Теодора,Светли и бебе Ема

Терминът ми мина. Мина и следващият ден. И по-следващият. По едно време започнах да си мисля как Ема (вече бяхме избрали името й) ще се роди август месец и това доста ме отчайваше, защото коремът много ми тежеше и нямаше удобна поза, която тялото ми да може да заеме.

Стараех се да прекарвам времето си полезно и приятно, затова предимно четях книги за бебето. Освен тях обожавах да чета и разказите на жени за естествените им раждания от книгата на Олга и постовете ѝ във фейсбук. Няма разказ, който да не съм преживяла и на който да не съм се разплакала от умиление. Особено когато жените разказваха за момента, в който бебето се ражда и те изпитват незабавно, мигновено щастие и безгранична любов към бебето, която описват като: влюбване от пръв поглед, мигновено облекчение и чувство на триумф, чувство, че могат да покорят света, да постигнат всичко. Всичко това се дължи на експлозията на окситоцин и в майката, и в бебето, която се случва при естествените раждания без медикаменти. Именно за това и аз бях твърдо решена да не приемам никакви медикаменти по време на раждането.С всеки следващ разказ нарастваха и желанието и нетърпението ми да родя естествено.

В мен нямаше никакъв страх. Дори напротив. Чаках раждането, така както очаквам бленувана среща с любим човек, който не съм виждала от много отдавна. Бях уверена, че мога да се справя, защото историите, които четях ми даваха кураж. Затова и бях избрала екипа на Олга, с който знаех, че ще имам така желаното приказно
естествено раждане. Имах и дула, която също щеше да стане част от нашата семейна идилия и да ни помогне да преминем през този толкова важен и незабравим момент по един хубав, интуитивен и спокоен начин.

Eто и че моментът настъпи. На 26 юли си легнах рано. Исках да се наспя възможно най-добре, защото Ема можеше да пристигне всеки момент и знаех, че колкото по-отпочанала съм, когато раждането започне, толкова по-добре ще е и за двете ни. Нощта беше много топла и спокойна. Балконската врата беше леко открехната, но до мен не достигаше почти никакъв звук. Чуваше се единствено едва доловимото жужене на двата нощни булеварда, минаващи през една улица от апартамента ни. Безуспешните ми опити да намеря удобна поза за сън продължиха до 2 ч., когато изведнъж усетих как се подмокрям. Веднага скочих от дивана и стъпих боса на приятно хладния под, а от мен изтече още повече количество течност. Водите ми изтекоха! Не бяха много, но това беше сигурен знак, че раждането скоро ще започне.

Минах набързо през банята и веднага се отправих към спалнята, за да събудя Светли. Започнах да танцувам щастлив танц и да подскачам покрай него. А той още сънен ме прегърна и заподскачахме заедно. След като обзелата ни еуфория ни отпусна, му казах да си легне и да се опита да се наспи, защото ни очаква дълъг ден. Аз също исках да си почивам, но бях толкова развълнувана, че не можах да мигна цял нощ. Дори не се и опитах. Влязох в банята да си взема душ и да се опитам да се отърся от обзелото ме вълнение. Топлата струя отпусна за малко тялото ми, освободи ме от болките в областта на кръста и разсея съзнанието ми. Бях затворила очи под душа и усещах как нежните топли капкигалят кожата ми. Стоях така, докато горещата вода в бойлера не свърши. А междувременно още малка част от водите ми изтекоха. Чувствах блажено спокойствие и прилив на адреналин, които изчезнаха в момента, в който излязох от банята. Още не си бях облякла пижамата, когато започнах да усещам първите контракции. Стартираха като болка в кръста, а малко след това като режеща болка ниско долу, която бързо се усилваше и зачестяваше. Светли стана в 5 ч., а в 7 ч. писахме на Люба (дулата ни), че раждането е започнало. Към 9 ч. тя вече беше вкъщи.

Дотогава мерехме честотата и дължината на контракциите с едно приложение и бях доста обнадеждена, когато няколко часа след започване на раждането то ни казваше да се приготвяме за болницата. Ахх, каква лъжа беше това! Контракциите бързо ставаха все по-силни. И в 11 ч. сутринта болката вече беше взела своя връх. По скалата от 1 до 10, ме болеше 15.

