Грациела, Калоян & бебе Александър
Не се отказвайте, момичета, доверете се на правилния човек и слушайте тялото си. То си знае работата! Грациела
Ще започна с кратка предистория – майка съм на две прекрасни момчета, родени секцио през 2015 г. и 2017 г. Първото секцио беше заради седалищно предлежание на бебето, а второто заради прекалено малката разлика между двете раждания.
При първата бременност до последно чакахме бебето да се обърне и за мен бе огромен психологически шок да приема, че ще се наложи секцио. А за първа бременност било много рисково да се ражда седалищно бебе. При второто раждане нямах този проблем и се бях подготвила от самото начало, тъй като не вярвах, че ще намеря лекар, който да подкрепи естествено раждане.
Истината е, че и не бях търсила и не бях чела много по темата. Така ми бе внушено и аз вярвах на това.
Като цяло и двете ми предходни бременности и раждания минаха без никакви проблеми. И след двете операции се възстанових изключително бързо. Но, ако ме питате дали бях доволна от начина, по който съм родила – отговорът със сигурност е не!
Факт е, че най-важното нещо е аз и бебето да сме добре и не е от съществено значение как съм родила, но аз съм изключителен привърженик на естествените неща и винаги съм вярвала, че природата си знае работата. Тъй като със съпруга ми винаги сме искали три деца, някъде в себе си таях надежда, че един ден, когато тръгна да раждам отново, то този път няма да има предпоставки за операция. За мое огромно щастие, така и стана.
Забременях в началото на септември миналата година, но да си призная нямах никакви очаквания за начина на раждане. Просто реших, че ще го мисля, когато му дойде времето. Още от самото началото, разбира се, всички ми задаваха въпроса как ще раждам този път, дали най-накрая ще взема да родя наистина и т.н. Тема, която за моя огромна изненада, явно бе много важна за околните. След ражданията ми много често срещах тезата, че жените, родили секцио, нищо не знаят и все едно не са раждали! Истината е, че почти до последно не се настройвах, за да не изпадна в предишната ситуация и да ми е отново трудно да приема евентуална операция. Много четях, интересувах се, но исках да стигна до определен етап на бременността, за да предприема мерки в тази насока.
И така в края на осмия месец се свързах с Олга Дукат. Още при първата ни среща, с мъжът ми буквално се влюбихме в нея, в начина ѝ на работа, в начина, по който описа бъдещите събития. След срещата ни бях толкова спокойна и сигурна, че всичко ще е наред, че нито за момент нямах притеснение относно евентуални усложнения след операциите. Тя много обстойно изложи пред нас всички рискове, разбира се, но без да внася грам страх и напрежение в мен. Според нея, при тази бременност нямаше причина за операция и се разбрахме, когато терминът наближи отново да се видим и да започнем да планираме процеса на раждане. Направих си консултация с д-р Паликов, с анестезиолог и среща с дулата Яница Карамаркова. Терминът ми бе на 28 май, но уговорката ни беше да изчакаме колкото е необходимо, бебето да тръгне само, за да не прибягваме до окситоцин или каквато и да било външна намеса.
Всичко започна през нощта на 29 срещу 30 май. Започнах да усещам леко неразположение и стягане, но приспах децата и заспах. Около 02:00 часа се събудих и осъзнах, че най-накрая раждането ще започне. Уведомих Яница и се разбрахме да следим ситуацията. Така или иначе имах предварително запазен час за тонове през деня на 30-ти при Олга и бях спокойна. Легнах отново и засичах нерегулярни контракции за определен период, след което съм заспала. Сутринта, когато се събудих, нямах почти никакви контракции, оправих децата за градина и започнах да си върша някакви домакински неща. Чистих, пуснах няколко перални, общо взето си търсих занимания. Контракциите започнаха отново около 11 часа преди обяд, но бяха през 12-15 минути, нищо притеснително. Около 14:00 часа започнаха да стават по-силни, но се запазиха през голям интервал.
Вече усещах силни болки и тръгвайки към болницата за плановия преглед бях с надеждата, че нещата вече са в доста напреднал етап. Уви, тоновете бяха страхотни, но контракциите, които засече апаратурата, бяха редки и доста слаби. Д-р Паликов и Олга казаха, че няма нужда да ме гледат за разкритие, да се прибера вкъщи и да си почивам. На следващия ден отново да отида за тонове. Това малко ме обезкуражи и сметнах, че явно прагът ми на болка е доста нисък и трудно ще издържа целия процес.
Тръгнахме от болницата, която се намира сравнително далеч от вкъщи и пътувайки по средата на пътя започна да ме боли много силно, но си повтарях, че явно това все още са подготвителните контракции и така ще е занапред. Минахме през градината да вземем децата и тогава контракциите изведнъж започнаха да стават на по-кратки интервали. Прибирайки се вкъщи, започнах да ги засичам и установих, че в рамките на половин час са през 3-4-5 минути.
