Елиана, Светослав & бебе Рая

Това беше моето екстремно раждане с любов! Това беше сбъдването на една моя  мечта! Това беше уникално преживяване, което беляза животите ни! Елиана

Годината е 2016, град Пловдив, болничната стая на държавна болница. Чувствам  се не на място, без никакви признаци на започващо раждане, формално – 5 дни  след термин (реално – по-скоро още не е настъпил), вечерта ще е дълга, а  утрото звучи страшно. Но няма страшно! Мъжът ми ще пристигне, ще ми  включат система, ще започне раждането и скоро ще видя сина си! Докторът ми  каза, че най-добре е да предизвикаме раждането, а аз му вярвам, все пак той  разбира повече от мен! Коя съм аз, че да рискувам да се стигне до страдание  на плода?! А аз – аз съм се подготвяла 9 месеца, посещавала съм училища за  бременни, дори имам изготвен план за раждане! Ще имам едно нормално  раждане, ще закърмя от раз и ще живеем щастливо. 

В ранни зори вече съм на система, започват контракциите, вързана съм на тонове, вливат ми спазмолитици. Вече съм замаяна и неадекватна, когато ми съобщават след 3-4 часа, че няма особен прогрес, тазът ми е тесен и какво ли още не и се налага секцио. Аз правя опит да бъда твърда, за това че искам да родя нормално, те ми казват, че и те са ЗА нормалното раждане, но  наистина се налага. След едно секцио време, излизайки от пълна упойка, болката е толкова неописуемо силна, че единствената ми мисъл е:

Ако случайно оцелея, със сигурност, няма да мина отново през това и няма да искам повече деца. 

В реанимацията видях за първи път детето си на снимките, които мъжът ми ми изпрати. Останах дълбоко разочарована, че не можах да родя нормално, чувствах се излъгана, измамена, манипулирана. Нещо не беше наред, нямах убеждението, че действително е имало показания за секцио. А бебето – 3160 гр, 50 см. най-вероятно щеше да се роди нормално, ако му бяха дали шанс, ако бяха изчакали раждането да тръгне естествено. 

Годината е 2018. Възстанових се бързо, забравих болката или по-точно знаех какво да очаквам при раждане и желанието ни за второ дете надделя. Започнах да се интересувам от възможностите за нормално раждане след секцио. 

Така попаднах на книгата на акушерката Олга Дукат „Раждане с любов“, която ми вдъхна вяра и надежда, че такова раждане е възможно – самата тя има две нормални раждания след два пъти секцио. Това, което разбрах също, е че  раждането може да бъде едно положително преживяване и екипът да се води  от естествените процеси, случващи се с майката и бебето, като същевременно бъдат избегнати ненужни интервенции и практики. Интервенции, които не само действат стресиращо за майката и превръщат раждането в ужас, а и често са напълно ненужни. Бях докосната от личните  истории на жени, споделени в книгата. Следях публикации за успешно VBAC раждане във фейсбук група на жени с такъв опит. Разбрах, че рискът от руптура на  матката при нормално раждане след секцио всъщност е доста нисък, но незнайно защо повечето лекари следват принципа „веднъж секцио, винаги секцио“. 

Оказа се нелесна задача да намеря такъв лекар, който да подкрепи моето желание. За голяма част от хората, на които споделих мечтата си да родя нормално, беше странно, екзотично, безотговорно, ненужно и крайно. За щастие намерих лекар  в частна болница в Пловдив, който ми каза „Да, няма причина да не опиташ“. Беше готов да изчака процесът да тръгне естествено колкото и дни след термин да е, да не се включват системи, да се движа свободно по време на раждането, мъжът ми да присъства. 14 дена след термин започнаха контракции в полунощ и така продължиха повече от 24 часа през 15 минути. Няколко дни преди това моят АГ излезе в отпуска и ме прехвърли към колега, на който не знаех до колко мога да се доверя, но нямах голям избор при кой друг да отида. 

И така, започвайки вече второ денонощие с контракции, те се засилиха като  интензитет, зачестиха и когато станаха на 5-6 минути, а на мен ми ставаше  трудно да си събера мислите и да говоря, тръгнахме към болницата с мъжа ми, беше 2-3 през нощта. Приеха ни, бяхме сами в предродилна стая, имах топка за  гимнастика на разположение, приглушена светлина и невероятни акушерки.  Болките ми бяха много силни. Към 7 часа дойде докторът, малко след това ми  спукаха водите и тогава всичко се засили още повече. От болката взе да ми се гади, вече просто лежах на леглото и си мислех, че няма да мога да издържа.  

