Датата беше 28-ми декември, достигнах 40-тата гестационна седмица и вече се питах – кога ли ще дойде моето бебе?

Започвах вечер да усещам сензации, преминаващи през коремчето ми, сякаш цикълът ми е на път да дойде. Развълнувана писах на Олга, че усещам нещо, тя ме покани на консултация на следващата сутрин. До тогава нямаше и помен от усещанията, чудих се дали ще “пренося” бебчо до 41-42 седмици и счупя някой личен рекорд.

По време на прегледа преговорихме, че терминът ми е на следващия ден. Развълнувахме се, че скоро ще се запозная с малкото създание, ритащо и обръщащо се вътре в мен, дори това да е в рамките на седмица, две. Вечерта се приспивах с книжка за бебетата, бях прочела достатъчно акушерски книги до този момент, помислих си тъкмо ще довърша и тази. В мен не присъстваше страх, чувствах се уверена и щастлива, галих и говорих на бебето, че ще се справим, дори да боли или да не боли.
Унесена в сън, ме събудиха силни менструални болки, към 2:30 сутринта, на 30-ти декември. Бях инструктирана, че бих била готова за преглед, ако контракциите ми са през три минути и траят минута и половина. Измерих ги…бяха регулярни в следващите 5 часа и усещането за болка се засилваше, ставах все по-раздразнителна и чувствителна. Исках да знам какво се случва, започна ли процеса? Фалшива тревога ли е?
Видяхме се пак с Олга сутринта, тя ме прегледа, усмихна се и ми каза, че съм много далеч от активната фаза на раждането. Разкритието ми бе недостатъчно за прием. Понеже ми беше първа бременност имах нужда от авторитет, като нея, който да ме ориентира, какво да правя и какво се случва.

Бях взела решението, че няма да ползвам никакви обезболяващи, никакви лекарства и ще родя максимално естествено, без ускоряване на процеса. Това решение е подбудено по духовни причини, както и страх от страничните реакции, които всяка интервенция може да причини на мен и плода. Никоя интервенция не е освободена от рискове.

През цялата бременност не бях взела дори едно фармацевтично хапче, не бях изпила нито глътка алкохол или каквато и да е вредна храна или субстанция, влизаща под мой контрол. Нямаше да се предам на финала, но и не подозирах изпитанието, което предстои.

Трябваше да си ходя вкъщи, но тъй като живея на час от Свети Лазар, за нас беше по-удобно да се настаним в съседния хотел и да видим как се развиват нещата. Апетитът ми изчезна изцяло, започнах да се вглъбявам в себе си. Останахме аз и мъжът ми, който изигра прекрасна роля на дула, успокоявайки ме, шегувайки се, разговаряйки със загрижени роднини и приятели звънящи по телефона. Той осигури за мен безопасно поле, в което да се фокусирам над тялото си.

Бях подготвена с техники за справяне с болка, хипно утвърждения, знаех наизуст пози и упражнения, до следобедните часове ги прилагах, но нищо не спираше нарастващата болка, която изпитвах. На всеки 1-3 минути през тялото ми минаваше жестока, режеща болка в зоната на яйчниците и цервикса. В скала от 1 до 10, болката бързо достигна 9 и се законтри там. Не можех да лежа, ходих с мъки, сън далеч не ме ловеше, никоя мисъл и убеждение, поза, упражнение, топъл компрес, топка или масаж не можеше да озапти мъчителните нарастващи в интензитет болки.

Мислих си, че няма да пищя и вокализирам, но беше невъзможно, звуците извеждаха напрежението. Ако бях вързана за система и принудена да лежа – мисля, че щях да полудея или да поискам обезболяване. Разтревожена говорих с Олга, след всеки разговор с нея, успявах да издържа още 5-6 часа, тя ми даде всичката увереност, от която имах нужда.

