Лора, Халил и бебе Алмая
VBAC история
Преди 5 години решихме да живеем в едно село по средата на България – между Ловеч и Севлиево. Като локация е супер, но наблизо за съжаление повечето АГ отделения са пълна скръб.
На 06.02.2022 г. във Втора база в гр. Плевен се роди синът ми Лазар. Роди се със секцио. Бременността ми беше сравнително спокойна и уж всичко беше наред освен, че бебето все си беше с дупето надолу. Ходихме на Боуен терапия във Велико Търново и се обръщаше успешно (общо 3 пъти), след което – на преглед в Плевен и пак наново… До заветния ден, в който бях на преглед в 39 г.с. + 1. Прегледаха ме и казаха, че бебето вече върви към 4 кг, пак е седалищно и ще е най-добре да го “извадим” днес. Видях тъга и в очите на лекарката, сигурна съм, че й се искаше по друг начин да се развият нещата, но уви – детето си беше избрало тази позиция и това е. Изпрати ме да се разходим и да се върна след 2 часа.
Не мога да опиша какво изпитвахме с мъжа ми в онези моменти – толкова се бяхме подготвяли за мечтаното естествено раждане, а в един миг просто всичко се срина. Приехме го, че така е трябвало да стане. Халил ме остави в болницата и тогава започна екшънът за мен. Уж щяха да ме оперират към 14:00 часа, но се наложи да изчакам, изживея и изстрадам две естествени раждания с прекрасни и силни жени, което допълнително ме накара да изгубя търпение. Дори помня, че питах дали няма доктор в болницата, който да изражда естествено седалищни бебета, и когато ми отговориха положително се зачудих – защо не ми се предлага този вариант. Към 18:00 часа пристъпих с най-разтрепераната си крачка в живота към операционната и 15 минути по-късно извадиха Лазар от мен. Не изплака веднага, дори като питах дали всичко е наред никой не отговори категорично. След 5 минути се чу едно вяло проплакване и видях най-спокойната физиономия пред себе си. Следващите 7 дни бяха ад, няма да изпадам в детайли – изписаха ме на третия ден сама и едва след 7 дни незнание какво точно се случва с бебето ни – си го взехме. Помня как ми звъннаха предния ден и ми казаха по телефона – “Ако утре нямате друга работа, елате да си вземете бебето.” Това мисля, че достатъчно говори само за себе си…
Знаех, че за да се случи успешен VBAC са необходими поне 2 години разлика между ражданията. 2023 г. на рождения си ден разбрах, че съм бременна отново. Беше искано и планирано и все пак леко неочаквано – точно 2 години по-късно (в мен пак се прокрадваше нотка на съмнение дали ще е достатъчна тази разлика за естествено раждане). Бременността беше лека и спокойна и към 28 г.с. вече бях твърдо решила, че искам да раждам с екипа на Ла Вита Нова. Първата ни среща с Олга беше в 30 г.с. Разплаках се към края, защото виждах насреща жена, която разбираше болката и травмата ми. На един от следващите прегледи, когато уточнихме плана за раждане, имах чувството, че сънувам. Да ти задават въпроси от типа на: “Топло или студено предпочиташ?”, “Обичаш ли масажи?”, “Искаш ли някой друг освен бащата да присъства?”, “Искаш ли отложено клампиране на пъпната връв?” и други подобни – беше си нереално. Към онзи момент най-големият ми страх беше дали госпожицата ще си остане седалищно, но в 32 г.с. се завъртя и всичко вече се движеше в посока – голям шанс за опит за естествено раждане след секцио.
В 35 г.с. спрях да ходя при проследяващата ме АГ в Ловеч, която на последния преглед каза, че може да се обзаложи, че ще родя отново секцио. Време беше да запазя себе си и мечтата си далеч от подобни “специалисти”.
По-рано през бременността бях сънувала, че раждам на 02.02 и с наближаването на тази дата вътре в мен всичко се преобръщаше. На 25.01 беше първата ми среща с някакъв вид регулярни и неболезнени контракции – пътувахме към София за тонове на следващия ден с Олга. Проверихме на прегледа за разкритие и такова липсваше. Контракциите си изчезнаха и решихме да се приберем на село. Седяхме 2 дни и мен ме стегна шапката – хайде обратно към София. Този път казах на Халил, че ако пак искам да се приберем – трябва да ми откаже с условието да се приберем едва когато сме вече четирима.
На 29.01 пак имах леки контракции през нощта, но нищо сериозно. На 30.01 следобед започнаха да стават и болезнени. На 01.02 отново имах през нощта, но все бяха с различни интервали макар и все по-болезнени и през деня затихваха.
