Елена и бебе Димитър

Трудно ми е да определя заглавие за моя разказ. Може би нещо от порядъка на „Ние правим планове, но животът определя“. Казвам се Елена и на 02.04.2025 г. родих със секцио един малък – голям мъж на име Димитър, със завидните 4 кг и 240 грама, 52 см и обиколка на главата 37 см.

В началото на бременността ми нямах представа с кой лекар искам да раждам, къде и по какъв начин. Когато разбрах, че съм бременна бях на друг етап от живота си – кариерно развитие и не бях правила почти никакви проучвания. Много пъти приятели ме питаха за разни неща, свързани с раждането ми и отглеждането на бебето, на които аз нямах все още отговори.

Вярвам, че всичко се случва с причина в живота и се опитвам да следвам интуицията си, когато взимам решение. Една вечер на гости вкъщи ни бяха дошли приятели, с които се виждаме много рядко и от дума на дума, жената ми препоръча да прочета книгата „Раждане с любов“ на Олга Дукат. Каза ми, че много ѝ е помогнала да се справи със страха от раждането и да се подготви. Признавам си, че и мен ме беше страх, макар и да не бях взела твърдо решение как искам да родя, просто знаех, че изпитвам страх от неизвестното, от болката и от промяната, та веднага си купих книгата. Препоръчвам я с две ръце на всяка бременна жена! В следващите няколко месеца аз се информирах и придобих ясна представа, че искам да родя естествено. Бях решила да се обадя на Олга и да направим консултация и да взема решение дали в София или в Бургас да раждам. Ние живеем в Бургас и разбира се това беше най-лесното решение, най-оптималното и удобно за семейството ни. Признавам, че дълго време се чудех, колебаех се, мислех си неща като „толкова жени раждат в Бургас, не искам да съм някаква претенциозна“.. и други подобни мисли. Благодаря на съпруга ми, който от началото до края беше моята най-голяма опора и дори ми помогна да взема финално решението като ми каза „отиваме в София.“

С мъжа ми пристигнахме в София две седмици преди термина ми с вярата, че ще родя до една седмица и ще се приберем. В Бургас имах подготвителни контракции, бяха ми казали, че имам голямо бебе и че сигурно ще се роди преди термин и също така седмица преди заминаването ни боледувах и според една акушерка беше възможно да родя по-рано. Да, ама не. Родих 13 дни след термин. През цялото време Оля и д-р Паликов бяха спокойни, не ме пришпорваха, не споменаваха секцио или методи за забързване, ходех редовно на тонове и очаквахме всичко да започне от само себе си. Бебето ми си беше решило да си чака и нищо да не го извади от сигурната му, спокойна среда. На тринадесетият ден по време на тонове Олга забеляза, че няма голяма активност от страна на бебето, че тонове са по-ниски. Нямах родова дейност, имах малко разкритие нещо от порядъка на 2 см, знаехме, че бебето има двойно увита пъпна връв и че е доста голямо. Аз съм дребна на ръст и килограми и с тесен таз. Факторите против моето така желано естествено раждане бяха прекалено много, за да си позволим да рискуваме повече. Признавам, че не очаквах да вляза веднага за операция, не бях подготвена, дори не си бях взела багажа за болницата, защото до последно мислех, че ще започнат силните контракции. Когато взехме решението да остана в болницата и да направим операцията – бях притеснена за бебето ни. Най-важното беше той да е добре и да го гушнем, независимо дали с операция или не.

Всичко мина много бързо, мъжът ми беше с мен в залата и ме успокояваше. Олга също беше до нас през цялото време и му обясняваше какво се случва с мен и с бебето. Когато извадиха бебето за жалост не можах веднага да го гушна, защото имаше нужда от кислород и отне малко време, докато проплаче. Това време ми се стори безкрайно, но когато го чух се разплаках и знаех, че вече го обичам.

Когато операцията премина и бебето се стабилизира ми го докараха в стаята. Мъжът ми беше с нас през цялото време. Гушнахме се и всичкото притеснение, очакване и разминаванията в плана ми бяха загубили смисъл. Вечерта бебето остана в кувьоз, за всеки случай на кислородна терапия. Аз още същата вечер отидох два пъти да го видя.

