Весела, Георги и бебе Яна

Към края на осмия месец с Георги започнахме да се съмняваме в предварително избрания екип и място за раждане, тъй като се сблъскахме на няколко пъти с доста хладно отношение. По време на един запис на тоновете, акушерката, която уж трябваше да насърчава естественото раждане и да осигури подкрепа за него, започна да ми разказва колко страшно става, след като мине терминът за раждане, тъй като отказах да приема рутинно отлепване на мембраните в 38-ма седмица без индикации за това (избор, който отново само привидно беше казано, че е мой, но, след като отказах, се оказа, че в действителност „болницата“ държи да бъде направен). Тогава изведнъж от прозореца срещу мен, който беше отворен, нахлу някакъв силен порив на вятъра и крилото на прозореца бутна една рамкирана картина на бременна жена, стъклото на която се строши на парчета на пода. Приех това за финалния знак, че е време да сменя избора си, въпреки напредналия етап на бременността. Малко преди тази случка имах късмета пътят ми да се пресече с Люба, която щедро ми подари участие в курсовете си за бременност и раждане и още тогава ме впечатли нейната от една страна автентичност, а от друга – компетентността и желанието й да споделя знания до най-малката подробност. С Георги избрахме тя да бъде наша дула, а раждането да се случи с практиката на Олга Дукат (истински ангел на посрещането на живота) „Ла вита нова“ в болница „Свети Лазар“ и с  доктор Паликов. 

Терминът беше определен за 5-ти декември и въпреки, че знаех статистиката, според която само 5% от бебетата се раждат на термин, някак си очаквах това да се случи, а и дори „имах усещането“, че бебето най-вероятно ще се появи няколко дена по-рано. Олга ми беше казала, че тези усещания рядко се сбъдват и това е по-скоро не реално чувство, а желанието на майката най-после да го види това бебе, но си мислех, че точно при мен пък може и да е различно. И така 5-ти дойде и отмина, роднините и приятелите, на които бях направила грешката да споделя датата на термина, започнаха ежедневно да задават същия въпрос, който мъчеше и мен и напрежението растеше. Опитах няколко от „бабешките“ начини за подпомагане на началото на раждането – всеки ден правих по една или две дълги разходки, качвах стълби (по това време започна и Панаира на книгата и ходех всеки ден хем да разгледам книгите и да се сдобия с нови съкровища, хем да се кача (няколко пъти) от първия до последния етаж на НДК и обратно), танцувах с въртеливи движения на таза, подскачах на фитнес топка, правих напади, пих люто какао, правих чийзкейк, за да подканя бебето да си отпразнува рождения ден и т.н., но изглежда то не се повлияваше особено. Накрая опрях и до молитви, въпреки че принципно не съм от най-религиозните. Беше петък, 9-ти декември, празникът на Света Ана, покровителка на родилките и бременните жени и навръщане от сутрешната ми разходка влязох в църквата Свети Георги, запалих свещ пред иконата на Света Ана, помолих се за здраве (не смеех да поискам бързо появяване на бебето, защото вече се бях примирила, че ще трябва да се оставя на неговата воля), поплаках си като една типична бременна в деветия месец след термин и излязох с малко поолекнало от тишината и приглушената светлина на свещите в църквата сърце. 

Дали наистина по волята на Света Ана или не, но тази вечер започна падането на тапата. Много се развълнувах (най-после знак, че нещата ще потръгнат!), имах много леки контракции, каквито общо взето изпитвах последните поне две седмици и затова не събудих Георги, просто си легнах обратно и заспах най-после спокойно и чак сутринта се обадих на Люба да й кажа, че правя меденки за почерпка, тъй като може да се наложи скоро да дойде. Тя каза да я държа в течение и да не се екзалтирам много, тъй като раждането може още да е далече. Вечерта дойде без особена промяна и с нея дойде и Люба да да види как сме. Валеше много силен дъжд, който забави гостуването и заради сладките приказки, на които се отдадохме, си легнах чак след 12. Оказа се недобро решение, тъй като в 2 часа започнаха истински силните контракции. Писах на Люба и тя ме увери, че е на линия, посъветва ме да следя честотата на контракциите и да спя, ако мога. Болката, обаче се усилваше, не можех да си намеря място в леглото и се преместих да скимтя на дивана, където по-лесно можех да променям позицията си, когато започнеше контракция. Заспивах от умора за по 7-8 минути между отделните вълни, след което се будех от болка. Така измина нощта и сутринта дойде с нова надежда – Георги ме извика в кухнята да ми покаже, че в небето се е появила двойна дъга. Прегърнати гледахме дъгата, която приехме като знак, че чудото на живота ще ни се случи днес, беше много емоционален момент, който ми даде нови сили. Люба дойде малко по-късно. Малко преди обяд контракциите уж бяха по график – на 5 минути по една минута и толкова силни, че не можех да стоя на едно място (но смяната на позицията също не носеше особено облекчение), въпреки това нямаше особен прогрес.

Организмът ми беше влязъл в най-болезнения цикъл в досегашния си живот, в който отказваше да приема храна, повръщах дори и течностите и всичко се свеждаше до оцеляването след поредния пристъп на ужасна болка, от която имах чувството, че ще умра. Не ми помагаха особено нито топлите компреси, нито масажът, който ми правеше Люба, знаех, че трябва да издържа, но нямах представа как ще се случи. Георги беше до мен неотлъчно и съчувствието му и грижата, с която ме обграждаше, може би бяха единственото, което ми даваше малко сили. 

