Александра, Николай и бебе Любов
Дойде време и аз да разкажа за своята история, за своето раждане с любов!
Всичко започна доста време преди дори да съм забременяла. С мъжа ми вече бяхме започнали да обсъждаме темата „деца“, но честно казано много се страхувах от раждането. Изпитвах истински реален страх и силно напрежение като ставаше дума за раждането. Представях си болници, лекари, миризма на болница, лекарски инструменти, маски, луминесцентни светлини и какво ли още не – а като човек, който не е стъпвал в болница никога досега по никакъв повод, всичко изброено ми звучи меко казано като филм на ужасите.
Докато един ден съвсем случайно не попаднах на едно видео в социалните мрежи, в което една майка ражда във вода. Олга беше качила едно такова видео на страницата си „Раждане с любов“. Майката раждаше във вода, с приглушена светлина, с мъжа ѝ до нея. Беше наистина много красиво.
Казах си, че точно това искам и аз, точно така ще съм спокойна, ако раждам. Разбрах и каква е цялата система, по която работи екипът „Ла Вита Нова“ – точно това, което и аз търся – всичко да е максимално естествено, с максимално малко вмешателства (само при нужда), в максимално спокойна и приятна атмосфера – това исках аз, просто да се чувствам спокойна. В този момент сякаш цяла скала падна от плещите ми и се успокоих на тази тема, знаех вече, че има такива хора, които проповядват нещо, което е толкова близо до моите ценности и до моите усещания и разбирания и знаех, че всичко ще е наред, стига да се свържем с тях, когато дойде моментът.
Мина известно време, забременях и се свързах с екипа, за да си уговорим среща, за да се запознаем. Тъй като живеем в Бургас се уговорихме за среща няколко седмици предварително, за да можем да се организираме и за пътуването. Траяна записваше часовете и накрая на разговора ни ми каза да си нося всички документи от прегледи. Имах такива документи, за съжаление. Имах “проблем с високо кръвно” според акушер-гинекологa ми и съответно имах документи от прегледи, които да занеса на Олга и да я попитам дали мога да раждам естествено.
По време на прегледите ми в Бургас, проследяващият ми акушер-гинеколог ми повтаряше постоянно, че съм с високо кръвно. Очевидно защото не съм със слабо телосложение би трябвало да имам някакъв проблем. Постоянно ми повтаряше, че щом имам някакви допълнителни килограми, значи нещо не ми е наред. Всеки път преди преглед, бързах да стигна до кабинета, за да стигна навреме за часа си, караха ме да сядам веднага на кушетката и веднага да ми мерят кръвното, без въобще дори да успея да си поема въздух след „тичането“, което имах, за да стигна до кабинета навреме – съответно кръвното ми излизаше високо. И всеки път на всеки преглед беше все по-високо.
Ходих на кардиолог два пъти и двата пъти кардиологът ми казваше, че всичко е наред – при него кръвното ми излизаше 120 на 70, и двата пъти казваше, че сърцето ми е непокътнато дори от бременността и не може да се разглежда, каквато и да е възможност за наличие на прееклампсия. Всичките ми изследвания бяха перфектни и нямах нито един симптом за това, че може би имам развита прееклампсия от бременността, но винаги на прегледите при акушер-гинекологa кръвното ми излизаше високо. А вкъщи винаги беше 120 на 70.
На 32 г.с. се видяхме с Олга, направихме план за раждане, разведе ни из клиниката – не усетих миризма на болница, нямаше луминесцентни лампи и условията, които бяха направили в родилната зала бяха Човешки. Тя ми каза, че не вижда нищо обезпокоително по повод „ситуацията с кръвното ми“, каза ми, че трябва да съм спокойна.
Много се колебаехме дали да имам дула или не, но решихме, че все пак ще имаме (повече от добро решение, за което ще разкажа малко по-късно). И общо взето се свързах с дулата ми Траяна, писахме си и се чувахме отвреме навреме – приемах я като една много добра, разбираща приятелка, на която мога да споделя всичките си притеснения относно предстоящото пътуване към София за раждането, за симптомите и въобще за всичко, което ме притеснява по тази тема. Аз просто чувствах, че тя е там за мен и че мога да разчитам на стопроцентната ѝ подкрепа и разбирането ѝ.