Радвам се, че мъжът ми беше до мен, защото това ми даваше спокойствие, че  има кой вместо мен да отстоява желанията ми и няма да позволи да направят нещо излишно. Към 10:00-11:00 започнаха напъните, преместиха ме в родилна зала. Напъвах около един час, но бебето така и не излизаше. Докторът беше убеден, че още малко остава и той, и акушерката, ме насърчаваха. Аз от насъбраното неспане, умора и болка не знаех вече къде се намирам. 

Свалиха ме от стола и ми дадоха възможност клекнала да напъвам, но нищо не се случваше. Дойде завеждащият отделението и каза, че сме за секцио. Този път за мен си беше облекчение да чуя това, защото нямах сили за повече. Този път със спинална упойка, имах възможност да видя втория си син веднага, да го докосна и целуна! Бебето учуди всички с размерите си: 4250 гр,  53 см. Предполагам това, както и размерът на главата, са направили излизането  невъзможно. Въпреки, че не успях да родя нормално, се чувствах  удовлетворена, че направих всичко по силите си и изкарах едно нормално  раждане почти докрай. Е, не беше особено приятно докато съм на  операционната маса, анестезиологът да обяснява на мъжа ми, как не съм  създадена да раждам нормално и че в миналото това е било естествен подбор,  такива жени като мен да не оцеляват… Поне знам че докторът направи всичко възможно да родя нормално и не спомена нито веднъж думата секцио. 

Годината е 2022 година, планувано бременна с бебе номер 3. 

След предното раждане не бях убедена, че искам да опитам отново нормално, но с наближаването на термина знаех, че няма как да се съглася за планово секцио или секцио след започване на контракциите, без да си дам шанс отново да опитам да сбъдна мечтата си. 

Бременността мина изключително леко и неусетно както и предните. Този път качих по-малко килограми, нямах отичане на ръцете и краката в последния месец, чувствах се чудесно и се надявах бебето да е по-малко от предния път. 

Отначало ми казаха, че бебето отново е момче както и бях убедена. Но за моя огромна изненада, на един от прегледите докторът, който ме следеше каза, че ще си имаме момиче! 

Самият той каза, че след едно секцио насърчава жените да опитат нормално, но след две операции, за него рискът е твърде голям и опцията при него да родя е единствено плановото секцио. Доста ме наплаши с рисковете и на моменти се чувствах разколебана и несигурна, че трябва да опитам нормално, въпреки че още от самото начало знаех, че ще разчитам на екипа от предното ми раждане. Някъде месец преди термин обаче, проверих цените в болницата и се оказа, че да присъства бащата е четворно по-скъпо от преди. В момента съм изключително  благодарна и щастлива за това, защото това ми даде възможност да погледна отвъд възможностите в Пловдив и се появи мисълта :

А защо всъщност да не се опитам да се свържа със самата Олга Дукат и да направя опит за нормално раждане след два пъти секцио именно при нея. Все пак тя самата е минала по този път и всичко, което искам като условия, при които да раждам, бих ги получила от  нейния екип. 

 И така, обадих й се, тя вдигна веднага, на кратко разказах за моя случай и се уговорихме за преглед, беше мила и надеждата започна да се надига в мен. Отидохме в уречения ден и час на преглед първо при нея, после при д-р  Красимир Паликов и всичко изглеждаше нормално, те не показаха никакво  колебание, че мога да родя нормално. Надълго и нашироко разказах на Олга  своите предишни преживявания, а нейното спокойствие ми вдъхваше  увереност, че аз мога да родя естествено. Акушерката ми показа разбиране,  подкрепа и лесно се свързахме. Според мои и нейни изчисления, реалният  термин излизаше седмица по-късно от формалния на 27 юли. Уговорихме се,  когато наближи раждането да се чуем как ще процедираме и кога да отидем в  София. Знаех, че раждането едва ли ще започне преди термин, така че се  заредих с търпение. В началото на юли отидохме на море и деветият месец  мина бързо. А в София не мислех да бързаме да отиваме, защото раждането  можеше както предния път да започне и 42-ра седмица. 

