Емилия, Тодор и бебе Георги

Първото ми раждане беше кошмар. След изтичане на води вечерта, пристигнах в болницата с 3 см разкритие и тъкмо започващи същински, силни, все още нерегулярни контракции. Бях попитана дали желая епидурална анестезия, отказах. Реакцията не беше хич възторжена. В рамките на приемането ми и процедурите стана ясно, че насреща аз няма да имам подкрепа в лицето на екипа. За съжаление, попаднах на този често срещан тип хора в нашето общество, които предпочитат да ти се подиграят, посмачкат и оплюят, вместо да ти помогнат с нещо. А аз се оказах много виновна, защото отидох да раждам в нощната смяна, в която нямаше никого другиго раждащ и те бяха тъкмо решили, че ще си почиват. На всичкото отгоре бях и нагла, защото не исках епидурална упойка, трябваше да ме търпят и наблюдават.

В предродилната зала ме оставиха да се движа за 30-тина минути, по време на които се подиграваха, уведомяваха, че това и онова не е тяхна работа, даже и ме питаха нямам ли вече напъни… След което ме вързаха легнала по гръб към монитор, така си и останах. Почнаха да идват една по една. Акушерката държеше да знам, че в частна болница хората идвали да раждат заради упойката. Лекарката се опита да ме склони да ми сложат спазмолитик без да даде някакви аргументи защо. Разкритието вървеше нормално, родилната ми дейност беше нормална. Впоследствие разбрах от жената в моята стая, че са си приказвали в коридора как не им се чака, да ставало по-бързо. Почнаха чести прегледи за разкритие, при които пак бях виновна нещо, че съм се стягала по време на контракция. Събраха се всички около мен да ми обяснят, че по време на фазата на изгонването трябвало да ги слушам, защото явно съм от „онези“, които искат да раждат естествено, без неоправдани намеси, което е толкова неудобно.

Аз легнала, със страхотни контракции, които при такава позиция са повече от ужасни, въпреки че виждах всичко, гледах да си мълча и да не предизвиквам допълнителна агресия. Само вътрешно започваше да се надига нещо в мен и ми се крещеше (не заради контракциите). По някое време почнаха да си приказват за хематом и след малко пак дойдоха вече двете, искаха да слагаме спазмолитик. Вече контракциите бяха много силни и изтощителни, нямах сили да разпитвам, и след като чух за хематом, се съгласих без много да мисля. Докато го вливаха, контракциите станаха доста чести и се огледах леко. После пък трябваше да търпя да слушам за наранените им чувства, как така ще гледам какво ми слагат, и то докато бях в страхотно изтощение и по време на контракции. На последвалия преглед за разкритие се спогледаха и излязоха без да кажат дума.

Чух ги да обсъждат на кого от по-старшите лекари да се обадят. След известно време се появи лекарка, която иначе дава предимство на бременните жени пред кабинета си. Без да ме погледне или каже нещо, попита другите колко е голямо бебето, направи бърз груб преглед, донесоха един ехограф, видя, че очичките на бебето са напред и настрани, и заключи, че „Това дете не може да се роди нормално и накрая ще я срежем, ама никой няма да я пита!“. Аз ѝ казах, че бебето беше в таза при приема ми в болницата (виждам добре на ехограф, а и самата лекарка се ядоса тогава, че не можела да го измери както трябва така). Всички останали мълчаха. Тя отсече, че не могло да било в таза. Скара се, че съм била скачала на топката (като аз само седях и то за много кратко), явно така детето можело да се измести… Донесоха ми един лист, прочетоха ми какво пише на него, като аз бях в такъв шок как за 3 минути се оказах за операционната след напълно нормална родилна дейност, че даже не чух какво ми прочетоха. Издиктуваха ми да напиша, че на този етап отказвам да ми бъде направено секцио и си заминаха. Само по някое време се появи обидената лекарка да ме пита „Ми Вие що не си раждате вкъщи?“. Каза ми, че тя не била съгласна със старшата и ще му дадем шанс на бебето. И ме зарязаха да чакам 3 часа до сутринта без някой да ме погледне. А на мен ми беше съвсем ясно какво ще стане сутринта, когато дойде следващата смяна и имат екип за секцио. Изпаднах в някаква апатия, лежах, гледах насреща часовника и си чаках съдбата в пълна погнуса и яд какви хора считат себе си годни да посрещат нов живот. В края на смяната се появи друга жена, раждаща второто си дете, която си беше стояла вкъщи, едвам успяха да я качат на магарето и роди. Няма да забравя коментара на втората акушерка (сочена за една от най-добрите): „Ето така се ражда, а не като Емилия, цяла нощ я чакаме да роди!“.

