Повече от месец след раждането на втория ми син, седнах и писах, писах, писах и написах моята дълга и пълна с обрати история за едно бебе, родено с любов и един успешен VBAC!
Започвам отдалеч – през месец август 2017 година със съпруга ми очаквахме раждането на първия ни син. Избрах голяма частна болница, до голяма степен, защото обстановката там ми допадна. Изборът ми не беше твърде информиран, на този етап бях неправилно оптимистично настроена към здравната система и не си давах сметка колко различни и противоположни могат да бъдат мненията и насоките на медицинските лица. Бременността ми минаваше безпроблемно и нямах поводи да търся други опции. Исках нормално раждане и думите на следящия лекар „няма по-хубаво от нормалното раждане“ бяха достатъчни, за да се доверя.
Докато 15 дни преди термина, на ехографски преглед се установи, че бебето се е обърнало седалищно. Без да ме питат особено, насрочиха дата за секцио – два дни преди термина. Единствената причина да не се насрочи още за следващите дни беше планираната отпуска на лекаря. Имах време, но нямах информация, за да реагирам. Сега вече научих и за доктор в София, който изражда седалищни бебета и вероятно щях да постъпя по различен начин. Но тогава, единствено успях да говоря отново с проследяващия лекар и да се опитам да обсъдим опциите ми. Поскара ми се, обясни ми – „ние не правим така“. Получих някакво успокоение, когато ми казаха, че ако бебето се завърти пак главично, никой няма да ми направи секцио. Беше чиста лъжа…
Бебето се завъртя, но нямаше кой да ми каже. Не съм го и усетила…. Ходих редовно на запис на тоновете, но там акушерките не ми казваха нищо за позицията на бебето. И така, датата на планираното секцио наближаваше. Имах някакви контракции, без съмнение подготвителни, но ме увериха, че това трябва да е начало на раждането, така че бях приета в болницата. Огромна грешка, и една от най-кошмарните нощи: предродилно отделение, никаква храна, никаква вода, изнервени, ужасени, пищящи жени, недружелюбен персонал, събуждане в 5 сутринта с крясък „подготвяй се за клизмааа!“ …
И така, подготвена и гладна си чаках до обяд заради по-спешни случаи. Чашата преля, когато ми казаха, че може и да остана за другия ден, но след нервен изблик от моя страна, намериха начин да ме включат в графика за деня, като отложиха обяда си с час!
Започна подготовката за операцията и на този етап се намери човек, който да ми спомене, че бебето е правилно обърнато и ако искам мога да си ходя вкъщи. Не го направих, разбира се. След предната безсънна нощ, гладна, жадна и с опънати нерви, не намерих сили за подобно решение. Освен това получих и „успокоението“, че едно нормално раждане ще е много рисково, като се вземе предвид колко се върти бебето и предполагаемата му дълга пъпна връв.
Операцията мина бързо, леко, видях познати лица, което ме успокои, съпругът ми беше до мен през повечето време. Изкарах една нощ в реанимация и след това ме преместиха в следродилното отделение, в което напрежението вече не витаеше във въздуха. Взех бебето в прегръдките си и забравих за предишните дни.
Доста време след раждането, връщайки се към дните в болницата, убеждавах сама себе си, че това е било най-правилното решение, че раждането е минало много леко за мен и бебето и че не е имало други опции.
Начинът, по който пиша сега историята е следствие на новия ми опит и информацията, която събрах. През 2017 година, а и доста след това, историята ми звучеше съвсем различно. Отне ми време да осъзная колко съм се заблуждавала. Но понякога човек трябва да премине през определени препятствия, за да израсте!