Така минаха часове и часове, докато в един момент в късния следобед започнах да се моля просто да извадят бебето, било то и със секцио, мечтаех за упойка от какъвто и да е вид. Започнахме да се приготвяме малко по малко, едвам слязох по стълбите, а пътуването на седалката в колата беше истинско мъчение. Пристигнахме в болницата около 18 часа, на входа ни посрещна Олга, беше огряна от светлината в помещението вътре и носеше в ръцете си гирлянд с лампички – „като за рожден ден“, както каза тя с усмивка и добави като ме видя: „Това изглеждат като хубави контракции“. 

Въпреки болката в този момент посрещането ми подейства обнадеждаващо. В следващия момент, обаче тоновете на бебето се оказаха не съвсем добри, а разкритието – едва 4 сантиметра и екипът започна обсъждане как да се постъпи. Аз бях до такава степен изтощена, че на два пъти избълнувах как нямам нищо против цезарово сечение. Въпреки това Олга усети и каза колко силно самото бебе беше започнало да бута навън и в резултат се взе решение да опитат да стабилизират и мен, и бебето, като едновременно се подготви всичко необходимо, ако се наложи спешно секцио. Това решение остава за мен абсолютното доказателство, че бяхме избрали възможно най-добрия екип за раждане, който успя да даде шанс на мен, и на бебето да се справим като едновременно не компрометираха нито за миг сигурността и животите ни. 

Получих и така желаната епидурална упойка и облекчението след почти двадесет часа болка беше неописуемо разтоварващо. Оставиха ме да полежа със система окситоцин, докато се увеличи разкритието и Георги дойде до мен, прегърнахме се и започнахме психически да се подготвяме за следващата фаза на напъните. 

Сложих си маска за сън на очите и се опитах да се отпусна максимално, за да събера сили. Слушахме част от плейлиста, който бях подготвила за болницата и така, в приглушена светлина, прегръдка и облекчение от болката минаха може би два часа. Записваха тоновете на бебето и от време на време Олга и д-р Паликов идваха да ни проверят. Разкритието се увеличаваше! От един момент нататък започнах да усещам как бебето наистина бута – фазата на напъните беше вече тук. Отидох до тоалетната по-скоро, за да остана за момент насаме със себе си, да „се събера“ и да си дам една финална психическа предстартова подготовка. След това всичко започна да се случва сякаш като на филм – Олга ми обясни как да напъвам и дишането, което е неразривно свързано с това, ми подейства като ритмична мантра за излизане от тялото. Усещах все по-засилващата се болка, дори виках, но заедно с това не спирах да давам всичко от себе си, за да помогна на бебето да излезе – най-накрая бях в силата си и усещах колко много зависи от мен, колко много мога да издържа и колко голяма е мощта на женското тяло и дух.

 Всички ме насърчаваха, Георги и Люба ме държаха от двете страни, а Олга ми казваше етапите, на които се намираше главичката на бебето. В един момент помолих да се прехвърлим от леглото на родилното столче, където ми беше много по-удобно. Болката беше разкъсваща, но продължавах да давам всичко от себе си още един път и още един, и още един. В един момент усетих, че ще повърна и казах, че мога да отида в банята, но Олга каза: „Не, не можеш“, тогава разбрах, че бебето наистина вече излиза. Георги ме беше прегърнал откъм гърба, а Олга ми показа, първо с огледало, а след това можах и да докосна с ръка – главичката на бебето, която се показваше. 

Не можех да повярвам, бях толкова щастлива, усмихвах се и гледах лицата на хората от екипа, просто за да видя в тях потвърждението на щастливото си чувство, че бебето е реалност, че наистина излиза. За преодоляване на болката тогава много ми помогнаха думите на Люба: „Знам, че те изгаря“, това наистина беше точно каквото усещах и признанието му от нея в този момент беше равносилно на споделяне на страданието. Не знам дали може да се опише облекчението, когато усещаш как излиза първо главата, после раменете и накрая изхлузването на цялото бебе. Започнах да му говоря, през сълзи от щастие се смеех и му казвах колко го обичам. Бебето изпълваше всичките ми сетива. Дъщеря ми проплака и веднага ми дадоха да я гушна. Целунах я по главата и с нечия помощ се озовахме на леглото, прегърнати тримата с Георги и Яна. 

Малко след това Олга ми помогна да родя и плацентата (чак след като пъпната връв беше спряла да пулсира), Яна беше взета за кратко, трябваше съвсем леко да ме зашият и после ми върнаха бебето за дълго и непрекъснато гушкане. Веднага потърси гърдата ми и засука, знаеше точно какво да направи, дори току-що появила се на този свят. С Георги не можехме да ѝ се нагледаме. Оставиха ни насаме и стояхме така, гушнати във възторг от това наше човече може би час или два. 

Беше вече доста късно и екипът и Георги трябваше да се прибират вкъщи. Придвижиха ме до стаята ми, където щях да прекарам първата си нощ с Яна и Люба се погрижи да хапна малко, както и да имам всичко необходимо наблизо до себе си. Е, аз го имах, имах малкото си човече, големият герой на тази история, Яна, която избра да се роди на 12.12. 2021 г. в 11 без 12 минути с раждане, което продължи 21 часа. Точно колкото беше нужно.