулинова резистентност и бременна, с мечта за нормално раждане. От първия преглед, заявих, че ще правя всичко, но искам нормално раждане, а гинеколожката се разсмя и ме попита: “Тони, нямала съм жена, която толкова да иска да роди нормално, ама не помниш ли, ти и първия път НИЩО НЕ УСПЯ ДА НАПРАВИШ, а аз те оставих”. Истината е, че на този етап, удобството да се следя на място, където да пускам кръвни изследвания, да правя фетални прегледи и да посещавам ендокринолог, и липса на алтернатива, наклониха везните, за момента да остана там.
Не успях да контролирам нивата на кръвна захар и съответно се наложи включване на бавен инсулин вечер, както и следване на режим, който признавам, далеч не беше спазван стриктно, както първия път. Работата хоум офис и ограниченото движение, не ми помагаха също. Килограми не качвах, но бебето отново “избързваше”.
Аз вече бях убедена, че ще искам да се видя с Олга Дукат и екипа на Ла Вита Нова и да се преместя и следя при тях, след като на последната фетална морфология, излязох плачейки от кабинета, защото настояваха за секцио, не по-късно от 37 г.с.
Свързах се с Олга от Раждане с любов, срещнах се с нея, показах изследвания, разказах на дълго и широко и се разбрахме, че гръмки обещания, не си даваме, но ще опитаме всичко възможно и ако не друго, поне ще има шанс бебето ми, да бъде доносено, пък родено и със секцио.
Не знам дали, през целия ми живот, съм била по-спокойна от този момент нататък. Учудвах всички, но най-много себе си. От 32 г.с. се спря с непрекъснатите ехографски прегледи, на които всеки път треперех, колко гигантско бебе ще ми кажат, че очаквам. Следях захарите си стриктно, пусках си изследвания и мерехме тонове. Всеки път, ставах все по-уверена и сигурна в мен, тялото ми и бебето.
Срещата ми с д-р Паликов, ме обнадежди още повече, защото той също даде зелена светлина на изчакването и НЕ МЕ СТРЕСИРА, колко гигантско е бебето, а каза, че предвид мен и бащата, малко бебе не очакваме, но и няма нищо фрапиращо.
Така и не чух, колко килограма ще тежи това бебе, колко гигантски бипариателен диаметър има, колко дълга и нескъсена ми е шийката. Все неща, които ми се казваха на всеки преглед от 30 г.с. до края, предишния път.
Започнаха си и спорадични контракции, каквито изобщо не усетих с първата бременност. Времето се оправи, започнах дълги разходки, внимавах с храната, следяхме тонове и никой, никога, не спомена нещо, което да ме фрустрира или притесни.
Нямаше куп прегледи за разкритие и проверка на шийка, нямаше броене на дни, минути, безвремие!!! Уточнихме, че заради по-дългия ми цикъл (32 дни), терминът по ПРМ не е особено точен, а и знаех дата на зачеване и нямаше да бързаме с използването на термина “преносване” .
Можех да съм бременна, докато всичко беше наред с бебето и мен. Аз полагах усилия, то също и така чакахме и се наслаждавахме.
На 8.05 тапата ми падна, имах нерегулярни контракции и си викам, “аууу дали пък не започва?”, имах 7 дни, преди терминът по ПРМ. Обадих се на майка ми, да дойде (живее в друг град), за да съм сигурна, че ако през нощта се започне, ще има кой да остане с дъщеря ни.
Нищо не се случи, както и през следващите дни. Всички се суетяха, кога ще раждам, как ще се случи. На ден получавах десетки съобщения “Как си” и не мога да повярвам, че това не ме изнерви нито за миг.
През цялото време поддържах връзка с Яни, моята дула и с Олга. Следяхме тонове и чакахме. Мислех си, че ще родя на 13-ти, беше петък и много ми хареса, но той дойде и си замина безславно. После дойде и 15-ти, датата на термина (ПРМ) и се разбрахме, че ще следим по-често тоновете и състоянието на водите.
На 19-ти, денят на термина, който аз изчислявах, се появиха контракции. Събудих мъжа ми и все пак реших да пиша и на дулата ми, за да се консултирам с нея. Знаех, че за болницата е рано.