Едва втората бременност ме накара да преосмисля нещата. През лятото на 2020 година, със съпруга ми разбрахме, че очакваме второ дете. Посетих същия доктор, който следеше предишната ми бременност (по това време работещ в друга болница), но вече имах някои неща на ум срещу „традиционното раждане в България“ и бях чувала за VBAC, макар на този етап все още да ми звучеше твърде екзотично. Още в началото на бременността попитах за възможността да родя нормално след едно секцио и получих уклончив отговор: „Има много време, бързаш, но по-хубаво от нормалното раждане няма“. Това обаче го бях чувала вече и не ми стигаше.
Последваха няколко прегледа, при които вместо позитивизъм и обсъждане на настоящата бременност, си разменяме реплики за коронавируса, питаха ме изкарала ли съм го, имам ли антитела, наясно ли съм, че задължително се прави тест при постъпване в болницата, и ако е положителен се отделят майката и бебето за две седмици. При последното ми посещение излязох от болницата плачейки!
Това беше моментът, в който се зарових в интернет да търся информация за VBAC. Допитах се до още няколко АГ за VBAC и всички намериха различни причини да ме откажат, включително първо голямо бебе – 3370 гр., твърде дълго време минало от операцията – 3 години, и какво ли още не. Ставаше ми ясно, че няма да е толкова лесно да намеря лекар и екип, които искрено подкрепят нормалното раждане.
Изчетох много истории на майки с VBAC, статии, книги, изгледах филми, започнах да следя български и чужди фейсбук групи. Търсенето ми приключи, когато се запознах с Олга Дукат! Шансовете ми за успешен VBAC изведнъж станаха реални. Нещо повече, докато проследявах бременността в кабинета “Ла Вита Нова“, започнах да гледам на предстоящото ми раждане след секцио като на нещо съвсем нормално, без особени притеснения от така обсъжданите навсякъде другаде рискове.
Последните месеци от бременността изминаха неусетно, всичките ми изследвания бяха чудесни, бях активна физически и имах всички шансове за успешен край на историята! Съставихме план за раждането, като основната ми концепция беше – активно естествено раждане, с минимална намеса, но в случай на нужда, бях склонна да прeдпочета доста медицински процедури пред опцията за секцио.
И така стигнахме до 3 април и началото същинското раждане. Сутринта установих, че започва падането на тапата и писах на Олга, за да й кажа. Вечерта усетих контракции, които зачестяваха и в един момент станаха на пет минути. Не бяха твърде болезнени, но чести и реших, че е време да се обадя на Олга. Обсъдихме и решихме, че ще изчакаме още. През нощта не успях да спя, въпреки че знаех колко е важно да си почивам. На сутринта контракциите утихнаха и се заех с обичайни дейности – закусих, играхме с големия ми син, дори излязох навън. Знаех обаче, че раждането идва. Следобяд видях, че продължава падането на тапата, макар и едва забележимо. Контракциите продължиха, но все още поносими. В 18 часа имах час за запис на тонове. Направихме и преглед за разкритие и се установи 2 см. Олга ме предупреди да не се разочаровам, че е малко и ми обясни, че на този етап 2 см всъщност е чудесно. Беше ми малко притеснено, че нещата вървят бавно, но тя ме увери, че 2-3 дневно първо раждане е класически случай.
Така че се прибрах у дома с идеята, че и тази нощ няма да се роди бебето. Имах час да си почина и да се поотпусна, след който доста рязко контракциите зачестиха и станаха по-болезнени. Дотолкова, че едвам стоях права. Съпругът ми помагаше като се облягах на него по време на контракциите, а три годишният ни син си играеше около нас и се опитваше да помага по своя си детски начин, като ме галеше и ми пееше. Истината е, че и това ми помагаше. Съпругът ми беше част от това раждане по-скоро по мое желание. Той самият предпочиташе да стои настрана, не беше добре подготвен, беше напрегнат и нервен, макар че се опитваше да го скрие. Бяхме решили, че ще помага само доколкото може вкъщи. Трябва да си призная, че въпреки многото изчетена информация, все още имах някои нереалистични очаквания за раждането. Мислех си, че ще изкарам по-голямата част вкъщи сама, без да се налага да въвличам мъжа ми. Но се оказа, че имам нужда някой да ми стиска ръката и да ме уверява, че всичко е наред. И така, след час учестени и болезнени контракции, съпруг, който макар и да не казва нищо, на ум крещи „Хайде бе жено, няма ли да ходим в тази болница?!“ , накрая склоних да се обадим отново на Олга.
