Маги, Митко и бебета Боян, и Михаил
Боян и Михаил се родиха на 1-ви ноември, в 40+4 г.с. съответно 2700кг/50см и 2760кг/50см. И двамата се родиха със запазени околоплодни мехури. Ето историята за раждането им.
Още от началото на втората си бременност бях с ясна цел: естествено раждане с Олга Дукат и д-р Паликов. Имах твърдата убеденост, че те са най-добрият екип за мен.
Първото си дете раждах пак с тях, само че още не се познаваха.
С Олга се запознахме на курса й Информиран избор за раждане. Тогава с мъжа ми решихме да ни бъде дула. Тя беше дула за раждането на първия ни син, докато влезем в болницата, а доктор Паликов беше в болницата. Та, бях супер щастлива от това, че вече работят заедно.
Още по-важно беше, че те са избрания екип, когато в 12 гестационна седмица доктор Паликов каза, гледайки ехографа: „А, две са!“ Пълна изненада!
През цялата бременност бях спокойна и уверена с тях. Каквото ме притесняваше – Олга ми обясняваше. Взе всички мерки за бременността с близнаците.Следвахме показателите им и се съветвах с нея и доктора при нужда. Уж трябваше да се родят по-рано децата, тъй като са близнаци и в 35 гестационна седмица вече бяха по над 2 кг всяко.
Всички бяхме супер спокойни как се развиват нещата и изчакахме чак до 40+4 г.с. Дори се наложи да ги подбутваме, да идват да ги гушкаме вече. В сравнение с предишното ми раждане, при което преносих с 9 дни и родих от началото на контракциите за 6 часа, второто беше с голяма начална подготовка. Повече от месец бях с контракции и постепенно увеличаващо се разкритие, без да има болка.
Когато настъпи моментът вече да ги подбутваме да излизат сложихме с гел с простагландини. Разкритието напредваше бавно с много слаба болка. Чувствах се много спокойна, дойде и татко им. Беше с нас през цялото време. Усилваше се леко болката и имах щастието да получа помощ, подкрепа и разяснение от дулите Яница и Люба. И да живееят близалките! 🙂
Бях стигнала 8 см. Имах надежда, че няма да стигаме до система с окситоцин, макар и бавна капка. Уви, в 22:00 часа вечерта се установи, че раждането не напредва повече. Коремът и матката бяха преразтегнати и не тръгваха ефективните финални контракции. И тук ме подкрепи екипът, че ако искам – ще изчакаме нощта, тъй като тоновете на бебетата бяха добре. Вече усещах умората и нетърпението да си гушкам бебетата.
Живеех с някакво утопично очакване, че ще успея да пусна напълно болката дори и в най-големия й пик. И се радвах, че беше малка и поносима до тогава. Смеех се, приказвахме си и се забавлявахме, и ме разсейваха, докато можеше. Вече липсата на обяд и вечеря си казваха своето. Близалките и водата поддържаха нещата, ама нямаше да ми е комфортно още много. Реших да не се мотаем повече и да не рискувам. Все пак бях с близнаци и преносвах. Медицинските показатели бяха идеални за момента и все пак Олга и доктор Паликов взимаха под внимание възможните рискове.
Сложихме в 22:10 ч системата с окситоцин на бавна капка. От 22:30 ч контракциите се засилиха. Слава Богу, имаше почивка между контракциите. Дулите ми правиха контранатиск на кръста, даваха ми термофор, за да се затопли кръста и да се намали болката. През цялото време ползвах столчето за раждане, фитнес топката и каквото още се сетим и беше в помощ да слезе първото бебоче.
Изведнъж болката се засили, държах и стисках ръката на мъжа ми! Жив и здрав да е татко им, беше голяма опора и в преносен и в буквален смисъл. Вдигаше ме като кран, подкрепяше ме докато вървя, стисках му ръката или заставаше като опора да си подпра краката.
След ходене до тоалетната, усетих спонтанни напъни. По време на почивката между контракциите, отидох на родилното легло и имах сили да поемам контракциите само легнала настрани. Тялото ми и бебетата бяха добре подготвени и самото раждане, т.е. напъните се случиха скорострелно, и много спонтанно. Беше изключително странно, че нямах абсолютно никакво влияние върху напъните. С първото ми раждане можех да напъвам и аз, и да сдържам малко. Сега беше като да пада водопад, водата пада и не я интересува какво мисля по въпроса. Мозъкът ми не участваше. Помня, че болеше много и вече вокализирах. А си правех планове да ръмжа и да издишвам, та да пускам болката. Е, получи се частично с пускането на болката, като подпирах краката си в който може, я мъжа ми или друг под ръка. В един момент Митко ми държеше ръката или по-скоро аз се опитвах да му я смачкам.
Честно казано вече мислех, че няма да успея и колко ли още остава. Тогава Олга извика, че се вижда главата и се справям прекрасно, че имам само още един напън. И наистина, след около четири напъна общо, родих второто ни момче, Боян, и след още 3 напъна – и третото ни момче, Михаил. И двамата се родиха със запазен околоплоден мехур.
Не витаех в облаците като родих Боян, болеше ме и си мислех: „О, ужас, трябва да родя още едно!“ Слава Богу, всички около мен ме подкрепяха и ми казваха колко малко остава. Дулите ме галеха, подкрепяха и правеха и снимки. Важното беше, че и Михаил беше с главата надолу и 13 минути след брат си – се роди като за секунди.
Митко преряза пъпната връв на бебетата. Успях да ги погушкам малко преди да ги вземат за преглед. Бяха здрави, а аз най-сетне нямах друго бебе за раждане 😀 Плацентите се родиха лесно. Имах малко разкъсване за един шев. Вече нямах никакви сили да понеса повече болка. Всички в екипа бяха изключителни, спокойни и още по-подкрепящи. Казваха ми колко добре съм се справила и как се е развило всичко прекрасно. Като върнаха бебетата ги сложихме да засучат и да, ха, приключи, първият етап – родих ги и засукаха!!!
Престоят в болницата също беше прекрасен. Бебетата си бяха при мен. Всички ми помагаха винаги при нужда и бяха много мили. Аз се възстановявах добре.
Извървяхме голям път с мъжа ми, бебетата, Олга, доктор Паликов и дулите ми. Благодаря на всички за милото и професионално отношение, зачитането на мнението ми и голямата подкрепа!
И още веднъж си спомням думите – да нямаме очаквания и да се оставим на процеса.
Всички казват, че съм герой, а аз просто съм жена избрала да роди децата си, както е предвидила природата. Благодарение на подкрепата на всички се случи това желание. Както и да раждам в позиция, различна от тази по гръб!
фотограф Яница Карамаркова