Чухме се и около час по-късно, тя беше в нас. Говорехме си, аз стоях на топката, гледахме дори мач. Контракциите бяха на 5 мин., но успявах да се справя с тях сама и по всичко личеше, че съм доста в началото. Уговорихме се да отидем в болницата, за да видим тоновете и да направим контролен преглед с ехограф.
С настъпването на деня, контракциите станаха все по-редки и слаби. Тоновете бяха хубави, прегледът показа намалено количество води, потвърдиха, че няма нищо притеснително и може да почивам, защото контракциите съвсем бяха утихнали.
Цял ден се гушкахме и опитвахме да поспим със съпруга ми. Контракциите бяха една идея по-силни, но много рядко, буквално на 30-40 мин. Използвах момента да слушам релаксации за бременни и това много ме мотивираше.
Вечерта отново бях на тонове и д-р Паликов ме предупреди, да вечерям и да почивам, защото може скоро да започнат отново контракции. Така и стана, в момента, в който навън стана тъмно, контракциите започнаха. Легнах да чета и контракциите ме връхлетяха.
От 21:30 ч. се започнаха контракции на 5 мин, които се разреждаха до 7-8 мин, ако бях под душа. На топката успявах да ги понасям, без особена драма, но ми се искаше и да опитам да поспя. Легнахме със съпруга ми, аз започнах да слушам отново релаксациите за бременни и се опитвах да дремвам. На всеки 5-6мин имах контракции и след 00 ч. часа, се наложи да накарам съпруга ми да използва контранастиск върху кръста ми, защото болката ставаше все по-силна и неприятна. Успяхме да подремнем, между контракциите, които не зачестяваха, но се усилваха като интензитет. Ставах на топката, където болката беше по-поносима, но ме беше страх, че ще се изтощя прекалено рано и отново се връщах в легнала поза, която ми причиняваше дискомфорт. Към 3 ч., реших да звънна на Яница, да я информирам и си писахме около час. В един момент се разбрахме, че ще дойде, защото на всяка контракция, имах нужда от помощ и не успявах вече да ги преодолявам сама.
Контракциите ставаха все по-силни, но интервалите не се скъсяваха, а аз с помощта на мъжа ми и Яни, успявах да ги преодолявам.
Разстоянието от кв. Овча Купел до болница Св. Лазар, в час пик в София, с тези силни контракции, които имах, беше предизвикателство. Аз буквално не успявах да издържа болката в кръста, когато бяхме вкъщи, а в колата, в неудобна поза и сама (Яни трябваше да пътува с нейната кола), нямах идея, как ще се справя.
Сложих слушалките отново и пуснах релаксациите, повтарях си непрекъснато “Това е моето тяло, то ще създаде болка, която мога да понеса, така че да се роди моето бебе”. Непрекъснато и макар да имах контракции на 4 мин., аз дишах и успявах да ги преодолея, без да стресирам мъжа ми, който се притесняваше от трафика и не спираше да ме гледа, в огледалото за задно виждане. Отне ни около 40 мин.!!! Настанихме се в разкошната стая, където щеше да се роди нашият син. Пуснахме запис на тонове, който беше добре, макар по време на контракции, тоновете да падаха леко, след това се нормализираха и продължавахме по план.
Олга направи преглед и установи почти изцяло скъсена шийка и 6, дори може би 7 см разкритие. Това толкова ме мотивира, че нямах търпение да стана и да се раздвижа, да правя някакви упражнения на топката и да се доближавам до момента, на срещата ни.
При следващата проверка на тоновете, те бяха спаднали много и тогава видях страх и разочарование в очите на Олга. Беше я страх, че няма да успеем, виждах го, а не знаеше, че за мен и това вече беше истинска победа и секциото, не ме плашеше, ако знаех, че е неизбежен вариант, но бебето е готово да излезе. Усетих се свързана с Олга, тя наистина искаше да ме изведе до успеха, не просто да ме залъже, че ще направим всички възможно. Сложи ми кислородна маска, за да вдишам малко, след това и спринцовка с атропин, които сработиха и тоновете се подобриха. Видях съпруга ми, който не спираше да гали ходилата ми, в тези няколко минути, видях страха в очите му. А аз, лежах и бях невероятно спокойна. Не знам как и защо, но ме беше заляла някаква вълна на спокойствие и не спирах да повтарям на ум – “Моето тяло, моето бебе, моите контракции и болка, готови сме да се справим”. Разбрахме се, че продължаваме, просто ще следим тоновете по-често.