„Никакъв!“ – уплашено отговори той.
И това беше правилно решение, защото три часа по-късно се роди синът ни.
Приеха ме в родилния център, направихме запис на тонове, преглед за разкритие – 4 см. Олга ме успокояваше, че с такива контракции се постига напредък, окуражаваше ме, държеше ме, когато имах нужда. По едно време започнах да се мятам като коза ту на леглото, ту права, защото по време на контракция се чувствах по-добре права, а между тях исках да си почина на леглото. Смешна гледка ще да е било, защото контракциите вече бяха много на често. Бях изморена и не успявах да се вслушам в съветите да мисля само за настоящата контракция и нейния край. Вместо това в главата ми се въртеше мисълта, че няма да успея да издържа цяла нощ с тези болезнени контракции. Поисках си епидурална упойка и започнах да гледам на нея като на единственото ми спасение. Бях чела много истории на жени, които споделяха, че тъкмо когато вече губят вяра в силите си, се ражда бебето. Но в моят случай сякаш краят не наближаваше. Доктор Паликов пристигна, установи, че може да ми се постави епидурална упойка. Попита ме сигурна ли съм за упойката, защото в момента издържах, а болката едва ли щеше да стане по-силна. Но аз си настоявах.
Нещата обаче не се развиха по план. Тоновете на бебето започнаха да падат, околоплодния мехур се спука, изтекоха тъмни, черно зелени води и макар и никой да не искаше, се налагаше да обмислим и опцията за секцио. Аз не участвах много във взимането на решения на този етап. Освен, че при подобен риск за бебето, няма много опции, аз не усещах да съм в състояние да мисля или комуникирам адекватно. Чувствах се в нещо като транс, виждах само мотивиращите надписи по стените на кабинета и ги препрочитах, чувах гласовете на всички далечно, и се бях вглъбила в болката и преодоляването й. Отново за изненада, но този път и за късмет, нещата се обърнаха. При разкритие 8 см. започнах да усещам напъни. Очевидно опцията за упойка отпадна, но вече и не изпитвах нужда от нея. Искрено вярвам, че при тези обстоятелства няма много екипи в София, които да продължат с плана за нормално раждане!
Налагаше се бебето да излезе бързо. Олга и др. Паликов установиха, че и при липса на пълно ракритие има шанс да се роди скоро. И след едно „епи“, както чух да го нарича доктора, няколко напъна и малко натиск на корема, бебето се роди.
Поставиха го на корема ми, проплака. Имахме първите няколко минути заедно, в които пъпната връв почти спря да пулсира преди да я отрежем.
Пропуснахме засукването и снимките, защото бебето трябваше да се прегледа от неонатолозите бързо, така че още точки от предварителния ми план отпаднаха. Но се беше случило най- важното – родих VBAC!
Както казват, при раждане се подготви за всичко! Изненади винаги ще има!
Докато гледах бебето върху мен, не можех да повярвам. Всъщност успях само да кажа „Я, бебе!“ и то беше в ръцете ми – моето бебе, моята сбъдната мечта! Бях си представяла този момент постоянно през последните месеци, но нищо не беше като в представите ми. Беше различно, беше по-хубаво!
Раждането не мина без медицинска намеса, имаше напрежение, искаше ми се да бъда още по-активна по време на напъните. Струваше ми се слабост, че бях поискала епидурална упойка, но пък сила, че в крайна сметка и без нея се справих. Емоциите бяха много, мислите ми бяха в хаос, но всичко това нямаше значение, защото се сбъдна мечтата ми да родя нормално!