Сутринта дойде лекарката от следващата смяна. Погледна за 2 секунди и веднага заключи, че тази от нощната е права. „Има разкритие, но…“. Последваха куп общи приказки как чисто костно бебето не може да излезе, бебето било преносено (раждането ми тръгна на следващия ден след термина, който не беше и точен), така популярното „и ние сме за нормално раждане“, как домовете били пълни с такива деца, пострадали при раждането… Другата лекарка прибави, че контракциите са се разредили до 2 на 10 минути и при такива контракции няма как да родя. То при такъв изживян стрес да се чуди човек как въобще имах контракции… Грам не им повярвах, още повече, че тазът ми е широк, а размерът на бебето по ехограф беше в норма. Лекарката въобще не ме остави и да си помисля даже. Веднага услужливо и оттренирано предложи да се обадим на мъжа ми и искаше да ѝ кажа номера му. Тъй като не го знаех се наложи аз да му звънна, след като ми донесе телефона. Обаче и една дума не успях да му кажа, изтръгна ми апарата от ръката. Отиде в коридора да говори, където му каза, че нищо не може да се направи. Аз видях, че наистина нищо не може да се направи при такива лекари, и се съгласих. Само прибави мъжът ми да е пред болницата след 1 час.

По време на операцията анестезиологът се грижеше за доброто настроение. Обикаляше наоколо развеселен и обясняваше как „ще ми наблюдава окситоцина“. Изкоментира и че съм била на средна възраст (бях на 33), т.е. какво съм си въобразила, че ще мога да родя нормално. Извадиха детето, то изплака с много силен и чист глас, насълзиха ми се очите. Показаха ми само тила му. Нямаше хематом. Имаше неголям caput succedaneum, най-леката родилна травма, резултат от опирането на главичката в шийката на матката. Кожата и ръчичките му бяха бели. Помолих да ми го покажат, не само да му видя тила – глас в пустиня.

Докато ми търкаляха леглото към стаята отново се коментираше – добре, че станало така, после епидуралната щяла да ми е виновна. Беше ми обяснено как първо раждане без епидурална нямало как да се случи…

Лошото отношение от страна на персонала в родилното отделение, с малки изключения, продължи и по време на целия ми престой. Излизаше се крайно ядосано от стаята, когато молех да ми се смени вече препълнения катетър, хвърляха се спринцовки, когато попитам какво ми слагат „само мир да има“, от абоката ми течеше кръв и след всяко вливане в него – нощницата ми се оплискваше без някой да го смени. Когато вече трябваше да ме раздвижват ми причерня и ме оставиха да изчакам малко, пак ще дойдат. Минаха часове обаче никой не идваше. А как се стои без катетър като не можеш да стигнеш до тоалетната. Накрая жената в моята стая се възмути и отиде да повика тази, която ме раздвижваше. Тя пристигна и почна да ми се кара как така не съм я слушала, да си чакам там, тя щяла да дойде. Акушерката ми се появи по някое време и първото нещо, което ми каза, е „Знам, че Вие медикаменти не приемате…“, държейки една свещичка в ръка. Не я оставих да довърши, много ми дойде човещината. Подскочи, след като лекарка от визитация ѝ припомни, че съм в пълното си право да откажа и епидурална, и спазмолитик.

След операцията никой нищо не ми обясни. Само лекарката, малко след като беше говорила с мъжа ми долу, дойде и ми показа снимка на главата на детето, като че ли кой знае какво ми показва и деца никога не са се раждали така. Когато ми дадоха детето на следващия ден нямаше следа от тази травма. Бях родила бебе мишка, което изглеждаше доста по-мъничко от претеглените килограми – 3.450, 52 см.

Всичките болки от цялата нощ бяха като детска игра на фона на болката след секциото. Три дни не можех да стана, да се изправя, ходех като пребито куче, превита на две, усещането беше все едно са ми закачили матката с оловни тежести и ги влача със себе си. За съжалението от развоя на събитията и взирането в това мъниче, което знаех и усещах, че можеше да се роди нормално, ако имаше шанс, няма смисъл да споменавам. Това усещане ми тежеше силно много дълго след това и ще си го нося винаги. Благодарение на жената в стаята ми все пак успях да положа някакви грижи за бебето, макар и след време.