На термина бях на преглед при моя АГ, който каза, че няма признаци за започващо раждане. И с мъжа ми си определихме дата 1-ви август да отидем в столицата. На 30 юли следобяд към 16:00 часа се появиха някакви болезнени, но търпими контракции, които започнаха през 15 минути, но до 19:00 часа станаха все по-нарядко. Писах си с Олга, тя попита дали ще тръгваме, но за мен тези контракции далеч не бяха достатъчно интензивни и знаех, че може да спрат и да минат дни преди да започне раждането, така че решихме да изчакаме да видим дали ще зачестят.  Тя ме посъветва да си взема душ и да видя дали ще спрат. Ако не се повлияят от душа, най-вероятно скоро ще е раждането. Но след душа имах още две контракции, след което спряха за около 3 часа. Това, което започнах да усещам е тъпа болка, като натиск на пикочния ми мехур (поне така си го представях) ниско долу. Споделих на Олга и тя каза, че е нормално.

Излязохме на разходка до магазина с мъжа ми и децата. Когато се върнахме ги сложих да легнат, като ги подготвих, че на следващия ден баба и дядо ще ги вземат за няколко дни, защото ще отидем в болницата и скоро ще се роди тяхната сестричка. Беше към 23:00 и докато си говорехме и изпълнявахме всички ритуали преди сън, усетих, че контракциите се завръщат и заедно с натиска, ме караха да се чувствам некомфортно и да ставам по-нервна. Но покрай децата не успях  да ги засека. За кратко време отидох няколко пъти по голяма нужда до тоалетна. Започнах да се притеснявам да не станат изведнъж по-силни и да ми е некомфортно пътуването и казах на мъжа ми, че ми се  иска да тръгваме към София. Той предложи да поспим и да тръгнем на сутринта, но интуицията ми сякаш беше включила някаква сигнална лампа и аз настоях да тръгваме.

Обадихме се на приятел да дойде при децата за през нощта и в 1:00 и нещо тръгнахме. Контракциите бяха на 8 минути, а аз се притеснявах, че ще трябва да спираме често за тоалетна. Пътят беше доста спокоен, аз реших, че ще спя, но зачестяващите контракции не ме оставяха и аз  си ги записвах на 6, на 4, на 5, на 7, на 3 минути. Не особено регулярни. На средата на пътя спряхме на бензиностанция, за да си вземе мъжът ми кафе. Аз отидох до тоалетна и за мой ужас установих, че кървя. Това ме притесни  сериозно и това беше момента, в който се обадих на Олга (колкото и да ми  беше неприятно да я събуждам през нощта и да я викам прекалено рано). Казах  й, че след час ще сме в Св. Лазар и се уговорихме да се срещнем там. Паркирайки пред болницата усетих, че продължавам да кървя, но си казах, че  може би са изтекли води. Притеснявах се, че не само, че няма да родя нормално, а че има някакъв сериозен проблем. 

Часът беше може би 3:20 ч. В болницата Олга ме прие, прегледа ме и каза, че кървенето е от изглаждането на шийката. Когато видях, че тя е изключително спокойна, аз също възвърнах спокойствието си. Имах 5 см разкритие. Контракциите бяха силни, аз обявявах, когато идваше всяка следваща, но между тях разговарях нормално. След 15-те минути запис, Олга установи, че контракциите са на 3 минути и доста бързо се засилват нещата, така че предложи да отидем направо в родилна зала. Стаята беше уютна – имаше легло, топка, столче за раждане, имаше снимки и положителни мисли в рамки по стените. Имаше баня. Аз имах нужда да отида отново до тоалетна и установих, че ми е комфортно да съм седнала. Олга показа на мъжа ми къде е тон колонката, за да си свърже телефона и да ми пусне музика, обясняваше нещо за ароматни масла и му каза, че ни оставя сами в стаята и ако има нужда да й пишем. 

В момента, в който тя излезе моето притеснение се завърна. Исках да знам какво се случва с мен всеки един момент и да имаме компетентен човек, който да следи дали всичко е наред. Започнах да чета насърчителните мисли по стената, защото се хванах да си мисля, че няма да мога да издържа. Започнах да усещам с всяка контракция, че ми се ходи до  тоалетна. Това беше странно, твърде рано беше да усещам напъни, преди малко имах 5 см разкритие, знаех, че има случаи, в които бебето е разположено не както трябва и че това води до такова усещане преди пълно разкритие. Болката вече доста се засили.