Само две неща ме облекчаваха:
• фитнес топката, на която прекарах целия ден
• бавното изпускане на въздух през устата, докато изричах мантрата “Ом” – без да знам защо. Може би заради Индия и ашрама, където разбрах, че съм бременна.

Не можех да повярвам как е възможно тялото ми да ми причинява такова нещо. Изобщо как е възможно женското тяло да причинява такава зверска, варварска болка в най-важния момент не само за една жена, ами за цялото човечество. Бях обезкуражена. Не издържах. Исках упойка. Исках нещо поне малко да намали това непоносимо разпятие. Още в 11 ч. сутринта исках да тръгваме към болницата за упойка. Но Светли и Люба вярваха в мен…Повече отколкото аз вярвах в себе си. Казаха ми, че мога да се справя, че мога да издържа още малко и че винаги можем да идем за упойката.

Това ми даде сили и продължих да се мъча на топката, чиито поклащания и полюлявания ми даваха опора. Не можех да правя нищо друго. Не можех да лежа, не можех да ходя, нито да стоя права. Никоя мисъл, убеждение или утвърждение не намаляваше силата на болката. Апетитът ми беше изчезнал изцяло. Не можех да пия и вода. Бях вглъбена в тялото си и в преминаващите през него усещания, наподобяващи електрическа светкавица.

Чувствах се безпомощна и изгубена. Имах чувството, че тази болка продължава цяла вечност и ще продължава още толкова. Самосъжалявах се…В един момент осъзнах, че навън беше настъпил слънчев летен ден. Съвършено красив и напълно контрастиращ на настроението ми и времето от предходните дъждовни, мрачни дни. Светли беше отворил широко балконската врата, а от нея влизаше свеж юлски въздух, който изпълваше цялата стая с нежна слънчева светлина. Долавяше се и оживлението на намиращите се наблизо забързани булеварди, глъчката на работниците, строящи сградата до нас, и тихата песен на една птица, която обожавах да слушам през пролетта и лятото, скрита в листака на трите високи дървета зад блока ни. На фона на тази лятна идилия, аз се мъчех… кански.

Люба се опитваше да ми помогне по всякакъв начин и да ми вдъхне от привичното си спокойствие. Самото ѝ присъствие излъчваше добрина и уют. Първо се опита да ме предразположи, като ми разказа историите на жени, на които е помагала, и ражданията им. Те все още ме вдъхновяваха, въпреки състоянието, в което се намирах, но ни най-малко притъпяваха болката ми. Опитахме с упражнения, техники и масажи, за които със Светли бяхме посещавали курсове, но нито едно не даде резултат. Имах чувството, че даже усилваха болката. Люба ми направи и топъл компрес, но и той не помогна. Нищо не можеше да озапти мъките ми. На всеки 1-3-5 минути през тялото ми минаваше жестока, режеща болка в зоната на яйчниците.

В един момент Люба реши да ме премести в банята. Сложи възглавници върху тоалетната чиния, които наподобяваха трон на кралица. Запали няколко свещички, които приглушаваха обстановката, и пусна тиха медитативна музика, която завършваше хармоничната картина. Седнах на трона и затворих очи. Бях сама със себе си. Исках да се отдам на тъмнината и притъпя заливащите ме мисли и чувства, но успях да издържа точно 2 минути. Тъмнината ми се струваше непоносимо тежка. А успокояващата музика по-скоро ме потискаше. Исках да виждам светлината на красивия ден, въпреки че не можех да му се наслаждавам. Исках до мен да има хора, дори и да не си говорим.

Върнах се на топката в хола и се опитах да не се съпротивлявам на болката, да я приема като фасилитатор на процеса, а не като нещо лошо. Поемах дълбоко въздух и бавно го изпусках, докато виках мантрата “Ом”. Люба и Светли се редуваха да ми правят компания. Беше станало 13 ч. Денят бавно преваляше, а аз продължавах да крещя мантрата “Ом” на топката в хола. Болката ме парализираше. Неконтролируемо проникваше все по-силно в мен и все по-
свирепо разкъсваше тялото ми. Бе станало още по-жестоко непоносимо. Питах се защо. Защо природата е измислила толкова яростна болка за такъв красив момент? Защо за да получиш най-голямата награда в живота си трябва да преминеш през това? Искаше ми се да се разтворя в пространството, да изляза от кожата си и да наблюдавам случващото се отстрани. Исках просто болката да спре или поне да намалее. Молех се всичко да свърши по-бързо. Продишвах контракциите и постепенно забравих за хората около мен, за времето, за мястото, за пространството. Малкият ми свят започна да се стеснява. Бяхме само аз и болката.