Вкъщи обаче ме очакваше най-голямата изненада. Мъжът ми беше доста стресиран. Както аз трудно можех да се зарадвам на детето си, за него като че ли беше още по-трудно. Доста по-късно разбрах защо. Лекарката му беше показала снимката, казала му че детето се е родило с начална форма на асфиксия и защо е било нужно да се чака! Представила го така, че едва ли не съм щяла да си убия детето… Това при условие, че никаква форма на бебешко страдание не беше регистрирана в хода на това раждане. Няма и от какво да се появи такова. През цялата ми бременност лежането по гръб не е било никакъв проблем, важни кръвоносни съдове не бяха под натиск. Аз съм спортуващ човек, издържам сериозни и продължителни сърдечни натоварвания.

Бях бясна! Такава безскрупулност само и само да има какво да си напишат в епикризата. Това обясняваше и защо лекарката се стресна видимо при свалянето на конците, когато попитах кога мога да започна да правя упражнения. Оказва се, че пелвео-фетална диспропорция въобще не може да се впише като причина за секцио сама по себе си, а трябва да има някаква форма на спешност, каквато нямаше.

Прекарах дълги нощи да чета какво се предприема при подобни случаи, но не открих да се прави секцио. Подпомага се родилката, движи се, заема различни пози, така че да се намести бебето. Това се потвърди и от лекар – има особени случаи, но раждането може да мине нормално. Ние нямахме този шанс. А и по начало, ако ме бяха оставили да се движа и не ми бяха насилвали раждането физически, психически и емоционално, може би и нямаше да се стигне до там. Дълго време се обвинявах и защо си мълчах, защо не станах, не се обадих на мъжа ми и не отидохме в друга болница, а оставих детето ми да се появи по този силно стресиращ начин и в ръцете на безчовечни хора. Нямаше и с кого да споделя преживяното, никой не го интересуваше какво бих казала аз. Само една непозната ми жена писа, с желание да ми помогне като споделя и тя също сподели. 

Три месеца по-късно аз знаех къде ще раждам следващо дете. След преживения стрес и за двама ни, който продължавахме да изживяваме, аз не бих подложила друго дете и себе си на патологичната грижа за родилките и родилния процес у нас. Моята история потвърждава, че няма особено значение дали ще избереш държавна или частна болница (като изключим хигиенните условия), кадрите, протоколите и процесите в тях са сходни, всеки е тръгнал от и се е учил в големите държавни болници. Естественият (и за мен единствен) избор беше „Ла Вита Нова“.

Забременях отново, когато детето стана на 1 година и 1 месец. Дотогава вече бях прочела книгата „Раждане с любов“. За тази бременност исках да си осигуря спокойствие. Реших, че ще избегна всякакви излишни прегледи и специалисти, въпреки че имам допълнително здравно осигуряване. Отидох за установяване на бременност при д-р Паликов и след първата фетална морфология се записах в близката поликлиника на женска консултация при лекар, който ми следеше и предишната бременност. Плановете ни за раждането, както и термина, ги знаехме само ние с мъжа ми. Нямах нужда да слушам неинформирани мнения, предразсъдъци, да ме натоварват с притесненията си, както по отношение на скорошното секцио, така и в случай, че мина термин.

Така изкарах лека и спокойна бременност в грижи за детето, без да мисля за раждането, а в 30 г.с. се срещнах с Олга. При следващ преглед направихме и план за раждане като оставих някои решения да ги вземам в хода на раждането, според това как се чувствам, като например дали искам водно раждане. Мъжът ми не искаше да присъства на раждането. След леки колебания избрах да имам дула, усетих, че тя е важна част от екипа. Прегледите в 38-ма г.с. показаха, че всичко е наред. Само следящият бременността лекар при последните прегледи прекара повече време, гледайки на ехографа бебето, като не ми казваше нищо, за да не ме притеснява. Даже аз го подканвах, виждайки на екрана, че бебето е малко по-голямо за съответната възраст. Но самият той беше казал след втората фетална морфология, когато то излезе по-голямо с 8 дни, че дали бебето ще се роди една седмица по-рано или по-късно, това няма никакво значение. Сподели, че, както го вижда той, бебето е по-мускулесто, и сигурно не ми е лесно. Така беше. За разлика от първото, което мърдаше осезаемо само докато седя, това бебе мърдаше и докато си ходя. А и коремът ми отново беше огромен, в седми месец майките на площадката вече ме очакваха да родя всеки момент. При последния преглед лекарят ме попита (типично в негов стил) дали нямам против да родя по-рано. Казах му, че, ако е минала 39-та седмица, съм съгласна.