Казах на мъжа ми, че искам Олга да е при нас. Той й писа и тя отговори, че ще дойде. Пробвах да седя на топката, но сякаш не беше моето нещо. Видях столчето за раждане, пробвах го и там определено ми беше много по-удобно. Олга дойде, казах й за напъните, тя ме помоли да легна, за да провери разкритието и се оказа 8 см! Това ме учуди и зарадва, естествено! Но все пак не беше пълно, а чувството за напъни продължаваше. От болка вече не ми се местеше от леглото, но Олга ми каза, че вече мога да се върна на столчето и знаейки, че там ми е удобно, а също и че не искам да напъвам легнала, събрах сили и се преместих. Беше ми комфортно, мъжът ми се  опитваше да ми прави масаж на гърба и да ми помогне по някакъв начин, но единственото, което исках от него беше да ми дава да пия вода и да ме мокри с вода – беше толкова освежаващо! 

Скоро желанието за напъни стана неудържимо и Олга каза да напъвам. Не можех да повярвам, че толкова скоро дойде този момент! Всичко беше толкова естествено! Нямах нужда от инструкции как да го правя! Тялото ми сякаш беше на автопилот. Когато идваше напънът, задържах въздуха си толкова дълго, че чак се изненадах от себе си. Не знам колко време или колко пъти съм напъвала, но със сигурност не беше много, когато Олга каза, че се вижда косичката, направих един напън и главата излезе, тогава тя ми показа как да дишам бързо и аз я послушах. После разбрах, че в този момент главата се е завъртала. Изчаках знак за следващия напън и тялото на бебето буквално се изстреля. 

Олга ми даде веднага да гушна дъщеря си! Беше вълшебно! Аз се чувствах облекчена и бях изумена колко бързо се случи всичко! Мъжът ми имаше задачата да види часа на раждането – 4:59. За няма и два часа от както отидохме в болницата и аз родих! След това се преместих на леглото, след малко родих и плацентата и тогава вече усетих пълно облекчение. Изчакахме за отрязването на пъпната връв – съпругът ми го направи.

 Доктор Паликов дойде, изненадахме и него  колко бяхме бързи и той се зае с шевовете на разкъсванията. Олга имаше  няколко специални изненади за нас, които бяха отвъд професионалните й  задължения, бяха израз на нейната любов към мен, бебето, раждането, но най-докосващо от всичко бяха думите й: „Ти си създадена да раждаш нормално“.  Тези думи сякаш разчупиха всичко, което беше изречено от други хора преди  това – че явно не мога да родя нормално, че е твърде рисковано и така нататък. Това беше моето екстремно раждане с любов! Това беше сбъдването на една моя  мечта! Това беше уникално преживяване, което беляза животите ни!


Благодаря  на д-р Паликов, че ми даде шанс да родя нормално и за цялата грижа и топло  отношение! Той е лекар с много специализации, а най-голямата от тях е Човек!  Благодаря на моята акушерка – Олга Дукат, за личния пример, за  вдъхновяващата книга, за това, че е пионер в България и борец за правата на  жените по време на раждането. За това, че откликна на телефонното ми  обаждане, за това, че през целия процес ми вдъхваше огромно спокойствие и за  това, че беше до мен в този така специален момент. За това, че направи  преживяването ми позитивно, за това, че допринесе невъзможното да стане  реалност и за това, че пое в ръцете си моята дъщеря. За това, че имах така  желаното естествено раждане с Любов!
Благодаря на съпруга ми, че беше до мен при всяко едно раждане – това за мен  е истинска проява на мъжка сила и смелост! И най-вече благодаря на Бог за  детето, което ни е поверил, за това, че ни водеше стъпка по стъпка точно към  този родилен дом, затова, че имахме Неговото благоволение и Той беше в  контрол всичко да се случи в точното време (не искам да си представям, ако се  бяхме забавили и половин час с тръгването за София), затова че аз и детето  сме здрави, че родих толкова бързо, че ми даде сила да родя естествено и  затова че имах едно ново вълнуващо преживяване, което да заличи всичко  старо! Споделям своята история с надеждата да достигне до повече жени,  които да се припознаят в нея и да дръзнат да мечтаят и да се борят за едно  различно раждане.