В този разказ бих искала да Ви разкажа за сбъднатата мечта на едно семейство и незабравимото изживяване на ражданетo.
Ние сме семейство Томови – Кристиян и Мери и сме гордите родители на Мия, нашата сбъдната мечта!
Всичко започна с двете чертички, които донесоха огромна радост в сърцата ни. Като едно дълго чакано бебе, Мия промени живота ни още от първия ден, в който разбрахме, че съществува. След суматохата и вълнението, че най-накрая ще станем родители, започнаха и приготовленията. Да си призная честно, преди да забременея не бях запозната в дълбочина с процеса на раждането и нямах особени изисквания. Дори и не подозирах, че ще има някакво значение за мен и бебето. Но в последствие започнах да чета всичко по темата – книги, научни статии, участвах във всякакви онлайн и живи лекции.И така всичко това оформи моите възгледи по въпроса с раждането. За мен най-важните неща, от които не бих отстъпила бяха – на първо място естественото раждане, по време на което имам свобода на движение и след това не по-малко важните – първи контакт с бебето, отложеното клампиране на пъпната връв и отделяне на бебето от мен само при остра нужда от това.
Не след дълго осъзнах, че това ще бъде мисия невъзможна. Разпитвах родили жени и това, което чувах ме наведе на мисълта, че моите изисквания ще бъдат избутани на заден план поради „спешна нужда от секцио” или „опасност за детето”. Може би тук е мястото да спомена, че моята възраст е почти 39 години и това автоматично ме поставяше под общия знаменател на рискова бременност и рисково раждане, следователно секцио. И така започнах да проучвам къде бих срещнала разбиране и приемане към желанието ми за най-нормалния план за раждане, който незнайно защо в България изглежда като изгъзица.
Времето напредваше и в осмия месец аз още нямах яснота къде ще раждам. Споделях с приятелки проблема, пред който съм изправена и решението дойде най-неочаквано от приятелка, която не е раждала, но има впечатления от екипа на Олга и следи страницата и във фейсбук. За мен това беше сламка, за която да се хвана, макар че бях обезверена от всичко, което бях чула като истории за раждането. Оказа се, че мои познати са раждали с екипа и ме уверяваха, че те са правилния избор. Е, аз бях скептично настроена, но все пак това беше единствения ми шанс. Срещата с Олга беше информативна и като по чудо посрещаше желанията ми, че и отвъд. За да повярвам, че наистина е възможно и че това не са само празни приказки ми помогнаха много и публикуваните разкази на родилите жени. Точно за това споделям и аз своята история.
И така, въпреки претъпкания график за декември, като по чудо Олга ме прие и започнахме да се виждаме за тонове. Направихме заедно план за раждане и зачакахме спонтанно раждане.Терминът ми беше на 18 декември, но при прегледите по фетална морфология се виждаше, че бебето е със седмица напред и определяха термин 8 декември. След като минаха и двете предположения и тоновете на бебето бяха в норма, Олга единствено ме уверяваше, че няма проблем да изчакаме раждането да тръгне само. Шегувахме се, че искам да си хапвам сърмичките на Бъдни вечер, а не да раждам, а пък тя ме успокояваше, че и в болницата мога да си ги поръчам.
И така на 21 декември към 20 часа започнаха контракциите. От всичко, което изчетох очаквах да се развият бавно и постепенно, дори си бях приготвила храна за подсилване през процеса, но в 22 часа вече ме бяха завихрили през 5 минути и дори не се сещах за храна. Реших, че няма да звъня на Яница, моята дула, докато не усетя нужда. И така започна всичко. Пуснах си музиката за хипнораждане и започнах да дишам осъзнато, за да преминавам по-леко през пиковете на контракциите. Кристиян беше вкъщи, но реших да не го будя, защото смятах, че ще спрат след известно време. Опитах се да се движа и да сменям различни пози, взех си няколко пъти топъл душ, използвах Бахова терапия и техники за дишане, но единствено се чувствах добре на колене на дивана. Към 2.00 часа вече контракциите станаха толкова интензивни, че не успявах да си почина между тях, а все още не бяха по 1 минута. Засичах ги на приложението и видях, че са през 4 минути за по 30, 40 секунди. Началото на всяка контракция сякаш беше и нейният пик. Тогава се чух с Яница и тя ми вдъхна сила, че ще се справя и още не е дошло времето. Следващите часове сякаш бях отнесена и не бях там. Така продължих до към 5:00 часа, когато ми изтекоха водите. Кристиян се събуди и се обадихме на Яница. Не помня ясно какво се случи, но в следващ момент Яни беше вече вкъщи и се приготвяхме за болницата. Нямах търпение да получа епидурална упойка, въпреки че в плана ми за раждане тя не присъстваше. Яни ме увери, че ще я получа, но може и да няма нужда, защото може вече да съм готова за същинската фаза.