Така и стана. Терминът беше за 1 декември. На 26-ти ноември към 3 сутринта усетих първите контракции. Не бяха силни, но в легнало положение нещата винаги са по-различни, не успях да се отпусна и да поспя. На сутринта казах на мъжа ми, че имам леки контракции, като добавих и че при второ раждане това може да трае и 5 дни, да спират и да почват, което си е самата истина, макар че не вярвах при мен да се случи така. Не исках да го притеснявам толкова отрано. Първата половина на деня изкарах с тези нерегулярни контракции като постепенно се засилваха, без да ми пречат да върша дейност. Доприготвих си багажа, хапнах нещо леко и реших, че, когато детето заспи следобеден сън, ще си почина и аз, а когато станем ще засека контракциите с приложението, което моята дула Яница ми беше препоръчала и ще ѝ пиша. Да, но още с лягането се видя, че няма да го бъде, в легнало положение контракциите не бяха така лесни за понасяне, затова станах и почнах да засичам. След около час и половина засичане и след като ми падна и част от тапата, писах на Яница. Контракциите бяха на различни интервали (4–10 мин.) и различна продължителност (10-40 сек.). Тя писа, че са в болницата, и ако има нужда да звъня. Вече беше станало 18ч. Малко след като се разбрахме контракциите от нищото зачестиха, последното, което засякох, бяха няколко поред контракции на всяка минута по 20 сек. и доста трудни за понасяне. Обадих се на мъжа ми, който беше отишъл да пазарува, да накупи неща за следващите 3-4 дни най-добре. Изчаках го да се прибере, за да вляза в банята. През времето докато дойде, контракциите връхлитаха една след друга, продължаваха може би около 20 секунди, но и времето за почивка беше горе-долу толкова. Много ми помагаше контранатиск с ръка върху кръста, без него беше значително по-нетърпимо. Към 19 часа влязох в банята. И там продължи същото положение, една след друга контакции без много време за почивка. Водата от душа много помагаше, оставях я да тече върху кръста вместо контранатиск с ръка. През почти никаквото време между контракциите се опитвах все пак да свърша това, за което бях под душа. По някое време положението стана доста нетърпимо, едвам се издържаше, тогава ми падна и другата, по-голямата част от тапата, и реших вече, че излизам и ще ходя към болницата. Беше минал час и половина. Облякох се и попъшквайки, минах през хола да си взема телефона. Мъжът ми тогава ме попита: „Контракции ли имаш?“. Изяснихме се, че вече съм писала на дулата, сега ще ѝ звъня, и ще ходим към болницата. Когато започнахме разговора, не знам защо реших, че ще ми е по-удобно да се излегна на леглото. В момента, в който легнах, мехурът се спука и шурна поток от води. Беше точно 21часа. Казах на Яни, че вече не издържам и току-що ми изтекоха водите, както и че след половин до един час можем да сме в болницата. След това мъжът ми пое нещата в свои ръце, почисти след мен леглото, помогна ми да се облека, беше вече приготвил детето, премести колата по-наблизо, сложи още няколко неща в чантата и тръгнахме. Казах му да върви да настанява детето, а аз на всяка контракция заставах на място, докато отмине, придвижвайки се между контракциите. Когато пристигнах при колата, вече всичко беше готово за тръгване. Седнах до детето, придържайки си кръста, и така се гледахме през целия път като от време на време казвах на мъжа ми да кара по-бавно, защото много ми пречеха резките спирания и тръгвания. В 22часа звъннах на Яни да ни отвори. Отидохме всички в кабинета за запис на тонове. Раждах в един от най-натоварените за екипа дни, като за деня бях петото раждане.

Тоновете бяха идеални. Таткото и детето излязоха, изчакаха отвън да видим какъв е статусът. Провери ме за разкритие – „Разкритието е пълно, виждам главичката!“. Попита ме как са изтекли водите и дали имам напъни. Нямах. Взеха ми багажа и с д-р Паликов тръгнахме към родилната зала. Каза на мъжа ми: „Раждаме!“, докато минавахме покрай тях, аз им махнах и влязохме в асансьора. Д-р Паликов ме разпитваше разни неща, явно изглеждах съвсем добре, гледах да отговарям кратко. На излизане от асансьора ми се доповръща и едвам стигнахме до родилната зала и коша, където повърнах малко количество течност.

