Любов, Рос и бебе Доминик
Казвам се Любов и съм на 26 години. Това е историята на моето първо раждане. Съпругът ми, Рос, е американец и хората с голямо учудване ни питаха: “ Как може да искаш да раждаш в България при положение че имаш вариант за чужбина?” Ами ей така, може! Искам да отбележа че с тази първа моя бременност и раждане се уверих, че в България макар и малко, има чудесни професионалисти лекари, акушерки..специалисти по кърмене, детски сън, бебеносене и какво ли още не. Така че, ето че и в България може!
Намерихме екипа на Ла Вита Нова сравнително късно и едвам си намерихме място в техния график, но всеки един преглед беше изчерпателен, непришпорен и много персонализиран. Прочетох и книгата “Раждане с любов”, която ме просветли по доста въпроси. Бременност ми мина леко и безпроблемно.
Сигналите за наближаващото събитие при мен започнаха в събота, 27 май, 2 дни преди да родя. Имах чести ходения до тоалетната и зацапване по бельото. Тапа така и не видях/усетих да пада, но може би се е случило на части. В неделя започнаха контракции, които колкото и да очаквах, не разпознах. Усещах ги като крампи по време на цикъл и кръста ме болеше сякаш имам мускулна треска. Въпреки че тези неща са нормални, аз се изплаших че нещо с бебето не е наред понеже знаехме че пъпната връв е завъртяна около врата му, което се оказа че в крайна сметка не е толкова страшно. Рос казва, че веднага е усетил какво се случва, но аз до последно отричах понеже бях сигурна, че нашето момче ще се роди след термина (6 юни). Все пак решихме да отидем да чуем тонове в местна болница в Благоевград в неделя следобед. Там ни се скараха, че не сме близо до болницата, в която ще раждам и ни казаха бързо да отиваме в София, защото “имаш родова дейност и още нощес ще родиш”. Да, ама не. Нещата бяха съвсем в началото.
Чухме се с Олга и решихме посещението в Свети Лазар да оставим за следващия ден. Искам да отбележа, че Олга с голямо търпение и спокойствие ни припомни реалността и с увереност ни каза да не бързаме, а да се насладим на последната си вечер без бебче. Вечерта мина спокойно. Разходихме кучето, вечеряхме с приятели..от време на време сядах на фитнес топката за да раздвижа бедрата си – усещах ги схванати. После Рос взе китарата и си попяхме докато аз заемах различни пози по дивана и пода. По-скоро ми беше любопитно да ги пробвам, не толкова от несмогване с дискофорта. Контракциите зачестяваха, но не бяха болезнени. Събудиха ме на няколко пъти през нощта, но не бяха достатъчно силни или на достатъчно кратки интервали, че да се разбързваме за София.
В понеделник сутринта станахме, закусихме, аз си взех горещ душ (горещо препоръчвам!!!). Тръгнахме към София, когато контракциите бяха през 15 мин. Искахме да сме наблизо! Ако живеехме в София, не бих тръгнала толкова рано. Спомням си, че деня беше слънчев и планините покрай магистралата изглеждаха приказно. В колата слушахме плейлиста от времето, когато бяхме гаджета. Аз си поплаквах – не от болка, а от неудържими емоции. Писах съобщение на близките ми и те всички ни подкрепиха в молитва и благослов.
Олга ни посрещна в болница Свети Лазар в 11 часа, тоновете бяха добри, разкритието беше 3см. Благодарна съм на Олга, че беше толкова внимателна при прегледите. Тя ни каза да идем да се разходим и да се върнем, когато вече не мога да говоря и да се усмихвам по време на контракция. Явно бях отишла в много весело и бъбриво настроение. Опитахме да се разходим в зоопарка, но много бързо усетих, че това не е моето и ми трябваше място, на което да си полегна и да се отпусна. Затова си взехме хотелска стая наблизо. Там играта загрубя. Контракциите бяха през 7 минути и доста дълги, главно ги усещах в кръста. При всяка една аз заставах на 4 крака, а Рос ми правеше масаж и контранатиск. Повтарях си да дишам дълбоко, а не да задържам дъха си. Дремех за няколко минути, но общо взето вече не си намирах място. Влизах неколкократно под душа, което много ми помагаше. Пуснахме си филм, който довършихме чак след като се роди бебето.
