История за голямото столично чакане и неочаквано бързо раждане

Марина и бебе Дая
VBAC история

“Овладеем ли ума си ставаме господари на живота си” .. беше казал някой мъдрец и ми се иска да го драсна ей така – като послание. Или историята за едно голямо столично чакане, една пре – дъъълга латентна фаза и едно неочаквано бързо раждане.

Часът бе 21:50 часа на 20 септември, прохладна предпоследна лятна нощ. Водите ми изтекоха изведнъж, 9 дни след термин и 3 години след цезаровото сечение.

Тъкмо когато за четвърта поредна нощ реших да си легна рано, тъй като предните три вечери контракциите през 10 минути не ми даваха мира. Всяка вечер започваха около 22 часа и приключваха към 5 сутринта и така три поредни дълги нощи. Нощ след нощ се нижеха и сякаш нещо ме подготвяше и тестваше психически, колко и дали наистина ще удържа на копнежа да родя естествено.

Отварям една голяма скоба, за да вметна и окуража може би някого, като кажа, че през последния месец имаше доста случки, които се опитваха да разклатят моето решение. В града, където живея, в една от болниците по време на спонтанно наложил се преглед – ме накараха да подпиша документ за отказ за прием в болницата, убеждавайки ме, че взимам изключително глупаво решение да искам да родя нормално и все още да не съм родила секцио и то няколко дни преди термин.

На финала в София още няколко такива случки, които ме накараха при проследяването на тоновете, да казвам друга дата за термин, тъй като вече минавах датата, а думите на специалистите вече не ми действаха добре, караха ме да се съмнявам в решението и интуитивното си усещане, караха ме да мисля, че избирам твърде рисковани действия и че взимам глупави решения, с които рискувам не само моя живот. 

Всичко казано до тук го изричам, не с критика, а с разбирането, че всеки срещнат в този момент мисли за доброто на майката и детето, опитвайки се да ни предпазят, но само да вметна, че в дните ми до тук съм стигнала до истината, че Животът е по-мъдър и от най-големия ум, че движи нещата така неочаквано и ги подрежда, както никой никога не би предвидил, над чудото и мистерията на Живота нямаме власт и само той решава какво да бъде за нас, а от нас се иска да се пуснем, да се доверим, да се усмихнем. Затварям скобата. 

Ден преди това бях на преглед – 1 см разкритие.  Бях сигурна, че ако има още една такава нощ просто психически ще се срина от недоспиване и сама може да поискам операция от прекалената умора (умишлено се настройвах за по-неприятен развой на събитията, за трудно и дълго раждане, за да не съм разочарована, ако нещо такова евентуално се наложи, от прекалено позитивни нагласи и представи за раждането). Сънят ми се състоеше в подремване между контракциите. Колкото и смешно да звучи усещането от контракциите през латентната фаза беше едно такова пронизващо, все едно някой се опитва да направи отвор с дрелка, през място където има много малка пролука…Беше болезнено, беше изпитание и се питах ако това е само началото, какъв би бил краят?!

Вече много неща са изтрити, но моята мантра бе: “Аз не съм тази болка, аз съм сила и мощ” – повтарях непрестанно утвърждения, докато не спрях да се отъждествявам с тялото и неговата болка. Истината е, че се самовглъбявах, докато изтрия всяко съмнение, притеснение или болка в съзнанието ми. Исках да родя естествено, знаех че мога да го направя, ако Бог е решил така, както всяка една друга жена може да го направи, животът ни е дал тази сила и вълнуваща възможност. В тези мигове на контракции имаше вълнение, екстаз, в този момент имаше любов към самия процес, но не и непоносима болка.

Писах на Олга. Тя ми предложи да отида на тонове до болницата или да се опитам да поспя, докато болките станат нетърпими, през 4-5 минути. Предпочетох второто, исках просто да лежа и да спя.

Лягах, ставах, пак лягах, въобще не вярвах, че може наистина да раждам, та нали предните три вечери тъкмо си мислих, хайде ето на, започва латентната фаза, след това следва активната, контракции през 10 минути и на сутринта край, спираше всичко, сякаш не е започвало.

В тази нощ обаче дойде момент, в който вече не можех да лягам, както предните вечери. Сядах на топката, тя доста облекчаваше, с въртеливи движения на таза върху нея. Контракциите бяха през 4-5 минути, с продължителност 1 минута, не знам колко време, но бях сигурна, че на сутринта отново всичко ще отшуми, болките така и не ставаха нетърпими, само пъшкането се увеличаваше. Та нямах намерение да ходя все още в болницата.