Помогнаха ми да се преоблека. Донесоха едно родилно столче в стаята, но в крайна сметка предпочетохме да седна на тоалетната чиния. Там почнаха напъните. Не ги усещах като непреодолимо чувство за напън, просто усещах, че има контракция и напъвах спонтанно тогава. Яни остана с мен. Седна долу при отсрещната стена, беше много изтощена от дългия ден, от време на време ми казваше мотивиращи думи и ми подаваше водата, която си бях донесла за раждането, при поискване. Напъването не беше болезнено, но устата ми пресъхваше и имах нужда от малки глътки. По някое време се появи Олга, и каза, че вижда главичката да се подава. Тогава се преместихме в родилна зала наблизо. Бяха я затъмнили. При влизането инстинктивно се хванах за родилното легло. Олга ми показа как да напъвам права, но прецених, че няма да мога. Легнах на родилното легло. Там напъвах със свити крака и набиране с ръце на две дръжки. Следвах си усещанията, никой не ми е насилвал процеса. Олга казваше: „Само когато имаш напън, тогава напъваш.“. Още в началото насърчаваше, че има още малко. Д-р Паликов гледаше по-реалистично и добавяше по някоя истина, на което тя опонираше, не защото не беше прав, а за да съм аз по-мотивирана. А на мен напъните не ми бяха тежест. Напъвах си, без да ме пришпорват, когато трябва. Не беше кратко напъването, общо около 2 часа, но в сравнение с първата фаза ми беше доста по-леко. И бебчо помогна. Вече почти накрая, изрита коремната ми стена с такъв ритник, че щеше да стигне тавана. Докоснах главичката. Когато опъна перинеума и оставаше съвсем малко, се почудиха дали няма да е нужна епизиотомия. Олга прецени, че не, но мобилното устройство, с което прослушваше от време на време тоновете, ги показа леко замазани и ми направи съвсем малък разрез. Така при следващата група напъни, главичката излезна. Чу се едно леко стенание от бебчо. При следващия напън излезна и телцето. Така на 27.11, 00:39ч. се появи вторият ни син Георги. 

Веднага ми го поставиха върху корема. Беше бял, с малко верникс по гръбчето. Плачеше съвсем леко, значително по-слабо от батко си. Яни му пусна за добре дошъл любимата ми песен на Елтън Джон, без дори да сме се разбирали за нея. Не можаха да приложат отложено клампиране на пъпната връв, защото започна кървене. Взеха бебето, а на мен ми вляха окситоцин, за да го спрат. Така плацентата излезе бързо. Беше внушителна по размер, вероятно заради това се беше получило повече кървене. Докато д-р Паликов ме зашиваше, се появи акушерката от неонатология. Каза: „Голямо бебе, 4.160, 56см.“, за всеобщо учудване. Нямаше време да го премерят при приемането, само Олга отбеляза, че е пораснал много.

Така се оказа, че „чисто костно“ през моя таз може да мине почти 4.200кг бебе и с 2 см. по-голяма глава. При това аз си чувствах тялото все едно не съм раждала. Разрезът беше много малък, не ми причиняваше никакъв дискомфорт при сядане. Разкъсвания нямах, каквито неминуемо щях да имам при едно дирижирано раждане, ако въобще някой би ме допуснал да раждам нормално след (скорошно) секцио, при това и с голямо бебе.

Синът ми беше при мен през цялото време на престоя ми. Дадоха ми го щом го оправиха и повиха, а на мен ми спря кървенето. Лежеше върху мен и постенкваше леко и приятно, обадихме се на татко и дядо да им чиститим.

Не спахме няколко нощи подред, детето беше будно и искаше непрестанно да си е в мен и до мен. Раждането ми беше напълно естествено, без упойки и медикаменти, които да го накарат да проспи първите 2 седмици от живота си.

След 3 месеца мога да кажа, че има огромно значение как едно дете се е родило, как е било посрещнато и как е прекарало първите дни от живота си, това го виждам при децата си. Благодарна съм, че има такъв екип, който подкрепя естественото и активно раждане, за когото е от значение здравето във всякакъв аспект на майката и бебето, дори ако това означава да прекарат денонощие/я в застъпващи се раждания.