Истината е, че след като отново можех да се движа, започнах да мисля за следващото проследяване на тонове и да си представям, как пак са спаднали и няма да можем да продължим, а толкова много исках. Хем бях спокойна, хем в мислите ми се загнезди семенце съмнение. Това доведе до отслабване на контракциите за момент, според мен и до разреждането им във времето, но Яница и мъжа ми, не спряха да ме окуражават, че са на 4 минути и се справям прекрасно.
Новото следене на тонове ни окуражи, защото бяха добри и една близалка по-късно, бях отново в кондиция, за да посрещам контракции и да се моля да идват и да са все по-продуктивни.
Отказах епидурална упойка и изпратихме анестезиолога да почива.
Яница ми правеше масаж с етерични масла, пуснахме и дифузера с любими аромати. Сложих си слушалките отново с въздействащата ми релаксация и контракциите се засилиха.
За момент дори Яни излезе от стаята и в нея останахме, само аз и мъжа ми. Той не спираше да ме насърчава и се опитваше да ме убеди, че с бебето всичко ще е наред. Казваше ми, че се справям невероятно! След няколко прегръдки и целувки новата порция контракции ме изненада, бяха многоооо по-силни от предходните. Яни се върна и каза, че явно вече съм в периода на транзицията, като ме погледна. Кръста ме болеше зверски, топката не помагаше, стоях подпряна на един шкаф, а съпругът ми влагаше цялата си сила в това да ми оказва натиск върху кръста, защото ми помагаше.
След 6-7 такива контракции, колената ми омекваха вече, а аз наистина се съмнявах, че ще успея. Представях си, че ще продължи, както предходните фази, а аз след 30+ часа, вече бях много изтощена. Чудех си се на акъла, защо отказах упойката и не можех да си намеря място.
Доктор Паликов се появи от някъде, вече беше успял да дойде и гледайки ме, каза, а няма да е скоро. Излезе и със следващата порция нови контракции, започнах да усещам напъни. Казах на Яни, но докато не започнах да викам, че усещам, как главичката прорязва, май не ми повярва. Взе едно огледалце и бързо писа на Олга да идва. Аз виках, че бебето ще излезе, а не искам да съм права. Олга дойде и ме помоли да легна при следващата контракция, ако искам, но “почивка” от контракциите не усещах. Някак се добрах до леглото и ми беше толкова удобно, спокойно.
Напъните започнаха и след 1-2 напъна, чух Олга да казва нещо от сорта “Добре, виждам главичката, добре е, ще излезе, браво бее”! Искрено, искрено се зарадва, че ни се случва. Аз в този момент, просто исках да излезе, да чуя, че плаче, защото онези паднали тонове, кънтяха в главата ми. Видях, как съпругът ми вече плаче от щастие, не спираше да ме гали, да ме целува по главата.
Казваха ми, че се справям идеално, да не бързам, но аз просто исках да напъвам и да излезе… и усетих как се разкъсвам, но не ми пукаше, исках бебето навън, при мен.
Буквално с 3-4 напъна, бебето се роди и ми го сложиха на корема. Няма такава емоция! Истинска сбъдната мечта, пухкаво и сладко бебе, нашето бебе, родено от мен и съпруга ми. Да, той участваше и смея да кажа, че едва ли щях да родя така, ако не беше до мен, през цялото време.
Този екип е велик, всеки участник в него. Никой, никога нямаше да ми даде шанс да опитам, камо ли в самия процес на раждане, да ме подкрепят така, че да успея.
Няма невъзможни неща, няма жени, които не могат да раждат, има хора, които не искат да ги подкрепят!!!!
Александър се роди, когато сам пожела, по най-прекрасния възможен за моето тяло начин. С дълги начална и активна фаза, повече от 30 часа и скорострелна транзиция и напъни. Цели 3900 гр, 52 см и главичка с обиколка 35,5 см.
Имам няколко вътрешни шева и 1 външен, един секси хемороид, като чепка грозде и ще си ги нося с огромна гордост, мечтаех ги, мои са си, дори те.
Никога няма да мога да се отблагодаря на Олга, д-р Паликов и Яница Карамаркова! Няма никакви думи, с които да изразя тази дълбока признателност към професионализма им.