Веднага се свързах с Олга и Яница, които ме посъветваха да взема душ и да се чуем пак. За жалост в този момент душа никак не ми понесе и се разбрахме Яница да тръгва към вкъщи. През това време с мъжа ми опитвахме различни техники и всичко, което бях прочела, но абсолютно нищо не ме облекчаваше. В някакъв момент седнах на тоалетната чиния и там сякаш ми беше най-удобно. На по-силните контракции мъжът ми масажираше с натиск колената и май това беше единственото, което ми донесе леко облекчение за кратко време. Яница дойде и започнахме да си говорим, доколкото бях адекватна, разбира се… Следяхме контракциите, тя се опитваше да ми помага, но аз някак се бях капсуловала и не допусках никой да ме докосва. След час и половина тя каза да взема душ, ако желая, и че вече е време да тръгвам към болницата.
Ето тук вече играта за мен наистина загрубя, понеже пътуването в кола с контракции през 2-3 минути, до болница, която е на другия край на града, е нещо доста некомфортно. Ако можете да си спестите – го направете. Спомням си, че на по-силните контракции, дори се наложи мъжът ми да спре колата по средата на булеварда, докато отминат. Стигайки в болницата ми трябваха сигурно десет минути да събера сили и да изляза от колата. Но успях с надеждата, че вече съм в много напреднал етап и скоро ще родя. Да, ама не! Прегледът установи едва 3 см разкритие и Олга дори ми препоръча да се върна отново вкъщи и да чакам там, за да ми е максимално комфортно и спокойно. Когато чух това, аз тотално рухнах психически и през главата ми мина мисълта, че може би няма да успея и отново ще раждам секцио.
Тук се намеси мъжът ми, който прецени, че ако останем в болницата, ще съм много по-спокойна и така към 22:00 ме приеха. Започнахме да обсъждаме варианти за упойка, тъй като явно нямаше да издържа без, колкото и да не ми се искаше. Затова обаче трябваше да стигна 4 см. Настаниха ме в стаята, Яница, Олга и мъжът ми бяха с мен. Олга ми предложи клизма, аз се съгласих, което от позицията на времето вече осъзнах, че много ми е помогнало, но на момента ми създаде доста проблеми, понеже не успях да се изходя и това доста ме паникьоса. Дори се наложи да ми направят втора, за да имаме някакъв резултат. Това съответно ми предизвика напъни и така около час изкарах в банята, борейки се с болката и събирайки сили да се изкъпя и да изляза, за да видим дали съм готова вече за упойка.
За този етап мога да обобщя, че въпреки всичко, което прочетох и начините, по които се подготвях за този момент, не успях да се събера и изгубих контрол над себе си и ситуацията, което го направи много труден за мен. Но все пак в един момент усетих някакво рязко облекчение, изкъпах се и излязох, молейки се да имам 4 см и да ми сложат упойка, защото силите ми бяха на предела, а си представях как цялата нощ ще продължи по този начин.
В момента, в който Олга ме видя, каза приповдигнато, че слизаме в родилна зала, защото имам пълно разкритие и е време за раждане. Аз бях „Уаууууу, ама как така, наистина ли?“ и както почти нямах сили и бях психически изтощена – направо скокнах и имам чувството, че прелетях до родилна зала. А там – влизайки усетих страшно хубава и силна енергия, миришеше страхотно, светлината беше приглушена – все едно си в рая. Същинският процес на раждането премина много бързо, там успях да се събера и да дам всичко от себе си. В крайна сметка всичко се случи без упойка, без дори и поставяне на абокат, толкова беше бързо и максимално естествено. Както казах по-рано – природата си знае работата и в този момент нямаше никакво значение, че преди няколко години съм родила секцио цели два пъти!
И така, малко след полунощ на 31-ви май, се роди третото ни момченце с внушителното тегло от 4,050 кг. Мъжът ми беше огромна подкрепа за мен, дори мога да кажа, че той свърши повечето работа, защото поддържаше целия екип в страхотно настроение. Спомням си, че почти през цялото време около мен имаше доста смях и шеги. Така раждането наистина се превърна в истински празник! За мен бе нещо, което колкото и да се старая да опиша с думи, ще успея едва на 30-40 %, защото чувствата и емоциите просто няма как да се опишат. В заключение, искам отново да благодаря на Олга, д-р Паликов, Яница и целия екип, който беше с мен в тази страхотна нощ и сбъдна една от най-големите ми мечти. Тези хора са магични! Не се отказвайте, момичета, доверете се на правилния човек и слушайте тялото си. То си знае работата! И както беше казала една друга майка от групата – с този прекрасен екип мога да родя още десет деца! <3
фотограф Яница Карамаркова https://www.moiatadula.com/