В 7.00 часа потеглихме за болницата, като аз бях на 4 крака на задната седалка, а мъжа ми ме подкрепяше през цялото време. Когато стигнахме Олга ни чакаше там. По време на контракция бях неспособна да чувам или да се движа. Придвижих се бавно за преглед на разкритие. За моя огромна изненада разкритието ми беше само 1см! Дори не бях готова и за упойка, а какво да кажем за раждане. Няма да забравя отчаянието, което изпитах в този момент, но присъствието на Яница беше безценно. Държеше ръката ми и ме уверяваше, че мога да издържа. Правеше масажи за облекчаване на болката и ми помагаше да сменям позите. Около обяд достигнах заветните 4 см и дойде време за упойката. Вече бях доста изморена и след като ме отпусна болката се почувствах много по-добре. Намирах се в уютна стая, която по нищо не приличаше на болнична, което допринесе за спокойствието, което изпитах. Въпреки че бях виждала родилната зала имах притеснение от болничната обстановка и за това как ще се чувствам, но мога да кажа, че се чувствах сякаш бях у дома, но с усещането, че съм в сигурни ръце. Кристиян и Яница бяха през цялото време с мен даваха ми да пийвам вода и ме подкрепяха. Не мога да си представя как другите жени раждат по два дни без глътка вода!
Дори и след отпускането от упойката разкритието се случваше бавно. Опитахме с вливане на окситоцин, но пак се случваше много бавно. И тогава тоновете започнаха да падат. Падаха внезапно под нормата за 10 – 20 секунди, които ми се струваха цяла вечност и след това се стабилизираха пак. Това наложи нуждата да бъда закачена към апарата за тонове почти през цялото време. Тогава категорично разбрах, че съм направила най-добрия избор на екип. Виждах как Доктор Паликов и Олга са нащрек и са готови да реагират мигновено. Проговорихме възможността да се наложи секцио. Няма да забравя хладнокръвието, с което действаха.
Поглеждах апарата с ниските тонове притаила дъх, след което поглеждах Олга. Тя изглеждаше като човек, които знае какво прави. Стоеше вперила поглед в апарата хладнокръвна и уверена без дори да мига докато тоновете не се стабилизират. След това само ми се усмихваше и това ми беше достатъчно. Имах и пълно доверие. Това овладяване на напрежението продължи цял ден и вече се бях примирила, че може да се наложи операция. Спомням си, че си мислих, как не съм се справила с това да родя естествено, сякаш вече всичко беше свършило.
Някъде към 17ч. Олга каза „Вече имаме пълно разкритие”. Така се изненадах, че все пак ще мога да родя детето си. Яни ме държеше за ръка и ме подкрепяше. Кристиян също беше с мен през цялото време. Олга ме окуражаваше да напъвам и ми даваше напътствия. Имах чувството, че получих втори шанс и бях решена да дам всичко от себе си, колкото и да бях изморена. След няколко напъна Олга ме попита искам ли да пипна главата на бебето, която беше на път да излезе. Спомням си адреналина, който нахлу в кръвта ми, когато я усетих. В 17.32 часа Мия вече беше на бял свят! Имах възможност за първия ни контакт, засукване и отложено клампиране. Вече нямаше и следа от умората. Чувствах се като най-великият човек на света.
Аз родих своята мечта!
И така след десетките истории за травмиращия процес на раждането и незачитането на желанията на родилката, аз всъщност осъзнах, че моето раждане не беше травмиращо, а окриляващо. То беше подкрепено и изпълнено с доверие, спокойствие и разбиране и въпреки, че не се случи по план, то се случи по най-добрия за мен начин.
Благодарение на екипа на Ла Вита Нова аз имах шанс да родя сама своето дете!
фотограф Яница Карамаркова, www.moiatadula.com
