Мира, Асен и бебе Косара

Моето първо раждане беше през 2014г. За съжаление, тогава не знаех достатъчно за процеса на раждането. Знаех само, че искам да родя естествено. Мислех си, че когато започнат контракциите, се тръгва веднага към болницата. Така и направих. Тръгнах към болницата (М.Д.) малко след първите ми контракции, нямах избран екип – не мислех, че е нужно. Влязох с огромна усмивка, но за мое нещастие, бързо ми показаха, че за усмивки и радост няма място.

Още от предверието започнаха да ми подвикват и да ми се карат. Започнах да попълвам документи, прегледаха ме, направиха ми рутинни процедури и ме качиха в родилна зала. По случайност, точно предния ден бях на преглед при гинеколога ми (който също работеше във въпросната болница, но не беше на смяна, а израждаше само с планирано секцио/избор на екип) и той ми беше казал, че бебето е в дясно тилно предлежание. Аз реших да споделя това с дежурната лекарката, като уточних, че това е информация от предния ден от ултразвук, а тя ми отвърна раздразнено – “Ти па мноо ги разбираш!!!”. Сложиха ми веднага окситоцин, боднаха ми абокат, сложиха ме на леглото и ме увиха с коланите за тонове. Отвсякъде бях препасана с кабели и системи. Минаха часове и когато вече бях във фазата на активно раждане и напъвах, ми крещяха “Айде, айде, няма ние да ти раждаме детето”. Бяха наистина ненужно груби, дори си спомням и един коментар относно татуировките ми – “Какво си се направила с тези татуировки, мислиш се за много красива ли?”.

В крайна сметка, след време влезе лекар от другата смяна, каза че съм за спешно секцио и ме оперираха. Нямах първи контакт с бебето си, само ми го показаха за 1 секунда и на 2 метра от мен, а след това го отведоха. Видях го чак на следващия ден. Вече беше захранен с адаптирано мляко. Чувствах се ограбена, тъжна, носех чувство за вина, бях депресирана от грубото и лошо отношение към мен, от това че не видях бебето си и не бяхме заедно, когато то има най-много нужда от мен. Имах силна следродилна депресия през следващите месеци, и я дължа на това негативно преживяване.

Годината вече е 2022 г. Бях в 27 гестационна седмица, когато вече обмислях в коя болница ще раждам. След неприятното ми преживяване с първото раждане, вече бях сигурна, че искам да съм в частна болница и с избран екип. Много се надявах този път да имам естественото раждане, което исках и със сина ми. Питах лекарката, която следеше бременността ми какво мисли, и тя беше категорична, че няма кой да се навие да ме изражда нормално. Съвсем просто ми го обясни: „на никой не му се занимава да те чака 10 часа да раждаш, а със секцио – чиста работа! – запазват ти дата и час, и за 15 минути си готова!“. Не исках да се примирявам с това.

Един ден бях на гости на моя приятелка, която искаше да ми даде разни бебешки дрешки, беше родила неотдавна и се заговорихме за болници. Тогава тя ми разказа за раждането ѝ с Олга, за нейната „алтернативна“ (всъщност най-естествена) практика. Започнах да чета в интернет за Олга Дукат и всичко резонираше с мен. Веднага взех координатите от моята близка, свързах се и си уговорихме дата за среща.

Така дойде денят, когато се запознах с Олга. Бях в 30 гестационна седмица и тя ми направи изключително силно впечатление с това колко спокойна и мила е, говореше тихо и спокойно, с усмивка и нежност. Дори по време на разговора ни усетих, че и моят тон и глас стават по-меки и спокойни и въобще цялата се отпуснах. Поговорихме си, разказах ѝ за първото ми раждане, тя ми обясни какви са рисковете от VBAC (vaginal birth after Cesarean), каза ми, че екипът постоянно следи и преценява ситуацията и въпреки стремежа за естествено раждане, винаги има риск и може да се наложи секцио. Каза ми, че в моя случай е по-добре да раждам без епидурална упойка, защото след секцио има риск от руптура на матката и трябва да мога да усещам болката. Въпреки изброените рискове, също така ми разказа за това колко е голям шансът за успешно нормално раждане, а това ми стигаше. Бях чела за нея, знаех, че е родила естествено след 2 пъти секцио. Решението беше взето! – ще раждам с екипа на Олга, ще имам дула, ще имам мечтаното раждане със страхотни професионалисти с много опит.

Терминът ми беше за 15 ноември. Почти до последно бебето беше разположено седалищно. На един от последните ми прегледи при следящата ми лекарка, тя ми каза, че ако до 34 гестационна седмица бебето не се обърне с главата надолу – задължително секцио. Каза ми, че няма кой да се съгласи да ме изражда седалищно, камо ли след секцио! Изпаднах в паника, помислих си, че дори и Олга не би. Започнах да чета и да гледам клипчета в интернет за пози, в които бебето ще се обърне. Всеки ден стоях с главата надолу по 20 минути, по няколко пъти на ден. След една седмица бях на тонове при Олга и преглед при д-р Паликов, а те казаха, че вече бебето се е обърнало. Какво щастие! Като им споделих за това какво ми е казала следящата лекарка, те се спогледаха, засмяха се, и се пошегуваха, че те въртят бебетата нарочно седалищно за по-интересно! :))) Олга ми обясни, че дори и седалищно да е – не е задължителна предпоставка за секцио и че са имали такива успешни случаи! Казах си – на точното място съм, с правилните хора! Олга и д-р Паликов са супер готини, и заедно са страхотен екип, шегуват се, усмихват се, отговарят на всеки въпрос.