Малко преди да заминем за София, отново на един от контролните прегледи ми мериха кръвното отново и точно в този момента акушер-гинекологът ми говореше как ще изгубя бебето си, как ще ми се отлепи плацентата – и тъй като аз съм емоционален човек, а през бременността ми бях още по-емоционална – реагирах и кръвното ми излезе по-високо от всякога – 160/90. Гинекологът ми каза, че трябва спешно да вляза за хоспитализация, да бъда на системи и да родя секцио. Мъжът ми влезе в кабинета и каза, че не иска повече да ми следят бременността, гинекологът ми продължи да говори и да разказва черни случаи и какво можело лошо да ми се е случило, развика се, влезе си в кабинета и след това си тръгнахме – трябваха ми дни, за да се успокоя (такива неща влияят ужасно на една бременна жена и се възстановявах от това преживяване няколко дена).
Разказах цялата тази история на дулата ми Яни и получих огромната ѝ подкрепа. Тя каза, че не трябва да се тревожа и че всичко ще е наред, щом имаме потвърждение от специалист и от изследванията ми. Благодарение на нейната подкрепа и на мъжа ми останах спокойна по този въпрос.
Дните минаваха, а аз нямах търпение да заминем за София отново, за да съм спокойна, че ако бебето тръгне, аз ще съм там и всичко ще мине гладко. В 38 г.с. бях, когато пристигнахме в София и започна дългото чакане. Яни ме беше предупредила, че може и да пренося, но аз непременно си мислех, че ще родя по-рано, да ама не – Яни се оказа напълно права. Междувременно Олга ми мереше кръвното на прегледите няколко пъти и излизаше нормално. Просто при тях бях спокойна.
На 28-и март ми падна частично тапата и аз очаквах, че всеки момент ще родя, но уви – терминът ми (10 април) мина и замина, тапата продължаваше да пада, но нищо не се случваше. Яни ме предупреди, че може и така да стане (отново се оказа права).
Преносвах малката, но от една страна това беше добре, защото Олга отсъстваше за няколко дена и имах опасения, че няма да тя да бъде там, когато дойде време за раждането – уви и нея дочакахме. Това беше положително. Но от друга страна, много се притеснявах, че ще трябва да индуцираме раждане, а аз много се опасявах от този развой на събитията, защото много се страхувах от изкуствени влияния.
На един от последващите контролни прегледи Олга ни каза, че трябва да говорим на малката, че е време да излиза, че я чакаме. Решихме да я послушаме и една вечер (на 14-и април вечерта) с мъжа ми гледахме филм, той си беше сложил ръката на корема ми и малката риташе, Ники спря филма и започна да й говори сигурно около 15 минути как вече е време да излиза, за да си я гушнем, как искаме вече да се прибираме вкъщи, как искаме вече да можем да си движим бизнеса. И като на магия, тя наистина чу и разбра – след 2 часа ми започнаха контракциите (чувствах ги като много силна слабост в кръста, като вълни, които ми отслабват тазовото дъно), веднага писах на Яни, а тя веднага ми отговори (както всеки път отговори мигновено), каза ми да си взема душ и да спя между контракциите – тогава контракциите ми бяха между 10-15 минути. На следващия ден отидохме на преглед – имах 4 см разкритие. Олга ми каза да се приберем и да почиваме, а идната вечер може би ще се видим още веднъж. Но мъжът ми тогава много се притесни и когато контракциите ми още малко зачестиха, каза, че трябва да отидем в болницата.
Отидохме вечерта, Олга установи 5 см разкритие и каза, че нещата се движат доста бавно, но се разбрахме да остана в болницата. Те току-що бяха приключили с едно раждане и целият екип бяха в клиниката, всички се струпаха в стаята, като се разбрахме, че те ще се приберат да поспят, защото не е ясно колко време ще продължи моето раждане, тъй като очевидно прогресира бавно. Мъжът ми също се върна в апартамента, който бяхме наели.
Вечерта имах доста по-чести контракции, но се чувствах добре, справях се и реших да не притеснявам никого, имах едно силно вътрешно усещане, че трябва да оставя всички да се наспят и че не трябва да ги будя. Усещането ми се оказа правилно – на сутринта, контракциите ми се разредиха, бях с 5+ см разкритие и общо взето вече си мислех, че няма да успея да родя скоро.
