Елена, Емил & бебе Михаела

Бях толкова горда от себе си. Помислих си “аз съм някакъв свръхчовек”, щом това ми беше по силите, явно съм способна всичко да направя, да постигна всичко. Елена

Часът е някъде около 7 и си мисля как може някой да я работи тази работа, даже ми идва да попитам Люба, дулата ми, как може толкова много да си обича работата, но след няколко часа всичко ми става ясно.

Емил беше в командировка в Сърбия, замина предишния ден в 4 часа сутринта и трябваше да се върне само след няколко часа, но заради проблеми на границата се прибра чак след 24 часа. Аз уж се опитвах да спя, но всъщност го чаках да се прибере с нетърпение. Той влезе да се изкъпе и после седнахме да се видим малко в хола. Докато си говорихме, усетих “едно малко пук” в утробата си, все едно някой спука балон с вода с игла. Помислих си, това сигурно са водите, но останахме още няколко минути да си говорим така спокойно. 

Отидохме в спалнята да си лягаме и аз му казах какво се е случило. Очите му станаха като палачинки и предложи да отидем в болницата още сега. Аз се засмях и му казах, че със сигурност, следващите няколко часа ще сме си вкъщи и трябва да се опитаме да си починем. 

Той заспа, тъй като беше наистина много изморен. Аз обаче не успях. Бях с погрешната нагласа, че в началото контракциите ще са на 20 или на 10 минути, но при мен бяха на 5 минути и ми се струваха доста болезнени. Влизах няколко пъти под душа, с идеята това да успокои болката, но това което действително ми помогна, беше промяната на позата. Когато седнах – беше значително по-добре. 

Люба ми беше казала, че ще замине още предишния ден и дори не съм си и помислила, че тя ще успее да дойде за раждането. Обаче около 6 часа сутринта,  Люба ми звънна и ми сподели, че не е успяла да замине, съответно някъде около 7 часа вече беше вкъщи. С нея си говорихме как няма нищо случайно в този свят и бебетата си я “чакат”, а аз бях супер щастлива, че ще бъде до мен. 

Скоро след раждането Люба дойде да ме види и се смяхме, защото си спомних, че точно в този период от раждането, я питах неща от рода на:

– Нормално ли е да боли толкова?! Може ли още веднъж подробно да ми обясниш защо вече е късно да ми сложат упойка?!  Колко време най-много може да отнеме!?

Тръгнахме към болницата. Като един типичен рак, аз не бях приготвила всичко необходимо (все пак девет месеца са крайно недостатъчни да събереш една чанта за родилното). Люба ми помогна за това. Кучето беше в истерия, обикаляше около нас и истински се притесняваше. Което не мога да кажа за себе си. Благодарение на Люба, аз бях много спокойна, а и в този момент бях напълно погълната от процеса на раждането. 

Пътуването към болницата беше истинско приключение –  забавно приключение, благодарение на нея… слизането по стълбите, качването в колата, пътуването до болницата, всички дупки по пътя. Oт дистанцията на времето сега ми се струват изключително комични. 

За съжаление, малката мишка беше постериорно разположена. Съответно етапът на напъните продължи по-дълго от очакваното. Прекарах ги в банята, на всяка контракция напъвах, а между тях си подремвах, съответно бях много отпочинала, а и времето сякаш течеше с някакви други, различни от нормалното, темпове. 

Същинското раждане или поне, това което аз визирам под това определение, продължи не повече от 15 минути, които ми се сториха като един миг и искрено се изненадах, че няма да продължи още няколко часа. Олга пое малката. 

Д-р Паликов каза: “Честито-момиченце е -13:25”. Аз с леко шеговит тон му отвърнах: “точно и 25 ли е, защото леля ми е астролог”, той каза: “тогава е и 23”.

Определено никога няма да забравя този ден! Това е един изключително емоционален момент. Бях толкова горда от себе си. Помислих си “аз съм някакъв свръхчовек”, щом това ми беше по силите, явно съм способна всичко да направя, да постигна всичко. 

Първите няколко часа бяха просто нереални, толкова бях въодушевена, щастлива и доволна от себе си. Малката мишка ми се стори толкова миличка и съвършена. Емил дойде почти веднага след това с един много красив букет от лилиуми – цялата стая ухаеше. Донесоха ни мишката. Още не бяхме избрали име, но супер естествено и двамата се съгласихме за Михаела. Светлината в стаята сякаш беше розова заради слънцето, преминаващи през червените пердета и ние тримата бяхме в едно безвремие на блаженство и любов. 

Първите няколко дни след раждането, това ми беше любима тема на разговор, исках да споделя на всички (дори 2 дена исках да стана акушерка, но после ми мина). Толкова бях въодушевена, колко идеално е измислено всичко от природата. Дори това, че раждането е трудно, има своята обосновка – подготвя те за родителството и ти вдъхва увереност, че можеш да се справиш с всяка една ситуация, защото всичко тепърва предстои. Исках всички мои приятелки да знаят, че имаме погрешна представа и очаквания за раждането, изградени на базата на филми и на страховитите разкази на повечето ни познати. 

Вярвам, че при една правилна подготовка, раждането може да е вълшебен спомен, към който да искаш да се връщаш, а не както казват някои жени: “много е зле, но се забравя”.

Всеки е наясно, че това е събитие, променящо живота и подготовката за него трябва да бъде съответстваща. Природата ни е дала цели девет месеца да осъзнаем това и да се информираме. Благодарна съм на Люба, моята дула, за информацията по време на курса и че беше неотлъчно до мен и ми даваше точно, това от което имах нужда по време на този така специален момент. Изключително съм благодарна на Олга и на Д-р Паликов за отношението им и професионализма. Тези хора станаха специални за мен и дори мога да кажа, че гледам с едно възхищение и изпитвам голяма симпатия  към тях и опреледно вече знам какво обичат в работата си.