Към 2:30 часа Олга ми писа, че е в болницата, заради друго раждане и ако искам мога да отида за преглед. Реших все пак да отида, за да съм спокойна, че всичко е наред.

По пътя до болницата беше интересно, никога не съм се молила толкова много да обикаляме неравностите по пътя, държах се за онези дръжки на тавана на автомобила, за които винаги съм се чудила защо са там и кой въобще се държи за тях и си говорих развълнувано с таткото. 

Влязох в Свети Лазар, там ме посрещнаха две жени от персонала, не съм сигурна дали бяха акушерки или сестри, само помня, че ми казаха, че съм твърде усмихната и не съм за тук, да се върна, когато наистина ме боляло. Докато бяха до мен имах и контракция, казаха, че това не е нищо и истинските контракции тепърва предстоят.

Влязох при Олга все така усмихната и убедена, че сега ще ми каже 1-2 см. разкритие, а бяха 6 см. Тонове – чудесни, контракции в най-високата част на скалата.

Към 4:30 часа беше, когато ме настани в родилна зала, еуфория, багаж, мъж, етерични масла, плейлист с музика, оп.. забравила съм в колата капките на д-р Бах, пратихме таткото до долу, Олга излезе, за да вземе нещо, с намерение да ни остави в родилна зала и да си почине 1-2 часа до пълно разкритие, защото тъкмо беше приключило друго раждане.

Останах сама, топката вече не ме облекчаваше, опитах се отново да се семовглъбя и да изключа всичко външно. Станах права и се почувствах като опиянена, залитах насам – натам, сякаш нещо в мен животинско се събуди, бях там и не съвсем, имах тяло, но не и трезва преценка, усетих напън. Олга тъкмо влезе, седнах на родилното столче, но бях объркана, всичко се случваше толкова бързо и толкова много се бях подготвяла за уж болезнената активна фаза, че бях забравила какво трябваше да правя по време на напъни, Олга ми припомни. Започнах – поех дълбоко дъх, затворих очи, отворих леко устата, така че да направя устните все едно се усмихвам широко и напъвах с коремната преса. Решихме да се преместим на леглото, там имаше bнапредък, но нямах достатъчно въздух, за да изтласкам бебето, после се обърнах и пробвах на четири крака, не беше моето. Олга ми предложи да се върна на столчето. Дойде и Ани, още няколко напъна и ето го…бебенце – малко, топло и нежно в 5:11 часа. Кръстено е Дая. Името ми бе дадено по време на сън. Знаех друго значение на името, но в последствие в една публикация на Олга разбрах, че на египетски означава акушерка. Е, удивително “съвпадение”, при условие че родих само с акушерка, наистина магично.

Всичко бе повече от най-смелите ми мечти. Като, разбира се, в основата седи винаги абсолютната ми вяра в онази Висша сила, която движи живота по най-красивия начин, а хора като Олга, които живеят призванието си – са проявление на тази сила и как хубаво му се случват на човек нещата, когато прави онова, за което е дошъл на Земята!

PS: 

Предното раждане бе спешно секцио преди 3 години, паднали тонове, без никакви индикации за скорошно раждане. Не съм била разочарована, нямам травматично раждане, тогава както и сега се бях настроила, че всичко ще се случи по най-добрия начин и въпреки това копнеех да изпитам усещането на естественото раждане. 

Няколко лични послания:

Вярвам в силата на изреченото слово под формата на лични мантри и молитви към Вселената, знам и вярвам, че има една всевиждаща майка или сила, която се грижи за  бременните и техните рожби и затова тези думи ме съпътстваха през цялата бременност: “Мила майко Божествена грижи се за мен и бебето, така че всичко да се случи по най-благоприятния за нас и за всички участващи в процеса начин.” 

Вярвам, че в основата на всяко събитие е начинът, по който го възприемаме. Овладеем ли ума ставаме господари на нещата, които ни се случват и имаме избор. Болката е само на тялото, а ние не сме само тялото. Вярвам, че всичко се случва по най-добрия за нас начин. Вярвам, че дихателните упражнения и йогата помагат на бременната и раждаща жена, най-вече ментално, но и физически.