Гери, Любо и бебе Маги

Моята история е по-различна от повечето в страницата, но както си говорихме с Олга, важно е жените да споделяме и когато нещата не се случат по план, защото това са нещата от живота.

Със съпруга ми планирахме и очаквахме с нетърпение да станем родители. На 33 имах усещането, че закъснявам, но пък бременността ми дойде в момент, в който се чувствах на върха на съзряването си, на силите си и възможностите си във всеки един аспект да бъда най-добрият родител, който мога да бъда.

Подходих към подготовката си, както бих подходила и в работата си или образованието си – много структурирано и изчерпателно откъм всякакви ресурси. Минах няколко обучения, изчетох една купчина книги, заобиколих се от екип от експерти, на които да разчитам с които да се консултирам, непрекъснато слушах подкасти и четях статии. Бързо станах посланик на идеята колко е важно да се ражда естествено, да се кърми, и всички останали добри практики, сама се надъхвах още и още и си набавях още информация, която да подкрепя всичко това.

Обърнах се към Олга и нейния екип по препоръка на близка семейна приятелка, която бе родила и двете си деца с нея. Още опознавателната среща с нея беше окриляваща за мен. Нищо общо с прегледите, на които бях ходила до този момент. Въпреки натоварения си график, Олга отдели време да поговорим и спокойно отговори на всичките ми въпроси, което ме накара да се почувствам разбрана и сигурна. По време на проследяването останах изключително доволна от вниманието и грижите и на Олга и д-р Паликов – професионалисти, които умеят да работят в екип и демонстрират истинските роли на доктора и акушерката.

И така проследяването и чакането на големия ден започнаха с една голяма подробност и тя беше – седалищно бебе. Затова преди да се свържа с Олга, бях получила категоричната присъда – секцио в 38-ма седмица.

Олга и д-р Паликов подходиха много професионално и тук – след внимателен преглед, уточниха, че тазът ми, големината на бебчето и точната му позиция, позволяват раждане по естествен път. Олга ми обясни какви са практиките и ограниченията при такова раждане (тоест раждане в басейн не е опция и т.н) и е възможно да се наложи секцио в хода на раждането при дадени обстоятелства.

Положих големи усилия да направя каквото зависи от мен, за да помогна на бебчето да се завърти, но безуспешно. Въпреки това бях категорична, че ще родя бебето си по естествен път и се самонадъхвах, че ще успея.

И така цели 9 дни след термин, водите ми изтекоха в полунощ на 12-ти срещу 13-ти април. Малко след това започнаха и слаби подготвителни контракции, които продължиха цяла нощ. На сутринта отидохме на преглед и се разбрахме да се видим отново следобед в 18ч. На следобедния преглед, решихме, че е по-добре да постъпя в болницата и да прекарам нощта там, като раждането се очакваше да се случи на следващия ден, тъй като все още нямах силни и регулярни контракции, а разкритието беше около 2 см.

Олга, д-р Паликов и съпругът ми си отидоха да отпочинат малко и буквално в момента, в който останах сама в стаята и навън се стъмни, контракциите се засилиха и зачестиха. Около 22ч контракциите вече бяха достигнали заветните параметри – на всеки 4-5мин и с продължителност 1 мин в продължение на повече от 1 час. Олга и съпругът ми пристигнаха обратно. Практикувах дихателни техники, които да ми помагат да се справям, слушах медитация за раждане и седях върху топка – това беше единствената поза, в която болките бяха поносими. В 1ч болките вече бяха много силни и си мислех как толкова много жени са минали по този път и са справили, как и аз ще се справя. Опитвах се да съм максимално отпусната и да не се съпротивлявам на болката, да приветствам идващото на бял свят бебче и да приемам болката като фасилитатор на процеса, а не нещо лошо.

Наложи се да легна за измерване на тоновете и преглед на разкритие. Беше много трудно да се справям с контракциите легнала – идеше ми да се извивам и гърча от болката. В този момент бях толкова благодарна, че имам Олга до себе си – в момент, в който съм толкова уязвима да имам жена, която е минала през това, която е готова да ме чака и да ми помага, и да го прави по най-уважителния и човешки начин. Бях толкова спокойна в нейните ръце!

Тогава обаче дойде и нейната преценка – налага се секцио. Оказа се, че има притискане на пъпната връв и тоновете на бебето падат по време на контракции. Въпреки разочарованието, не се замислих и й казах, че й се доверявам – каквото тя каже. За човек с нейната мисия и идеология, бях сигурна, че ако тя каже секцио, значи наистина има защо.

Следващите минути бяха като в сън. Не можех да повярвам, че се стига до тук, но в същото време се успокоявах, че поне съм опитала и че съм оставила бебчето само да избере кога да се появи вместо да спра равитието му в утробата 3 седмици по-рано, отколкото то е имало нужда.

Спомням си как Олга ме заведе в операционната, как ми оказа емоционална подкрепа и емпатия, спомням си как в асансьора й казах, че това е най-трудното нещо, през което съм преминавала и тя отвърна отново по окриляващ за мен начин.

В операционната, виждайки всички тези хора, които са се събрали и бързината, с която действат, си затвърдих още веднъж, че наистина е било наложително. Въпреки това за мен беше много болезнено и някак нереално, че нещата се случват по този начин.

За щастие, след като дъщеричката ми се появи на бял свят, ми я показаха и я доближиха до мен преди да я отведат в кувиоз, където се наложи да прекара няколко часа.

Изпитвах огромна благодарност към екипа, който се беше събрал за мен и моето бебе, но в същото време преживях огромна тъга, че нещата не минаха по естествен път и както си ги представях. Поплаках много в следващите часове. В последствие се консултирах с психотерапевт, която ми помогна да преодолея тази тъга.

Плановете ми за естествено раждане без упойка, отложено клампиране на пъпната връв, първи контакт кожа-в-кожа и закърмяне, без отделяне на бебето от мен – всичко едно по едно изпопада от плана ми. Отнеме ми време да осмисля раждането на дъщеря си, но вярвам, че е имало причини нещата да се случат по този начин.

Да, в крайна сметка, секциото не се размина, но вярвам, че има огромна разлика къде и как се случва оперативното раждане, защото майката и бебето имат нужда от същата подкрепа, както при естественото раждане, и имат нуждата да бъдат заедно.

Да, изпитах силна тъга, че нещата не се случиха по начина, по който си ги представях, но раждането не беше травматично, както имаше предпоставки то да бъде. Затова съм безкрайно благодарна на екипа!

Има много неща, за които съм благодарна, но тези, на които ще наблегна са, че бебчето ми прекара цели 9 дни след термин в утробата и завърши развитието, от което е имала нужда; имах безценната подкрепа на Олга, д-р Паликов и останалия екип; имах невероятната помощта на Ани, която ме раздвижи само часове след операцията, така че да мога да се грижа за дъщеря си и тя да бъде до мен през целия ми престой в болницата; както и неповторимата помощ и подкрепа на съпруга ми, който можеше да бъде до мен през цялото време.

Така че моето заключение – нещата не винаги се случват по план, въпреки силните ни желания и усилия, но важното е да се случват с грижа, подкрепа и любов.