Стели, Иван и бебе Мартин

Ако моите раждания трябваше да имат заглавие, то щеше да гласи: две на пръв поглед еднакви, но всъщност коренно различни раждания.

И двете си деца родих по естествен път и без упойка, и двете благодарение на Олга, макар първия път тя да имаше само косвена роля в раждането (чрез книгата „Раждане с любов“) и дотук с приликите.

Малко за първото ми раждане: безпроблемна и лека бременност, без
противопоказания за секцио, термин определен за 24.03.2021г. Дойде терминът и отидох на преглед, на който се установи, че нямам разкритие и чух думите: нямаш индикации, че ще започне раждане, затова секцио, ако искаш може да изчакаме една седмица, но да знаеш, че с всеки изминал ден шансовете ти за секцио се увеличават с 20 %. Тръгнах си от болницата плачейки, мъжа ми дойде да ме вземе и милия така се беше притеснил, че нещо е станало с бебето, а аз от рев не успях половин час да му обясня защо е всичко това. Понеже бях чела книгата на Олга и знаех, че може да се изчака, заедно с мъжа ми взехме решение да си дадем време да започне раждане като ходех през ден на тонове.

Два дни по-късно ми падна тапата и няколко часа след това започнаха контракции, които продължаваха по няколко часа, спираха, пак почваха и така три дни до редовния ми преглед. Отидох в 19:00ч вечерта на 29.03 и се установи 5 см разкритие, бях супер щастлива, че все пак ще имам шанса да родя нормално, макар и с окситоцин. Качиха ме, включиха ми окситоцина, идваха от време на време да ми гледат разкритието, чувах само „увеличи капката, увеличи капката“ и в някакъв момент вече не знаех къде се намирам от болка. Дойде заветното разкритие от 10 см, но още не усещах напъни. Събраха екипа и казаха айде започваме, напъвай. Постоянно ми правиха забележка за какво ли не: защо съм си сложила ластик за коса, колко съм била тясна и как можело да се наложи форцепс, защо докторът не правил клизми…Говореше се за мен в трето лице, все едно ме няма. В крайна сметка в 00:35ч родих сина си Борис, който ми дадоха за една минута и после заспах моментално. Не знам какво стана, опитах се да си отворя очите, но просто не можех, виждах замъглено, чух някой да казва „събужда се“, но пак заспах. После се събудих, поисках бебето, но ми казаха, че ще ме привеждат в стая вече и не можело.

Обобщение от първото ми раждане: естествено, без упойка, с окситоцин, с метода „Кристелер“, дирижирано раждане откъм това кога да напъвам, епизиотомия, антибиотици, кратък контакт с бебето, невъзможност да го сложа на гърда.

За второто раждане вече бях решила, че ще е с Олга и д-р Паликов. През цялото време се преглеждах при доктора, а с Олга се запознах някъде към 36-та седмица. Направихме план за раждането, дори няколко плана, понеже се очакваше тя да е в отпуск около термина ми. Погрижи се за абсолютно всичко, докато я няма: кой да ми прави тоновете, кой да ме прегледа и да води раждането, ако се случи в нейно отсъствие. Бях спокойна, но все пак се надявах да се върнат с доктора на време и се шегувах, че ще ги чакам. Дойде 08.07. (терминът) и отмина, а индикации за раждане нямаше. Взех решение да имам дула. Траяна (дулата ми) ме питаше как съм, поддържахме връзка постоянно, аз само се оплаквах как няма да разбера, ако ми изтекат водите и в нощта на 13.07 около 3:30 се събудих да отида до тоалетна и като се върнах да си легна усетих как се мокря и започват да се стичат едни води по краката ми. Мъжът ми се размърда, аз му казах, че са ми изтекли водите, той само ме попита: „трябва ли да ходим някъде?“, отвърнах „не“ и той си заспа човекът. Реших да си полегна и да си почина колкото мога, но веднага започнаха контракции.

Засичах час и половина и като видях, че са под 10 минути макар и нерегулярни, реших да пиша на Траяна, а малко по-късно и на Олга. Станах, направих си кафе, мъжът ми и той се събуди и му казах да си пуснем един сериал, който бяхме загледали, за да се разсея максимално много от контракциите. Установих, че е ужасно да се смееш по време на контракция.

Продължавах да засичам и те не ставаха регулярни, бяха с различна продължителност, водите продължаваха да изтичат. В 15:00ч писах на момичетата, че отивам до болницата да видим дали напредват нещата. Пътувах добре, само една контракция по време на пътя (йееей) и при прегледа се установи 7-8 см разкритие.

Олга каза, че ще ме задържи, само да направим и запис на тонове да видим как е бебето. Докато течеше записа се чувствах супер, нямах някакви болезнени контракции, дойде докторът, дулата ми, мъжът ми беше там, говорихме си, смяхме се и изведнъж се изправям да стана от кушетката и усещам супер силна контракция, съчетана с напън.

Двете ме изгледаха и казаха „ами качваме се в родилна зала“. Всичко стана много бързо. В 15:30ч бях на тонове, а в 16:33ч вече се беше родил Мартин. Когато се качихме в залата стоях малко права, за да си дам време да усетя по-добре напъните, а и защото просто не можех да се преместя, после пробвах настрани, беше ми удобно, но пък нямах много сила за напъване и в крайна сметка легнах по гръб и така напъвах. От едната ми страна беше Траяна, а от другата мъжа ми. Олга само ме окуражаваше, казваше, че се справям добре, слагаше ми топъл компрес, предложи ми да сменя позата. И така може би не повече от 40-45 минути по-късно се роди Марти – 3720 кг.

Изводи от второто ми раждане: по-едро бебе, родено естествено, без упойка, без окситоцин, без „Кристелер“, с минимални разкъсвания, предимно външни. Аз ръководех процеса, когато и както си усещах нещата, имах контакт с бебето, отложено клампиране, поставяне на бебето на гърда.

Чувствам се прекрасно и се сещам с усмивка за преживяването. Нито за миг не си помислих да поискам упойка, а при първото си раждане дори се молех направо за секцио накрая.

Благодаря Ви „Ла Вита Нова“!

Мили дами, които изчетохте този роман: аз родих с любов, родих с усмивка, вие също
можете!

фотограф Траяна Михайлова http://irisdoula.com