Контракциите вече преливаха една в друга. Мъжът ми настояваше да звъннем на Яница, дулата, която избрах за моето раждане, а аз му обяснявах, че трябва да изчакаме да станат на 4-5 минути, само да изчака малко да хвана края на една и началото на следваща, за да засека на колко време са, но не успявах.

Влязох в банята, нали топлата вода трябва да ги успокои, но и това не сработи, вълните болка идваха една след друга. Не можех да се движа достатъчно координирано, така че да се изкъпя преди да стане време да отидем в болницата. Стана ми много студено, мъжът ми ми помогна да изляза изпод душа, докато ми се караше защо вече не сме в болницата и защо съм решила да раждам така, там. Но видя, че с мен не може да се говори от болките ми. Изглеждаше ми, че си каза наум, че само да се оправя и ще ми се накара. Но сега му се наложи да се съсредоточи върху това да взима решенията за мен. 

Обади се на Яница и тя го инструктира да тръгнем към болницата, като се возя на четири крака на задната седалка. Помогна ми да се облека и тръгнахме към колата – аз, подпирайки се на ръцете му, наведена напред, той заднешком – така се качихме в асансьора и взехме стъпалата до улицата – с няколкоминутни почивки в пиковете на контракциите, аз – едва заглушаваща виковете си, за да не събудя съседите – все пак беше 4 часа сутринта. Не ме беше страх, бях се подготвила за този момент с десетки видеа, книгата на Олга и много истории. Бях подготвила и мъжа ми: „ще дойде момент“, му бях обяснила, „когато няма да съм адекватна от болка. Не се притеснявай, това е нормално и ще мине за около час. Ще ме боли, но тази болка е функционална, има смисъл, а не, както обикновено – да е сигнал за проблем. И да знаеш, че вероятно ще викам, ще ръмжа и едва ще се движа.“ 

Той беше свикнал с контракциите ми, макар и по-леки, които ту се появяваха, ту изчезваха, от седмица насам. Водите ми започнаха да текат на качване в асансьора, но, както разбрах в последствие, на малки порции – никъде не бях намокрила докато не стигнах в родилната зала. Единственото, което ме притесняваше, беше, че усещам напъни – в предходната седмица се бях научила да се справям с контракциите, но с напъните не знаех какво да правя. Ами ако бебето тръгне да излиза? Както каза Олга по-късно: „Де да беше толкова лесно.“

Пътят до болницата беше около 12 минути. Всеки завой и дупка ме караха да стягам мускули в тялото ми, които правеха контракциите по-интензивни; вече виках с пълно гърло, нещо, до което не очаквах да стигна – по принцип съм овладян човек. По време на контракциите виках, в кратките промеждутъци утихвах и мъжът ми със спокоен глас питаше как съм. „Добре, всичко е наред.“ – отговарях почти учудена от въпроса, сякаш не съм крещяла допреди секунди. Удивлявах се как болката изведнъж изчезва и след секунди се появява с нова сила. Стигнахме, Олга ни чакаше пред болницата. С почивки и превита на две и с помощта на мъжа ми стигнах до родилната зала. Олга ми помогна да се преоблека в болничната нощница, провери какво е разкритието ми – 10 см, и каза, че вероятно до два часа ще съм родила, което ме изненада, имах очакване за по-дълъг процес в болницата. Не бях сигурна дали ѝ вярвам (раждането продължи 1 час и 52 минути).

Също с изненада я попитах дали това означава, че транзицията, за която знаех, че е най-болезненият етап от раждането, е минала, тя се засмя и каза, че да. Отчетох наум, че не бях загубила способността си да мисля от болката, за което бях чела, че се случва, или, хмм, дали очакването ми в банята вкъщи контракциите да се разредят, след като вече бяха започнали да се сливат, не беше известна загуба на трезвата ми преценка… Сега отчитам, че не помня в кой момент към нас се бяха присъединили Яница и д-р Паликов, а мъжът ми, както се бяхме уговорили, беше излязъл да чака навън.

Най-удобно ми беше да съм наведена напред, подпряна на леглото, но Олга каза, че в тази позиция напъните ми не са ефективни, и ми предложи столчето за раждане. Там беше същото и следващото ѝ предложение беше за леглото. На мен не ми се искаше, защото когато лягах по гръб ме болеше повече, не ми беше удобно, но ѝ се доверих да опитаме. И да, беше ми ужасно неудобно, но усещах напъните по различен начин – по-отчетливо.

