Яна, Ангел и бебе Явор

От къде да започна, може би с това, че осъществих една огромна мечта в живота си, благодарение на трима невероятни специалиста и моя съпруг. Несравнимо е да родиш по естествен път.

Малко предистория: първото ми раждане на сина ми Баян беше преди 3 години и половина отново с екипа на Олга и д-р Паликов. Поради настъпило кървене заради абрупцио на плацентата се наложи цезарово сечение. Това за мен и мъжа ми бе абсолютен шок, ние не допускахме изобщо идеята за оперативно раждане. Сигурно още щях да се обвинявам и терзая дали секциото е било наложително, ако не бях с екипа на La Vita Nova, в чиято преценка не се съмнявам. Затова съм изключително благодарна за професионализма им.

И така следва втори опит. Този път аз и Ангел се постарахме да не се вглъбяваме в своите очаквания и се опитахме да гледаме по-реалистично на нещата с призив: “всичко ще се случи по най-добрия за мен начин”. Шанс за естествено раждане нямаше да ми бъде предоставен на никое друго място освен при Олга и д-р Паликов. Първо, защото никой не се съгласява след първо секцио след термин и с голямо бебе (4360 г.). Второ, защото имах достатъчно разширени вени. Трето, защото имах ингвинална херния. Опасението, че никой не се наема за вагинално раждане се потвърди – наложи ми се да проверя още няколко уж по-алтернативни места, тъй като около термина ми имаше шансове екипа на La Vita Nova да не е на разположение. В крайна сметка случихме точния термин и слава Богу, Олга и д-р Паликов бяха там.

По-голямата част от самото раждане обаче прекарах вкъщи. Как ли? Нямаше да съм така смела да изчакам до 7 см разкритие, ако до мен не беше моя Ангел и сърдечната ми дула Люба. Откровено казано, идея си нямах какво представляват контракциите, защото въпреки първото ми раждане след термин, така и не стигнах до контракция. За сметка на този път, в който те продължиха към 48 часа.

Но всичко започна с изтичането на водите – красиви и бледо розови, те се появиха в 4:30 часа в събота сутринта. Реших да не будя мъжа ми, легнах си и през целия ден се чувствах като истинска риба, плуваща в розово море. Контракциите определено ги разпознах и цяла събота им се „любувах” през половин час, вършейки си междувременно приятни задачки. Така мина целият ден и аз бях с очакване, че вечерта вече ще си имам бебче, ала нещата тепърва започваха.

Разбира се, с Люба държахме връзка по телефона, като при развитие и промяна й сигнализирах. И така до неделята, когато не знам как никой от блока не дойде да попита защо някой крещи цял ден през 5/10 мин. Определено озвучаването на болката с глас беше освобождаващо. Благодаря на Люба, която тогава вече беше физически вкъщи и ме просветли за тези гласови облекчения. С нетърпение очаквах тя да ми каже ”хайде, време е за болницата!”, но цялата неделя това не се случи. Просто вкусвах все повече и по-често от чудото “контракция”. Интересното беше, че облекчението от топлия душ беше за сметка на занижаване интензитета на контракциите – по-кратки, но по-начесто. Връщайки се обратно на сухо, нещата пак се нормализираха бяха по-продължителни на по-голям интервал от време. Въпреки предложенията на Люба, не сменях пози, някак си бях намерила удобството и се приковах към това положение. Всеки път, когато болката беше все по-силна и по-силна си казвах: “ допускам болката да мине през тялото ми, позволявам и приемам” с благодарност. По време на самата болка усещах как пръстите ми минават през различните материи и някои от тях много ме успокояваха. Люба и Ангел ми правеха масаж на стъпалата, който бе наистина приятен. Докосването на корема ми по време на затишията от Ангел, също бе хубаво. Той намери любимото ми ухание на жасмин и ароматът му се понесе в цялата стая. Топлите бутилки в слабините сякаш не ми помагаха толкова, но затова пък се подсещах постоянно да се хидратирам с вода. Моят грижлив съпруг ми носеше по някой протеинов шейк или друго нещо, забъркано за повече енергия. Люба пък разведряваше със своите безкрайни истории.

И така към 23 часа вече тръгнахме към болница “Св. Лазар”. Аз бях в колата на Люба, която позаобиколи, за да не ни е скучно и ме пораздруска по паветата, за да се случат нещата по овреме. Ангел пристигна преди нас, а аз попитах “мога ли да викам в болницата? Да не събудя някого?”Те ми се изсмяха и скоро всички бяхме в онази стаичка с приглушена светлина с Олга и д-р Паликов.

Аз вече бях на кушетката, полегнала, с учестен контракции, но ненапредващи в развитието. Чувствах се доста изтощена след този двудневен маратон, но знаех, че рано или късно ще дойде краят, а с него новото начало.

За да запазя сили и за най-интензивната част на напъните, ми сложиха малко окситоцин и само на 1/5 от него вече нещата се задвижиха с по-висока скорост. Съвсем скоро дойдоха напъните. Струваше ми се, че това бебе ще излезе с 3 напъна. Е, подцених се, но пък доста се мобилизирах. Ангел седна на стола, а аз се сгуших в него – толкова зареждаща бе тази прегръдка, пълна с любов. И знаех, че остава още съвсем малко- “връщане назад няма – давай, пък каквото ще да става!” – си мислех. Олга и Люба ми шепнеха колко добре се справям и това определено ме нахъсваше да продължа. В един момент трябваше да спра да напъвам и да дишам по някакъв различен начин, който Олга ми показа. Това ме обърка, но нямах време за мислене “Слушам, доверявам се и изпълнявам.”

И съвсем скоро в 1:53ч на 23 септември( понеделник) …Олга каза, че бебето се “пързулнало”. Нямам думи да опиша този миг от вечността, но със сигурност е нещо, което те променя като жена, като същество, нещо космическо, което, ако можеш да избереш, не се съмнявай да го направиш. Особено, ако до теб е такъв подкрепящ, омиротворен и вълшебен екип от човеци, на които да се довериш напълно и да си повярваш, че: “Силата е в мен”.

Когато прегърнах Явор изпитвах огромно щастие, че ми е помогнал, заедно да случим това раждане с любов. Ах този смел, мъник, който тежи 4030 г!Моята история продължава отвъд това пространство, а тук ще завърши с думите на Люба: “Кой иска снимка?” -и моето силно ентусиазирано и събудено “Да” след всичко това…за да я видите и вие сега!