Нейната сила, опит и разбиране бяха светлината в тунела на болката. Тя ме приласка майсторски и увери, че не само аз страдам така, всеки е различен, но накрая ще си заслужава. Ясно усещах бебето – то натискаше с главичка сякаш опитвайки се да помогне. Усещах как се движи и бях спокойна за него, бях готова да издържа всичко. Не исках да изгубя връзката ми с бебето, чрез болката знаех всичко за него.

Молих се и благодарих на Господ, молих се просто това приключение да трае по-малко от три дни, макар, че имаше шанс и не беше изключено.

След 24 часа се чувствах абсолютно пречупена и отчаяна. Болките бяха все така силни и не ми даваха покой, чудих се има ли на къде по-зле?! Единственото ми успокоение беше вземането на душ, той ме разсейваше от болката и отпускаше, но нищо не я спираше. От стоене в поза на четири крака – лактите и колената ми се изтъркаха, ръцете подуха, бях изтощена. Всеки опит да легна ме смазваше, беше невъзможно болеше твърде силно, можех да седя, стоя правя и да стоя на четири крака.

Вече халюцинирах родилния басейн, не за да родя в него, а за да ме обезболи. Повтарях си, че това е временно, нищо не трае вечно. Свързахме се с Олга през нощта, събудих я тъжна и отчаяна. Тя се отзова и ме успокои, каза ми, че се справям отлично и сутринта вече ще мога да се потопя в родилния басейн.

Към 11:00 часа бях приета в болницата на следващата сутрин, вече имах значително разкритие. Влязох в басейна и се почувствах лека и гъвкава. Болките не спираха, но топлата вода отпусна мускулите ми. Заспах, в басейна, успях да събера малко сили. Два часа по-късно вече имах пълно разкритие, но не и напъни. Олга ми каза, че вече нещата зависят изцяло от мен, което не очаквах. Мислих си, че напъните сами ще се появят и изведат бебето механично, а аз просто ще напъна няколко пъти. Открих, че това е следващото предизвикателство.

Постепенно с преминаването на часовете контракциите се превърнаха в напъни, макар и леки. Усилваха се, пробвах различни пози, тази на столчето в ръцете на мъжа ми беше най-удобна за мен и ми даваше сигурност. Водите ми се спукаха, почувствах облекчение, водата прокапа от мен като фонтан. Мъжа ми ме притискаше с крака и аз успявах да се захвана здраво за столчето и да напъвам. Не знаех как?

Докато Олга следеше процеса, ме насърчаваше, след всеки напън имаше прогрес. Случайно докато тя наблюдаваше с огледалце – видях вулвата си. Помолих я да задържи, за да виждам какво правя. Ето, че хванах юздите на тялото си. Вече напъните бяха контролирани и осъзнати. Започнах да виждам главата на бебето и се мотивирах. Пот се лееше от мен, влязох в транс и в този момент просто знаех, че искам да помогна на бебето на всяка цена и то веднага.

Усетих огненият ринг около отвора на влагалището, след него 5 напъна и Олга ми каза “Браво! Главата излезе, още един напън и ще излезе и тялото!” Напънах… и усетих огромно облекчение. Бебето изскочи от мен. Олга ми го подаде. Това беше най-хубавият момент в живота ми. Ето го, той вече беше в ръцете ми. “Здравей, обичам те, прекрасен си.”

Погледнах малкото му спокойно личице и сякаш ми казваше “привет мамо, аз нали не се забавих много, извинявай, ако те е боляло през последните два дни.” Часът беше 17:28 часа на 31-ви декември.

Забравих за всичката болка, не бих го описала, като оргазъм, а чиста и невинна еуфория. Изправих се, от мен изтекоха течности, седнах на родилното легло гушната с бебето и го сложих на гърдата си. Времето беше спряло. След 40 минути родих и плацентата. Без бързане, без пришпорване. Таткото преряза пъпната връв, което беше неговата изненада, ако издържи процеса.

Изпитах най-светлото и благородно, смирено чувство в живота си. Винаги ще благодаря безкрайно на Олга, за това, което ми даде, увереност в умението ми да понеса трудностите в живота.