Помолих Яница и Олга да ме инструктират, за да направя моите съзнателни напъни, успоредно със спонтанните, по-ефективни. Да натисна с краката, да дърпам с ръцете, да отпусна дупето напред и да напъвам надолу – най-после разбрах какво трябва да правя! Спомних си от някоя лекция за раждане, че е добре да задържа дъха си, докато напъвам – това беше трудно. Спомних си, че по време на напъните не боли – това не беше вярно. Но го схванах – да напъвам се оказа умение, което трябваше да усвоя. И беше обратното на умението да се справям с контракциите – по време на контракциите с усилие на волята отпусках тялото си, сантиметър по сантиметър, въпреки че исках да се гърча на пода от болка. По време на напъните трябваше да разбера кои мускули в каква „посока“ да стегна толкова, колкото ми е възможно. И когато го разбрах и ги координирах (защото се оказа, че въобще не са само коремните – участваха и мускулите на краката, ръцете, врата, гърлото, и всеки мускул трябваше да работи по необичаен начин) – тогава разбрах какво значи ефективни напъни – усещах как бебето си проправя път надолу. И това беше стряскащо.

В този момент трябваше да се справя с няколко неща: с физическото съзнателно усилие да напъвам – чувствах се мотивирана да се справям добре, обичам да съм „отличничка“ (при един от спонтанните напъни не успях да събера сили да напъна съзнателно и Олга каза почти на себе си „Ех, този го изпуснахме“ – веднага поех дълбоко дъх и „го хванах“). Трябваше да се справя и с болката, която беше силна, но не такава, че да не мога да говоря или мисля от нея; беше интензивна, но не виках, а мрънках: „Ох, боли, боли, боли, боли…“, с желание по-скоро да се оплача, а не толкова да не мога да контролирам виковете си, както беше в колата. Яница казваше със спокоен глас: „Мини отвъд болката. Тя няма да е вечна.“ и това ми напомняше, че всичко е наред, че болката, която изпитвам, не е сигнал за проблем и няма защо да ме плаши. Трябваше да се справя и с все по-близката и неизбежна поява на детето ми.

Бременността ми е първа – желана, мечтана и чакана. Но успоредно с това изпитвах страх от промяната в живота ми, от появата на ново непознато човече, което е изцяло моя (и на мъжа ми) отговорност, от вече толкова близкото бъдеще – ще бъде ли всичко наред? Ще се справя ли с родителството? Ще останем ли живи и здрави и след раждането, след като толкова добре си прекарахме заедно с бебето ми бременността? Тогава не си задавах тези въпроси по този начин, давам си сметка за тях сега. Тогава те бяха съсредоточени в мисълта „Не мога.“ Когато усещах, че върхът на главичката всеки момент ще се подаде навън. За Бога, мога ли наистина да направя това? Да родя човек? Отвъд парещата разкъсваща болка, от която помрънквах тихо, беше моето усещане, за което още нямам подходяща дума – всеки момент от моето тяло ще излезе човек! Не мога, не съм готова, твърде голямо нещо е това, не, не, не мога да го обхвана с мисълта си, със съзнанието си, че в мен се е оформило човече и то всеки момент ще се появи на света. За пръв път. Ей така. Не, не мога.

И тогава се сетих за думите на моя приятелка, която беше родила с Олга няколко месеца по-рано: „Просто трябва да пуснеш бебето да излезе.“ И реших „да го пусна“ – след два напъна и едно напомняне от Яница да мина отвъд болката – главичката излезе.

И Олга ме пита с усмивка: „Чу ли, това беше бебето?“ Бебето? Чух… чух някакво животинче отвън, изненадах се как чувам звук като от малко котенце, като сме чак на втория етаж… Мина ми през ума, преди Олга да ме пита, че сигурно съм чула спирачка на кола или проскърцване на врата. „Чу ли, това беше бебето?“ Бебето?! Бебето е издало този звук, това нежно, тихо, но отчетливо… скрибуцване? Ама това възможно ли е? Моето бебе е издало звук! Искам да го гушна!

Яница предложи да се насладя на следващия напън, защото ще ми е последен. И бебето, тежко, мокро и лилавеникаво, с отчетлив плач, се озова върху гърдите ми. Така се запознах със сина ми.

Трудно ми е да опиша с думи благодарността ми към Олга, Яница и д-р Паликов за това невероятно преживяване. Споменът за раждането ми ще остане един от най-ярките, силни и положителни спомени в живота ми – докосване до мощта на природата, на хората и на мен самата, което нямаше да се случи, ако не беше екипът на Ла Вита Нова. Благодаря!