Тогава ме озариха мисли, че откакто свят светува милиарди жени са минали по пътя, по който аз сега вървях…Мислех си и за жените от моя род…За мама, за баба, но и за жените преди тях, които вече не са сред живите. Никога преди не бях мислила за тях, а сега ги чувствах близки…Имах чувството, че всички те са се събрали някъде, гледат ме отгоре и ми помагат…Да изпълня най-важната мисия в живота си – най-важната мисия на една жена…благодарение, на която човечеството съществува…Да дам живот.

Не знам колко време беше минало, когато Светли дойде до мен, хвана ръката ми, погледна ме в очите с любов, която не бях виждала до момента и ми каза, че ми се възхищава. Че се радва, че е свидетел на нещо толкова красиво. Че ме обича и ми благодари за това, което правя за нашата дъщеря и нашето семейство. Не можех да повярвам, че смята момента за красив. Думите му направо ме разтърсиха, но повече ме възвисиха. Ах, каква сила ми дадоха тези думи. Дали защото бяха толкова искрени и чисти, или защото имах нужда точно от тях. Те бяха моята упойка. Моето спасение. Не знам дали той си даваше сметка за това. И не знам дали аз самата някога съм си давала сметка, че думите – истинските, искрените думи, които идват от душата – могат да носят чак такава мощ. Но вече знаех, че мога да се справя. Мога да издържа. Мога да преодолея себе си. Благодарях за времето, в което живея. Защото знаех, че имах опцията да избирам дали да ме боли. Можех да поискам упойка. И колко пъти в мислите си и на глас я поисках. О, Боже. Хиляди пъти. След всяка контракция си казвах: “Само да мине и тази, и отиваме в болницата за упойка”. След това тя минаваше и си казвах, че мога да издържа още една.

Но знаех защо го правя. Знаех защо ме боли. Бях научила за всички ползи от естественото раждане без медикаменти и исках бебето ми да се радва на тях. А когато всичко свърши, аз също щях да получа огромна награда — чувството на триумф, за което толкова много пъти прочетох в разказите на жените за тяхното раждане. Съпроводено с прилив на естествен окситоцин в тялото ми и в това на бебето. Вече халюцинирах родилния басейн, защото знаех, че поне малко ще намали болката. Докато в един момент контракциите започнаха да се примесват с напъни и беше време да тръгваме към болницата. Тръгнахме по здрач в 20:50 ч.

Напъните ми стартираха могъщо. С всеки напън в мен изригваше вулкан. Беше абсолютно неконтролируемо. И тялото ми, и бебето напъваха и нямаше сила на света, която да ги спре. Пътувахме в задръстена София, а аз виках и напъвах. Крещях в колата, вече не ме интересуваше нищо. Бях на финалната права. Още малко и щях да срещна най-важния човек в живота си. Молех се да стигнем по-бързо и да вляза в басейна, а 15-минутното пътуване до болницата ми се стори като 15 часа.

Стоварих се от колата, замаяна от силните напъни, и тръгнах към входа на болницата, където ме очакваше Олга. Вдишваният въздух ми се стори като сладък, божествен нектар и ми внесе капка спокойствие. На всеки напън, идващ безкомпромисно като приливна вълна, се спирах, превивах се неподвижно, издишвах силно и стягах корема си, после отново бавно пристъпвах към входа. Преходът от 20 метра ми се стори безкраен, всяка крачка беше изпитание.

Качих се в асансьора с мъка, а Олга и Люба се шегуваха, че отиваме да празнуваме рожден ден — единственият истински рожден ден на човек в живота. Все още беше 27 юли – рожденият ден на Олга и на един от най-добрите ми приятели. И двамата умни, възпитани, интелигентни и ерудирани хора. Бях щастлива, че Ема ще се роди на тази дата. Проснах се в родилния басейн и продължих да напъвам…Светли поливаше кръста ми с топла вода и макар болките да не спираха, топлата вода ме отпусна. Чувствах се значително по-добре.