Мъжът ми ме взе да се разходим по препоръка на Олга, когато контракциите ми вече съвсем се бяха разредили, чак бях спряла да ги отчитам. Решихме следобеда да отидем в квартирата и да поспим, след около 2-3 часа се събудихме и веднага след това, сякаш тялото ми беше набрало нови сили – имах контракции на 3-6 минути, които ме заливаха, тогава вече започнах да изпитвам по-интензивни усещания, но все пак бях спокойна и беше добре още веднъж да отидем при Олга.
Пристигнахме при Олга, тя установи 7 см разкритие и ме постави пред два избора: да чакаме още, а докато имам пълно разкритие, можеха да минат още много часове и да родя сутринта – следователно да сме всички вече много уморени – аз, заради дългото прогресиране, а те – от дългото чакане посред нощите, или да пуснем окситоцин на бавна капка, за да подпомогнем процеса, докато тялото ми е в кондиция. Ах, така ми се искаше да минем без вмешателства, но тогава Олга каза нещо, което продължавам да си повтарям и до днес: „Хубаво е да избираме средния път.“
И така и направихме, избрахме средния път.
Решихме, че най-важното е всички да сме свежи и каквото и да се налага да понесе тялото като предизвикателства и вмешателства, то ще е най-добре да отпочинало. Качихме се в стаята ми в клиниката. Междувременно Яни вече беше дошла – не знам как го прави, нито как всеки път, когато ѝ пиша отговаря на секундата (дори да е в 3 часа сутринта), нито как пристигна за няколко минути и вече беше преоблечена в екипа си. Даже вече беше изкарала и дифузер и ми даваше етерични масла, които да помириша и да си избера, невероятна е.
Сложихме системата с окситоцин. Контракциите ми зачестиха още повече, аз седнах на пилатес топка и не можех да мръдна оттам, чувствах се чудесно на нея, просто не можех да мръдна и да бъда на никое друго място. Яни стоеше зад мен и ми слагаше топъл компрес, а мъжът ми стоеше пред мен, даваше ми вода и ми беше опора.
Контракциите започнаха да ме заливат и много се изплаших, помолих Олга много бързо да напълнят басейна, защото много исках да вляза в него. Басейнът дори не беше напълно пълнен и помолих Яни да ме вкарат в него, защото не знаех колко още ще издържа с болката, а знаех че басейнът ще ме облекчи. Яни ми каза, че вече можем да тръгваме към басейна, а аз си мислех, че няма да успея, нито да стана от болка, нито да стигна до басейна, казах ѝ, че не знам дали ще успея да стигна до там. Тя ме хвана от дясно и ми каза, че ако не наведнъж, то на два пъти ще успеем да стигнем. Тази топлина и подкрепа, която усетих от нея беше като тласък и на един път стигнах до басейна. Влязох в басейна и болката ми рязко стана по-търпима.
Не знам колко време раждах, мъжът ми до ден днешен казва, че съм направила “пльок” и бебето е излязло, но на мен ми се стори цяла вечност. Яни през цялото време беше до мен. Подаваше ми вода, галеше ме, говореше ми (вече не помня точно какво, но знам че се чувствах подкрепена, разбрана, не се чувствах сама, а напротив – всички бяха там за мен), Олга и доктор Паликов просто стояха отстрани и чакаха, говореха си, шегуваха се, бяха толкова непренудени и спокойни. Точно това им държание ми даваше страшно спокойствие, че всичко е наред, въпреки болката и интензивните усещания, които изпитвах.
В един момент Олга ми каза, че е време за напъни, защото разкритието ми вече е пълно. А аз не знаех къде се намирам, не знаех вече какво ми се случва, сякаш бях в тялото си и го чувствах повече отвсякога, но и в същото време не бях в тялото си и се бях изключила, за да понеса болката – казах ѝ, че не знам какво трябва да направя. Въпреки всичко, което бях прочела, всички раждания, които бях изгледала на видеа, въпреки че знаех всичко – в този момент не знаех абсолютно нищо. Бях в тялото си, но в същото време бях извън него. Бях влязла в едно такова състояние, че не чувствах, не мислех, просто съществувах и оцелявах с болката. Олга ме приземи и ми каза как трябва да напъвам, просто ме върна в реалността с думите си и спокойствието си. Разбрах, че всичко сега е в моите ръце, и че мога да избутам това бебе и болката да приключи, просто трябва да се фокусирам.
