Винаги съм вярвала, че акушерката е най-подходящият специалист, който да се грижи за жените по време на нормална бременност и нормално раждане, включително и за оценка на риска и установяване на усложнения, както и от гледна точка на разходите.

Както казва Диана Димитрова от Варна – Всяка жена има нужда от акушерка и само някои жени имат нужда от лекар. За съжаление жените в България често избират акушер-гинеколог и в повечето случаи дори не си спомнят името на акушерката си. Надявам се, че един ден това ще се промени.

Вдъхновява ме идеята за акушерския модел на грижи, който се фокусира върху превенцията, здравето и доброто състояние на бременната и родилката, гледа на раждането като на нормален физиологичен процес с нисък процент интервенции, където майката е основното действащо лице в процеса на раждане, а грижата за нея е индивидуална.

Спомням си, че преди две години, когато писах на акушерката Джен Тритън от САЩ, че вече съм сертифицирана дула, тя ми отговори – „Чудесно. Един ден ще станеш и акушерка”. Тогава не мислих така. Няколко поредни години обмислях идеята да се запиша да уча акушерство, но все нещо ме спираше. Преди две години завършвах обучението си за дула, преди една година – бях бременна и родих третото си дете. Годините си минават, аз съм на 31 и се бях отказала от идеята, реших, че е късно.

Това, което ме накара все пак да се запиша да уча, беше срещата с акушерката Ува Майнер. Когато тя разказваше за това как работи с жените и техните семейства преди, по време и след бременността и раждането, много ясно си представих какво искам да правя в бъдеще.

Защо пък да е късно? Акушерката традиционно е по-възрастна и опитна жена, а и много световно известни акушерки са започнали образованието си едва след раждането на децата им.

Започнах да проверявам какви документи трябва да подам, но се оказа, че съм изпуснала срока за кандидатстване с няколко дни. Беше голямо разочарование, а желанието ми да уча за акушерка в този момент беше доста силно. Явно ме очакваше една проверка дали наистина съм готова да се захвана с това. Проверих къде другаде в България учат акушерките и се оказа, че все още мога да подам документи във Филиал Враца към МУ София.

Пътят от София до Враца е 1,5 часа, километрите са над 100. Стори ми се реално и реших да опитам – да подам документите и да става, каквото ще стане. Проверих, че ако започна във Враца след време мога да се прехвърля в София. Другият вариант беше да изчакам още една година, но не ми се чакаше.

Навих една приятелка дула да кандидатства заедно с мен. По време на приемния изпит стана дума и за дулите, но ни приеха добре – дори казаха, че разчитат на хора като нас да променят неща. Вече бях студентка по акушерство!

Не съм сигурна, че знаех в какво се забърквам, когато започвах. Оказа се, че изискванията са строги, а присъствието на лекции и упражнения – задължително. Започнах да пътувам няколко пъти в седмицата от София до Враца и обратно 250 км отиване и връщане. Пътят е дълъг, но в автобуса използвах времето да чета или да работя на компютъра.

Най-тежкото време беше, когато започна клиничната практика. Във Враца тя е всеки ден в продължение на един месец. Трябваше да съм там всеки ден в 7 сутринта. Няма толкова ранни влакове и автобуси и се налагаше всеки ден да пътувам с кола. Нямаше и вариант да си намеря квартира, защото все още кърмя Станислав, а и не върви да оставя три деца. Това време съвпадна с посещението на д-р Рикардо Джоунс и международната конференция, която организирахме. Имах и доста раждания и други ангажименти и беше един изключително тежък месец за цялото ни семейство. Почти не съм спала този месец. Мобилизирах се максимално.

Спомням си как ставам в 4 сутринта, набързо приготвям закуска за децата, дрехите им, събирам раницата на най-голямото дете за училище, в 5 часа излизам, качвам се в колата и карам по магистралата в тъмнината без да виждам почти нищо, заради мъглата и дъжда.

Една сутрин бързах за практика катастрофирах – не можах да взема един остър завой. Нямаше ми нищо, но се наложи да направим обстоен и много скъп ремонт на колата. Заедно с това и всичките разходи по пътуване, това обучение ни излезе почти колкото едно обучение в чужбина.

Моята приятелка се отказа да учи и в един момент останах сама. На моменти исках и аз да се откажа, но подкрепата на мъжа ми, на майка ми, на всички беше много силна. Трябваше да издържа. Така минаха 6 месеца.

Исках ли да стана акушерка? Явно да. Дори не съм си представяла, че чак толкова много го искам.

Накратко моите впечатления от обучението във Враца:

Беше много полезно да видя, че София не е България. Често влизам в Софийските болници и определено е доста различно. Битовите условия в болницата във Враца са много, много далеч от луксозни – хората си носят всичко, дори чаршафите и дрехите за бебето. Но много приятно впечатление прави, че бебетата са при майките, всичките прегледи и процедури се правят в стаите и във всяка стая има много добри подробни инструкции за кърмене, а по стените – плакати на Ла Лече Лига с позите за кърмене, както и 10те стъпки за успешно кърмене. Разбира се, отделението е малко, ние бяхме много студенти и нямахме много възможности за пълноценна практика. Гледах да помагам на майките с кърменето.

Нямаше негативно отношение към мен, заради това, че съм дула. С някои от преподавателите сме си говорили по въпроса, а курсовата ни беше направила доклад против дулите на акушерска конференция. Но в крайна сметка бяхме единодушни, че жените имат нужда от емоционална подкрепа и понеже акушерките нямат възможност да я предоставят, тази ниша се запълва от дулите.

Бях много впечатлена от работата на преподавателите в колежа във Враца и техните усилия да ни научат да бъдем внимателни към жените и да си вършим работата по най-добрия начин. Изключително вдъхновяваща беше презентацията на проф. Веселин Борисов за новия професионален стил на сестринството, като сестринството включва и акушерството. Основната идея е, че акушерката не е помощна професия, тя не е само технически помощник на лекаря, а независима, уникална професия-призвание, която непременно ще се възроди. Нещо, за което и аз мечтая и което ми даде вяра, че съм на точното място в точното време.

Научих много за този един семестър и всичко ми беше много интересно. Взех си успешно всичките изпити – акушерство, сестрински грижи, анатомия и патоанатомия, микробиология, медицинска етика, медицинска психология, латински език, промоция на здравето, хигиена и екология.

Нямах търпение да мине семестъра, за да се прехвърля в София. Оказа се, че по правилник това може да стане само в края на учебната година. Подготвих се психически да издържа още един семестър – не вървеше да се откажа след толкова усилия. За щастие ме прехвърлиха по изключение, заради това, че съм многодетна майка.

Много хора ще кажат, че съм луда. Но явно при мен всичко винаги се случва по трудния начин. Сега, когато това приключение свърши и вече съм прехвърлена да уча в София, мога да кажа, че не съжалявам. Издържах първата проверка и продължавам към новите предизвикателства!

Публикувано през 2013 г.