В един момент след два часа – Олга и д-р Паликов ме помолиха да се качя на магарето, за да напъвам там, а Светли държеше ръката ми. Казвах си: “Съсредоточи се, дай всичко от себе си, и напъни по-силно. Но бебето не помръдваше. А аз се чувствах все по-зле. Силите ме напускаха. Мисля, че започвах да се страхувам. Най-сетне страхът бе открил пътя си и се промъкваше в мен. След 22 часа раждане, вече се чувствах абсолютно пречупена и отчаяна.Поисках упойка. Наистина.
Но тогава ми казаха, че трябва да слезем в кабинета на долния етаж, за да ме прегледат.

Установи се, че бебето е със задно тилно предлежание и за естествено раждане ще са необходими още поне 4 часа напъни, съпроводени с риск за мен и Ема. И макар че бях готова да го направя (може би с упойка), в един момент тоновете на бебето започнаха да падат. И екипът взе окончателното решение, че се налага секцио. След повече от 23 часа раждане, от които 4 часа напъване! Слязохме в операционната.

Олга ме погледна. Синият ѝ поглед отразяваше хирургическата лампа, очите ѝ, напълнени със сълзи, излъчваха рядко срещана емпатия, а гласът ѝ трепереше леко. Прегърна ме като майка и ми каза: “Много искам да ти помогна. Съжалявам, че така се случи.”

Тогава още не осъзнавах какво беше станало. Просто исках всичко да приключи. Много малко след това ме обезболиха, а Светли вече беше отново неотлъчно до мен. Галеше косата ми и дълбоко съжаляваше за случилото се, защото знаеше колко много исках да родя естествено и беше свидетел на това, през какво преминах само часове по-рано, за да го направя.

А аз си мислех колко много го обичам, за това, че беше до мен и продължаваше да бъде. Упойката започна да действа и усетих как тялото ми се отпуска и болката изчезва напълно. Натрупаната умора от започването на раждането преди около 24 часа се стовари отгоре ми, но поне отново бях на себе си.

Все още нямах представа за дълбоката тъга, което ще изпитам през следващите седмици. За чувството на провал, за това, че не съм успяла да родя естествено. Сега мислех само как ще видя Ема и чаках да чуя плача от първата ѝ глътка въздух. В 1:47 на 28 юли 2023 г. чух звънкото ѝ гласче. Толкова много исках аз да я посрещна, да види първо мен, да чуе първо моя глас и да я поздравя за добре дошла. Вместо това сега я посрещаха непознати в бели престилки. Помолих Светли да иде при нея, за да може да види поне него, да го усети, защото знаех, че както познава мен, така познава и него. Но той не искаше да се отдели от мен. Гледаше Ема от разстояние и ми предаваше случващото се. Когато я прегледаха, ми я донесоха да я погледна. Доближиха малкото ѝ телце до мен, а в момента, в който тя чу гласа ми – спря да плаче. Бебенцето ми, милата ми дъщеричка, ме позна. Никога няма да забравя този момент. Не си спомням какво точно ѝ казах, въпреки че имах подготвени думички, с които искам да я посрещна за добре дошла. В този момент обаче успях само да ѝ кажа нещо от сорта на: „Здравей, Еми, добре дошла, мамо, прекрасна си.“ И веднага ми я взеха.

Плановете ми за раждане без медикаменти, отложено клампиране на пъпната връв, непосредствен първи контакт и закърмяне бяха пропаднали. През следващите седмици изпитвах безкрайна скръб, че раждането не протече, както си го представях. Най-вече изпитвах вина, че не съм дала всичко от себе си. Мислех си, че е могло да дам повече, да напъвам по-силно, по-правилно, по-дълго. Обвинявах себе си. Бях се провалила. Бях провалила и възможността на Ема да се роди нормално. Не получих облекчението и чувството на триумф, за които всички жени говореха в разказите си. Изпитах цялата болка, но не получих наградата. Бях ограбена и провалена.

Отне ми време да осмисля случилото се. Но вярвам, че за всичко си има причина и е трябвало да се случи така. И знам, че ако Ема се беше родила преди 35 години например може би и двете нямаше да оцелеем. Затова съм благодарна, че се доверих на този екип. Благодарна съм, че всеки един от тях даде всичко от себе си за моето естествено раждане, но здравето ни беше на първо място за тях. Благодарна съм и че от операцията (когато с Ема бяхме разделени за около два часа) до днес (почти година по-късно) с нея сме неразделни. Това е историята за раждането на Ема.

Ема, която обичах много преди да се роди. И която ще обичам до последната си глътка въздух.