Всички тези дни поддържах контакт с дулата ми Траяна, която ме съветваше да си почивам и да се опитвам да се разсейвам, но нали 02.02 наближаваше и аз бях постоянно на тръни. Последваха няколко спокойни нощи. Братовчедка ми роди на сънуваната дата и аз потърсих търпението си и си го сложих в торбата. Почнахме да се отпускаме в София и да се наслаждаваме на времето заедно. Правехме неща, които с Лазар никога не бяхме и ходихме на любими места.
На 04.02 вече се появиха истински болезнени контракции през 4-5-6 минути, които не ме оставиха да спя почти до сутринта. През деня отново притихнаха и следващата вечер бяха още по-силни. На 05.02 бяхме на преглед и доктор Паликов измери бебето 3.900 кг, но ме увери, че имаме 99,9% шанс за естествено раждане и всичко изглежда супер. Белегът от секциото беше съвсем леко калцирал, но нямаше да се окаже пречка. Нямаше признаци за родова дейност и се захванахме да планираме рождения ден на сина ни. Даде ни се 2 дни почивка от контракции и напрежение и си изкарахме отново супер.
На 07.02 бях отново на тонове и о, чудо – отчете се първата хубава контракция. Обнадеждих се, че скоро ще се случат нещата и сме на прав път. Вече бях намерила начин да се успокоявам и Халил да ми помага при контракции. На 08.02 сутринта си сецнах лошо гърба, докато вдигах сина ми. Спешно си запазих час за масаж, защото не си представях да раждам с тази болка, а контракциите през целия ден не спираха. Разхождахме се из Южен парк и Траяна ми даде идея да пробвам curb walking – техника за стимулиране на бебето да застане по-добре и да се подпомогне старта на раждането. Към обяд вече бяха зачестили контракциите.
След масажа се прибрах сама да си почина и към 19:00 часа – контракциите бяха на 6 минутни интервали, вече ми беше трудно да лежа и седя. В 21:00 часа – вече бяха на 3 минути, аз влязох в банята, докато Халил се опита да приспи Лазар, но това така и не се получи – решихме да го закара при приятели, а аз да остана сама. Чухме се по телефона с Траяна към 22:00 часа – беше паднала и част от тапата, все добри знаци, че активният процес на раждане е стартирал. Към 22:30 часа Халил се беше върнал и Траяна дойде. Тя пусна дифузерът, даде ми да стискам акупунктурните топки, тъй като имах нужда да се вкопчвам в нещо по време на контракция. Халил с натиск в областта на хълбоците ми помагаше на всяка контракция.
Към 01:00 часа контракциите вече бяха на 2 минути, по минута и малко, добри родилни контракции и все още беше далеч моментът на напъни, но се притеснявах да вокализирам в апартамента и исках да зная как върви процеса, затова се разбрахме с Олга в 01:30 часа да сме в болницата.
Когато пристигнахме, се установи 7 см разкритие, а аз не можех да повярвам, че толкова е прогресирал процесът. Качихме се в родилна зала, където Халил продължи да ми прави натиск на хълбоците, а Траяна пусна музика. В 02:20 часа поисках да вляза вече във родилния басейн. Водата ме успокои значително.
Два часа по-късно обаче, към 04:20 часа контракциите се бяха разредили значително от 2 минути на поне 6. Предложиха ми да изляза от водата, да се направи преглед и да се види как прогресират нещата. Разкритието беше към 9 см, контракциите зачестиха след излизането от водата, но не достатъчно. Към 07:00 часа попитах за възможността да се постави бусколизин. Тъй като контракциите нямаха добра честота, това можеше отново да забави процеса. Вариант беше да се спука мехура, което да подпомогне достигане до пълно разкритие и поставяне на бусколизин. Малко след това напъните бяха факт, а аз пожелах да опитам на родилното столче да напъвам, но към 08:00 часа вече се чувствах доста уморена и схваната и реших да опитам на леглото, където се чувствах значително по-добре.
Към 09:50 часа Олга ми предложи да се включи система с окситоцин, тъй като контракциите бяха недостатъчно чести, а изтощението беше голямо след 3 часа напъни – почти на всеки напън ми крампираше един от двата крака и Халил ги разтриваше.
Окситоцинът помогна, напъните станаха по-ефективни и в 10:27 часа се роди Алмая – 4140 кг и 52 см.
Накрая се наложи епизиотомия и Кристелер за 2 контракции, заради падане на тоновете на бебето. В последните мигове почти не помня какво и как се случи, защото вече бях на ръба на силите си, но екип от професионалисти стоеше около мен и бях в сигурни ръце.
В онзи момент, когато сложиха дъщеря ми Алмая върху мен изпитах огромно облекчение и неизмерима радост! Имаше моменти, в които си мислех, че това бебе никога няма да излезе оттам, но вече беше факт – моята сбъдната мечта. Малко след това се роди и плацентата, а след това прерязах сама пъпната връв, която ни свързваше.