Възможността, която болницата дава на майките да се грижат за бебета си е невероятна, защото това ги мобилизира да се раздвижват и да се възстановяват по-бързо. Поне при мен беше така. Чувала съм от много места, че в повечето болници след секцио не ти дават бебето за няколко дни, а в Свети Лазар прекарах по-голямата част от престоя си с него. На втория ден вече беше при мен и грижите за него започнаха.

Благодарна съм от сърце на целия екип на Ла Вита Нова, на Олга за подкрепата през цялото това чакане, по време на раждането и след него. На персонала в болницата и на всички, които направиха престоя ми лек и приятен, въпреки болките от операцията и емоциите, които изпитвах от разбърканите хормони.

Няма да лъжа, боли, но когато до теб е този сладък мъник, болката придобива друго измерение и форма. Вярвам, че до голяма степен всичко идва и от умствената нагласа на майката. Психиката оказва огромно влияние върху това колко боли и колко може да понесе жената, преди да се срине. Когато знаех, че имам нужда от почивка, за да мога да съм пълноценна и за него, и за мен, в неонатология взимаха бебето ми и бяха достатъчно разбрани, за да ми позволят да го накърмя и да се съобразят с желанието ми да не му дават адаптирано мляко.

Бих искала да споделя малка част от дневника си, точно в деня, когато бебето беше останало при мен за пръв път:

„Почти не съм спала. Не съм сигурна дали е ял, защо плачеше, въобще не съм сигурна дали правя нещо, както трябва. По едно време към три през нощта го сложих върху гърдите си и двамата се успокоихме, но не след дълго отново започна един плач, може би е бил гладен, но уж го нахраних.. Не знам. Докато го преобличах имах чувството, че ще го задуш,а така силно плачеше…

Сега го взеха от неонатология и признавам изпитвам облекчение. Гузно ми е, но изпитвам егоистично облекчение и се надявам поне няколко часа да не ми го връщат. Много ме боли от операцията. Плача постоянно от няколко часа, може би от хормоните… Главата ще ми се пръсне… Казват, че е нормално – от упойката. Белега ми щипе. Не мога да отида до тоалетна… Защо за да стигнеш до най-хубавото нещо в живота трябва да преминеш през толкова болка?“

Споделям това, за да покажа, че макар и да се мобилизирах и да се изправях срещу болката, имах моменти и периоди, в които изобщо не се чувствах себе си и знам, че това е нормално. Преди всичко съм просто човек и за да имам сили за него, аз трябва да се погрижа за себе си. За мен е важно да се говори реалистично за това какви са „последиците“ от една такава операция. Реалистично с разбирането, че всеки организъм е различен и следователно и възстановяването на жената ще отнеме различно време.

Когато се прибрахме у дома аз имах вече някаква представа как да гледам сина ни. Все още се напасваме и всичко отнема време, но благодарение на това, че беше при мен в болницата сега у дома ни е по-лесно. Когато разказвам на хората за престоя ми там го сравнявам с горско училище за родилки. Имах късмета да имам чудесна съквартирантка, имахме консултант по кърмене, който ни посети – отново част от екипа на Олга, имахме регулярни визитации и най-вече нормално, отзивчиво отношение от целия персонал.

Надявам се повече жени да имат възможността да раждат в условията, които болница „Свети Лазар“ предлага. Надявам се в повечето болници, лекари и акушерки да предоставят това отношение и професионализъм, които Олга и екипът ѝ даваше на нас. Надявам се моделите по които екипът на Олга работи и които са приети за норма повечето държави да бъдат прилагани на повечето места в България, за да може повече жени да имат позитивни спомени от този така важен период в живота им, както и за самото бебе, така и за връзката между майката и детето, която аз успях да изградя дори след секцио.

И отново едно огромно благодаря! Ако някой ден отново имам късмета да бъда бременна пак ще избера да родя в болница Свети Лазар с този екип.