На 9-ти ноември, 6 дни преди термин, започнаха подготвителните контракции. Беше малко преди полунощ. Събудих се от болки наподобяващи менструални. Бях наясно, че се започва, и се радвах. Бях спокойна, защото бях запозната вече от моята дула – Яница (Моята „Lollipop“ дула) как обикновено протича процесът и какво да правя. Вече знаех, че не трябва да бързам веднага към болницата, напротив, да си почивам максимално и да си пазя силите. Започнах да си следя контракциите в апликацията, която Яница ми препоръча. Станах да си взема душ и си подготвих чантата за болницата. Знаех че няма да тръгвам скоро и се въоръжих с търпение, контракциите все още не бяха много болезнени и бяха на около 15 минути. Събудих мъжа ми, за да му кажа, че подготвителните контракции са започнали, а той май не ме взе много на сериозно, защото каза добре, и се обърна и пак заспа.

Сутринта на 10 ноември, казах на мъжа ми да не ходи на работа, защото вероятно днес ще раждам. Оставих сина ми у дома – да не ходи на училище, исках да сме заедно до последно и звъннах на майка ми да се запътва към нас, за да остане с него, когато/ако ние тръгнем към болницата. През цялото време следях контракциите и си пишех с Яница. Тя ме питаше как се чувствам и колко са силни контракциите. Уговорката беше, че когато почнат да стават по-интензивни, тя ще дойде у нас. Към обяд вече контракциите ставаха по-дълги и по-болезнени, помолих Яница да дойде и след 30 минути беше у дома. Започна да ми прави масаж и топли компреси между контракциите. Аз вече лежах на леглото, започваше сериозно да ме боли. Мъжът ми беше също в стаята, но него просто го изключих в един момент и виждах и чувах само Яница, нейния глас и напътствия. Яница беше в постоянен контакт с Олга. След известно време контракциите станаха силни и неудържими, и тогава тръгнахме към болницата. В колата легнах на задната седалка, бях изпаднала в нещо като транс, странно състояние, в което все едно нещо друго контролира действията ми, тялото ми, и аз правех всичко на инстинктивно ниво. Стигнахме болницата и моментът, в който влязох в родилната стая и видях Олга, знаех вече, че всичко ще бъде наред.

Усетих силен напън и сякаш нещо в мен се спука, буквално като балон вътре в мен и ми изтекоха водите. Седнах на столчето за раждане и започнах да напъвам с всички сили, мъжът ми седеше зад мен и се бях опряла в него, стисках ръцете му, докато напъвам, виках с пълен глас, беше неконтролируемо. След известно време Олга ми предложи да се преместя на леглото, което на мен лично ми дойде добре, защото се чувствах изморена, между контракциите успявах да си почина и поема дъх.

На един от прегледи с Олга, бяхме направили план за раждане, в който говорим за приоритетите ми, когато дойде времето за раждане. Бях посочила, че искам ароматерапия, масаж, проглушена светлина, уединение с партньора ми и също така, нещото което най-много ме впечатли – можех да си кача музика на флашка и там да ми пуснат моята музика! Страхотни парчета си бях качила, но уви, до флашката не се стигна, нито до ароматерпията, нямаше време, раждах и беше лудница!

Почти към края на раждането (като тогава разбира се не знаех, че е било към края си ) си спомням, че попитах Олга дали може да ми сложат епидурална упойка. Беше момент на ужасно отчаяние, в който си мислех че не мога да се справя повече с болката, че нямам сили да напъвам и че няма да мога да родя. Олга ми каза, че съм с пълно разкритие и няма възможност за епидурална упойка. Стана ми ясно, че нямам избор и трябва да се справя. Въпреки болката, знаех, че секцио няма шанс да поискам. През цялото това време, Яница беше неотлъчно до мен от лявата ми страна, и не спираше да ми повтаря “браво, браво”, “справяш се страхотно!”. И двете с Олга ме мотивираха, повтаряха ми, че се справям много добре, че всичко върви добре. Това страшно ми помагаше и ми даваше сили. Олга ми обясняваше точно къде да фокусирам напъването и мускулите, казваше ми да напъвам и да ‘натискам’ много ниско надолу и назад към дупето. Сега ми звучи необяснимо, но в този момент я разбирах абсолютно добре и следвах напътствията ѝ. В един момент Олга каза, че вече се вижда косичката на бебето. Не можех да повярвам, това ми даде изведнъж някакви извънземни сили и на следващите 2-3 напъвания бебето се роди! Успях, успях!

Олга веднага ми я подаде и аз с треперещи от изтощение ръце я гушнах. Беше толкова мъничка, топла, мека и хлъзгава. Чувството е трудно да се опише с думи. Дори сега, пишейки това, сълзите ми напират. Оставиха пъпната връв да спре да пулсира и дадоха на мъжа ми да я пререже. Чак тогава му обърнах внимание, беше щастлив и усмихнат. В последствие ми разказа как са му изтръпвали ръцете от болка, докато съм го стискала по време на контракциите. Малко след това имах още една силна контракция и се роди плацентата.

Какво изумително нещо е женското тяло! Сложих бебето на гърда и тя веднага засука. Д-р Паликов ме заши, а Яница и Олга бяха около мен, направиха ни снимки (а в последствие разбрах, че Яница е правила снимки през цялото време). Всички бяха около мен, говореха си, смееха се, шегуваха се. Олга пусна музика. Чух се по телефона със сина ми. Всичко беше страхотно! Мина известно време и ме попитаха дали може да вземат бебето, за да я почистят и неонатологът да я прегледа. След като я облякоха, ми я дадоха отново и ни заведоха в стаята, където бебето беше неотлъчно до мен през трите дни престой в болницата.

Този път получих своето мечтано естествено раждане, усещах, виках, плаках, радвах се.

Целият екип беше просто невероятен! Ще съм им благодарна завинаги!

фотограф Яница Карамаркова