Кристина, Христиан и бебе Кай
По това време преди две години живеех с всекидневни контракции, които за разлика от първото ми раждане не градираха по никакъв начин. Срокът на годност, наречен термин беше вече зад гърба ми, а с всеки изминал ден натрупаното изтощение от безрезултатното очакване и подготвителните контракции сваляха гарда ми все повече и повече. Въртях се в омагьосания кръг между страховете на близките и собственото ми съмнение, че тялото ми ще се справи и този път (първото ми раждане се случи на 40 години, а сега вече бях на 45 години).
И отвъд стигмата с годините, силата и вярата от първото ми великолепно и желано водно раждане, се появи казус, за който се оказа, че никак не съм подготвена.
В известен смисъл за мен раждането на Хари бе по-леко, макар всъщност да бе много по-тежко, но липсата на опит и конкретно очакване ми позволваше по-лесно да изключа менталната част, да следвам интуицията и да се доверя на тялото си. За мен тогава не съществуваше съмнение.
С втората си бременност разбрах, че всяко раждане е уникално и единственото сигурно е, че ще намери начин винаги да те изненада, колкото и да си информиран и уж добре подготвен.
Както не бива да слушаш драматични разкази преди първото раждане, за да не се потопиш в ниската вибрация на страховете, така не бива да приемеш буквално рефрена, който експерти, роднини и познати припяват по отношение на лесното и бързо второ раждане.
По ирония на съдбата раждането на Кай беше точно такова (той се роди буквално за 13 минути с 3 напъна), но за мен тези 2 седмици след термин бяха труден и дълъг път към себе си, който трябваше да извървя отново, за да приема и повярвам, че в процеса на раждане няма нищо случайно, колкото и да се разминава с очакванията ни и предварителните нагласи.
Задачата ми с второто раждане не беше само в това, то да мине по вода в буквален и преносен смисъл (то се случи толкова бързо и лесно, че нямаше никакви шансове дори да се подготви басейн), а да пусна контролните механизми на съзнанието, да се доверя на естествените процеси и да приема, че не всичко се случва по нашия план.
Много често Вселената има по-добър вариант за нас, стига да успеем да пуснем контрола и просто да й се доверим. Ако трябва да генерализирам второто ми раждане – то се случи лесно между краката, но много трудно между ушите.
Но oтново бе изключително удовлетворяващо особено във финалната права, в която просто се смирих, приех ситуацията и съпротивата ми за индукция с бавна капка окситоцин се сломи.
Никога няма да забравя тази мъглива неделна сутрин, този стопкадър, в който говоря с Оля по телефона и гледам през прозореца, този толкова интимен момент, в който просто се доверихме една на друга. Защото с нея не просто раждаш, а заедно сътворявате реалността, която да преживеете, и тази добавена стойност прави връзката ви още по-силна и работеща, напук на всички прогнози.
И така провалихме ски програмата на Д-р Паликов и към 13 ч. вече бяхме в болница Св. Лазар, където установихме пълна липса на каквито и да било контракции, но добри тонове на бебето, които останаха такива и след включването на системата с окситоцин към 13:30 часа. Дългите подготвителните контракции все пак имаха своята полза и тя се изразяваше в почти 5 см неусетно постигнато разкритие, което се оказа и моя шорткът към скорострелното раждане.
Към 14:40 часа вече имахме постигане на регулярни контракции, потвърдени от записа. Спряхме мониторирането и започнах да се раздвижвам из стаята за активно раждане докато очаквахме да приключи вливането на банката окситоцин, за да видим как ще се развие ситуацията. И макар да се въздържахме от прогнози, Д-р Паликов все пак ме посъветва да пестя енергия, защото раждането може да се случи и на следващия ден. Вътрешно си отдъхнах, че тоновете бяха добри по време на вливането и нямах нищо против да остана сама.
Пих вода, хапнах нещо и се обадих на партньора си (този път заради Ковид изискванията той не присъстваше на раждането и остана у дома с големия ни син), за да му кажа че към момента сме добре, но не мога да му споделя нищо конкретно. После чух близка приятелка и докато си говорихме имах спонтанен порив да седна на топката, усещах, че интензитета на контракциите нараства, както и дължината им, но все още с лекота се разсейвах от болките в сладки приказки, които щяха да продължат, ако не ми се беше допишкало. Казах й, че ще и се обадя след малко и когато станах от топката усетих сериозни болки и натиск в кръста. Писах на Оля, че има напредък и това беше последното ми поглеждане към телефона – 15:45 часа
Отидох до тоалетна, тътрейки с мен и стойката със системата и тъкмо приключих с пишкането, когато една силна контракция прерасна в много сериозен напън, с който напипах главичката на Кай.
От този миг попаднах в някакъв времеви вакуум – излизането от банята ми се стори като маратонско бягане. Първото нещо, което видяха очите ми бе акушерското клекнало столче пред вратата на което инстинктивно седнах точно навреме, защото последва втори сериозен напън, а Оля влетя в стаята, за да посрещне в точния момент раждането на самата главичка.
Помня шеметната еуфория, изпълнила максимално пространството, в очакване на последния трети напън, с който Кай се роди в 15:57 часа и ни усмихна до уши, а очите ни блестяха от сълзи на споделено щастие.
Той се появи за 13 минути, без никакви разкъсвания и дори не изчака банката с окситоцин да изтече. Успя да изненада всички, но толкова приятно, че изтри магически напрежението от дългото очакване и стопи всяко съмнение за избора ни.
Нямаше никакъв шанс за басейн, но първи контакт, ранно засукване и отложено клампиране на пъпната връв се случиха по учебник за приветстване на новия живот по възможно най-добрия начин.