Върнахме се в болницата в 17 часа. Аз едвам пресякох улицата и всъщност трябваше да спра на отсрещния тротоар, хваната за една улична лампа, докато търпелив шофьор на тир ни даде предимство и чакаше да ми мине контракцията с полузяпнала уста. Влизайки в болницата вече нито говорех, нито се усмихвах, само се държах за съпруга ми и се молех на ум. Олга каза: “Ето, това вече е друго нещо”. Разкритието ми беше 6см и тя ме похвали, че се справям добре и прогреса за тези няколко часа е добър и вече можем да влезем в родилна зала. Там беше страшно горещо, а аз се потях обилно и имах неутолима жажда. Слънцето все още си грееше така че нямаше време за романтична обстановка с лампички и свещи. В този момент нито ми беше до ароматерапия, нито до специален плейлист. Качих се на леглото и там се започна едно лудо въртене. Имах чувството, че тялото ми вече не знае как да се нагласи, че да му е удобно. Екшънът вече беше в разгара си. Някои неща от там нататък са ми мъгла..
След известно време помолих Рос да извика Олга понеже вече бях на ръба на силите си и казах, че имам нужда от помощ. Вече нито масажи, нито пози ме облекчаваха. Варианти за болкообезболяване има, но аз не ги пожелах и съм благодарна, че никой не настоя против волята ми. Всъщност взех някакъв спазмалгон – не помогна, ама с нищичко. Знаех, че щом вече се моля за помощ, значи раждането е действително близо. Тъкмо бях на път да се откажа, физически и психически, когато Олга провери разкритието отново и вече беше 9см. В момента, в който тя ме попита “ама ти вече нямаш ли напъни” се появи един доста силен такъв, който ми спука мехура. Олга каза: “Хайде в басейна!”.
Нямам представа кой кога е дошъл в стаята и кой какво е правил, нито колко време бях в басейна с напъни. Рос казва, че е забелязал, когато всички от екипа са заели позиция, но никой не се натрапваше в процеса. Усещах само ръцете на съпруга ми и топлата вода, която ме обливаше. А за напъните, мили дами, не се чудете как ще ги разпознаете – те са непреодолимо, всепоглъщащо усещане, инстинкт и интуиция. Настъпят ли те, няма връщане назад. В басейна бях на колене, а ръцете бях провесила навън. Между контракциите се облягах на стената на басейна и си почивах, а Рос ме галеше по главата. Аз бях в някакво безвремие и изобщо не мога да ви кажа този период колко дълго продължи, но да кажем че ми се стори кратък. Не усетих главичката, нямах и желание да я пипам, въпреки че Олга ми предложи. Бях си решила, че ще напъвам без да се пестя и ще дам всичко от себе си. Олга и Рос ми повтаряха че се справям страхотно и напъните ми са ефективни.
И така след доста ръмжене и хич не малко усилия – от водата изплува Доминик, чистичък и объл. Изведнъж цялото напрежение и всичкия интензитет изчезнаха. Олга го пое и ми го подаде. Аз бях в шок, че всичко е свършило. Със съпруга ми се изгледахме в недоумение, че синът ни вече е в обятията ни и че заедно с него се родиха и едни нови мама и татко. Не знам дали се води бързо, героично или вълшебно, но така се роди нашият син, в 19:16 часа на 29 май 2023, седмица преди термина.
Имахме забавен момент с плацентата, която буквално се разпльока на пода, докато излизах от басейна. Самичка си падна от притока на окситоцин. Наложиха се няколко шева, които ми бяха доста неприятни, даже по-неприятни от раждането. Д-р Паликов се справи бързо докато аз и Ани помагахме на Доминик да засуче, което се случи по съвсем интуитивен и естествен начин след първия контакт кожа в кожа.
Мислих си, че след като родя ще се чувствам гордо като победител, но всъщност се чувствах смирена пред чудото на живота. Изпитах благоговение към Бог, който вярвам e сериозно замесен в цялата схема. Все по-влюбена съм в най-добрия ми приятел, моят съпруг, който беше неотлъчно до мен и ме обгрижваше със сила и нежност. Неговата гледна точка е, че това е било най-невероятното събитие в живота му, че се гордее с мен и би искал да присъства и на следващите ми раждания (дай Боже), защото мястото му е до мен и до децата ни!
Благодарности към екипа на Ла Вита Нова за техния професионализъм и спокойствие!
Много бях проучвала за процеса на раждането и всъщност не бях далеч от истината. Една приятелка ми писа “лесното мина”, което в началото малко ме ядоса, но сега знам какво е имала предвид. Ако ти си бременна и четеш това, искам да те насърча освен за раждането, да се подготвиш за следродилния период, възстановяването, кърменето и подробностите около живота и съня на новороденото.
Не е лесно, но си струва, защото животът е скъпоценен и следва да ни коства, и то да ни коства много! Цена, която майките плащат на драго сърце!
Сега знам защо жените раждат отново и отново, колкото и да е голямо предизвикателството. Защото за това сме създадени, да даряваме живот и то с ЛЮБОВ!