Очевидно по някое време бях си счупила абоката и раждах без система, почти цялото ми активно раждане беше минало без система. Окситоцинът в началото ми беше дал само малко тласък и оттам нататък си раждах без него. Д-р Паликов започна да се опитва да ми оправя системата, но Олга каза, че аз си раждам и че няма нужда да прави нищо. Изпитах облекчение.
Напъните бяха може би най-болезненото нещо. Но Олга беше огромна подкрепа тогава за мен – насърчаваше ме през цялото време. А Яни, когато имах по-дълги паузи между напъните, казваше просто да си почивам и че щом има дълга пауза, значи ще има хубав напън.
По едно време Олга каза, че остава още малко, само това чаках да каже. Започна и да се шегува, че перчема на бебето се вее във водата. Аз обаче имах чувството, че остава още много. Попитах я дали само още няколко напъна остават, а тя потвърди. Не исках да знам точно колко на брой, просто си повтарях: “още няколко, още няколко”.
След няколко минутки родих. Роди се Любов, 3.910 кг, 51 см на 16-и април в 21:49 часа. В първия момент не повярвах като акушерката Ани каза колко е часа. Активното ми раждане беше започнало около 19 часа – бях раждала едва 3 часа, а ми се стори като цяло вечност и в същото време като миг. В момента, в който Олга пое във водата Любов, я допря на мен, малката се разплака, завъртях се и я поех, мъжът ми се развълнува. Малката отвори очички, подаде си едната ръчичка към устните ми и я целунах. Олга каза: „Какво хубаво розово бебе!“
Толкова се радвах, че не се беше стресирала от раждането, а очевидно беше излязла спокойно.Погушкахме се малко във водата (а там нямаше дори капка кръв), след това всички ни помогнаха да излезем от басейна, легнахме на магарето, погушкахме се двечките още малко, срязоха пъпната връв, измериха Любов и я дадоха на мъжа ми за втори контакт кожа в кожа и зачакахме да родя плацентата.
Чакахме, чакахме, мина час, изтече една банка с окситоцин, но нищо. Доктор Паликов се пробва да я отлепи като ми масажира корема на няколко пъти, но просто не ставаше и не ставаше. Уви, наложи се да я премахнат мануално. Точно преди процедурата, Олга мина покрай мен и видях в очите ѝ колко неприятно ѝ стана, че всичко мина толкова добре, а се налага сега да се правят такива процедури. Но нямаше как, наложи се и го направиха, това беше правилното решение. Анестезиологът ме приспа и се събудих по едно време, задавайки триста въпроса в секунда, чувствах се отпочинала, явно добре си бях поспала.
През цялото време след раждането, Яни беше до мен, и като гушках малката, и като ме приспиваха, и като се събудих от анестезията. Акушерката Ани също се въртеше около мен постоянно и помагаше. Чувствах се наистина спокойна и подкрепена от всички. А когато е била процедурата с премахването на плацентата, Яни е била и до мъжът ми, който много се е притеснил за мен, но тя е била до него и го е успокоила, че всичко е наред, обяснила му е какво се случва и че няма за какво да се притеснява. След като се събудих от упойката попитах доктор Паликов дали имаше шанс плацентата да излезе сама – той каза, че е била като зашита.
От всичко възможно, което можеше да ми се случи, не очаквах точно това да се случи. Притеснявах се, че може да се отлепи плацентата, но не и да остане в мен. Явно я бях прекрепила много здраво към себе си, след като следящият ми акушер-гинеколог ми каза, че може да се отлепи от “уж високото ми кръвно”.
Още съм страшно благодарна, че въпреки произлезлите ситуации, аз излязох с минимално разкъсвания и шевове и без никакви проблеми след премахването на плацентата. Когато отидох на контролен преглед месец и половина след раждането, ми казаха, че сякаш никога не съм раждала и никога в мен не е имало толкова голямо бебе и че няма никакви остатъци от плацентата.
Имах едно невероятно преживяване – стигнах до 7 см изключително леко, родих бързо почти немедикаментозно във вода, има прекрасни хора и специалисти до себе си, на които ще съм винаги страшно благодарна за това, че направиха изживяването ни толкова леко. До една голяма степен благодарение на екип “Ла Вита Нова”, раждането ми мина безпроблемно въпреки всичките перипетии – до мен стояха истински, разбиращи и невероятни ХОРА.
Бебето ни е здраво и спокойно, а аз се възстанових изключително бързо и леко, без никакви усложнения. РОДИХ ЛЮБОВ С ЛЮБОВ!
