Миналата ми бременност с близнаци не мина много леко – многократно лежах в болница за задържане и родих секцио, през което изпитах много страх. Дадоха ми децата само да ги цункам и бързо ги отнесоха. Признавам, че самата аз нямах много знания и акъл да моля за естествено раждане и исках просто да износя и родя здрави бебета. От това преживяване ми остана една тревожност и като цяло, когато разбрах, че съм бременна отново ми се искаше този път да направя всичко по силите си да съм по-осъзната, смела, информирана и силна.

Знаех, че това че миналото е било по един начин, не значи че и настоящето трябва да е по същия, и реших че до голяма степен това зависи от мен.

С тази нагласа намерих Олга Дукат и екипа й и веднага записах час. Олга ми допадна. Усещах, че тя наистина ще направи всичко по силите на екипа да родя естествено и в същото време ме тласна към поемане на отговорност за самото раждане. Усетих се едновременно в “добри ръце” и побутната към растеж. Приех предизвикателството, знаейки че точно от такъв баланс се нуждае всяка жена. Връщайки се от първия преглед си помислих, че много от нас възприемат грижата, само като мили думи и дондуркане, а всъщност грижата е И това да те побутнат към нужното израстване.

Прочетох книгата “Раждане с любов”, водих записки, правих йога и пилатес за бременни, медитации за хипнораждане, упражнения за дишане и тн. За да адресирам тревожността си, реших да се срещна лице в лице с нея и в 6-тия месец от бременността да отидем на почивка в Египет със самолет. Доста разговори проведох с нея на тази почивка. Постоянно и благодарях, че иска да ме предпази и я уверявах, че този път нещата са различни и може да пусне контрола и да се опита да се довери… Взех си и капки на Бах и хомеопатия, за да си помогна на всички нива.

Както и миналата, така и тази бременност, започнах да имам осезаеми подготвителни контракции още след 6-ия месец. Бях решена, че сега няма да ги приемам като заплаха, а като нещо нормално. Все пак ако зачестяваха го взимах като знак, че ми трябва почивка.

Fast forward…. до 39 г.с., когато една сряда започнах да имам контракции на 5 минути и водите започнаха бавно да изтичат. Контракциите обаче ту започваха, ту спираха всеки ден. Вечерта ми падна и тапата. И така започнах да ходя почти всеки ден при Олга на преглед, и въпреки всичките симптоми, раждане така и не започваше. Признавам с тези симптоми… ми се искаше вече да раждам. Събота дори помолих девойката(бебето), когато е готова да излиза, защото се притеснявам за нея с тези изтичащи води. Тя явно ме чу, защото същата нощ в 23.30 часа се събудих с чести, силни, редовни контракции на 5 минути, на 4минути… Не успях да мигна цяла нощ. Болката беше поносима само, когато съм седнала на стол. Та прекарах нощта прекрачила един стол. Взимах три пъти топъл душ и там единствено ми олекваше. Правих медитации с намерението да се опитам да се сприятеля повече с болката, а не да й се съпротивлявам. Не знам до каква степен успях. Внимавах много да не шумя, да не събудя децата и мъжа и към 3.30 часа реших да изляза да се разходя. Разходих се 30 минути като кукувиците из нощна София. И пак на стола.

Сутринта към 08.00 часа контракциите започнаха да стават по-редки и по-редки и се обезкуражих. Отидох на преглед в 09.00 часа при Олга очаквайки, че от цяла нощ екшън, все ще имам 3,4 см разкритие, а имаше само 1 см.

Олга ме попита да взема решение, дали ще се прибера да чакам още или тъй като имам симптоми на започващо раждане да пуснем система окситоцин, за да забързаме контракциите.

Бях скапана. Представих си как се прибирам вкъщи и децата искат вниманието ми, а аз просто нямам капацитет. Опитах се да се напъна да си представя, че дремвам и отиваме заедно на разходка в зоологическата…Представих си още една такава нощ на стола…

Вслушвах се и във вътрешния си диалог.

Имаше една част от мен, която искаше да не пускаме системата, всичко да стане естествено, да се предам пред болката, да се науча на още търпение и приемане. Тя искаше всички тези неща, за да бъдат трамплин за моето израстване. Имаше и друга част, по-гръмогласна, която искаше всичко това по-скоро от място на гордост – тя често ме е карала на всяка цена да бъда “номер 1” и този стремеж не е идвал от място на Любов, а от желание да заслужа тази Любов с “постиженията си”. Доста пъти неосъзнато съм я слушала, докарвайки ме до burn out. А имаше и трета, която ми прошепна просто да бъда мила със себе си, и че нищо не трябва да е на всяка цена. Че съм достатъчна, дори и ако не съм винаги “перфектна” и един път в живота поне да си позволя да бъда по-нежна със себе си. Винаги съм се възхищавала на приятелки, които са мили към себе си и така са някакси по-спокойни, здрави и женствени. Като я чух, си помислих че ако искам някой ден да се предам на болката напълно, стъпалото за мен на този етап е да я послушам и приема мястото, на което съм сега. Това също е стъпка напред, защото идва от място на Любов.

Така реших да помоля за система с окситоцин и упойка. Спомням си, че ми пуснаха упойката и се отпуснах на леглото. Вътрешно се похвалих, защото след минало секцио си е прогрес за мен дори и със система да пробвам да родя естествено. Похвалих се и за подкрепящия вътрешен диалог, който ми отне години терапия. Помолих се всичко да се развие по най-добрия начин за мен и бебето и се опитах да пусна фикс идеята как точно ще стане това и дали е трябвало или не да помоля за окситоцина. Заспах. Спах около час и ах, колко нужда имах от тази дрямка. След нея се почувствах много по-добре.

Олга и д-р Паликов се редуваха да идват да следят тоновете и да ме видят. Към 15 часа ме провериха за разкритие и беше само 5 см. Пуснахме нова система и аз реших, че нещата наистина ще се проточат. За моя изненада, обаче след около 30 минути започнах да усещам напъни и повиках Олга. Оказа се вярно и докато ме сваляха към родилната зала звъннах на мъжа да идва бързо.

Влязохме в родилната зала и се качих на столчето за раждане (което си бях харесала още, когато Олга ме развеждаше из болницата първия път). Мъжът ми дойде, когато вече напъвах и леко се стъписа. Фактът, че той се съгласи да е до мен значеше много. Сложиха го на стол зад мен и си почивах в прегръдките му между напъните. Оказа се, че въпреки че правих упражнения за дишане по време на напъни през бременността не съм ги правила съвсем правилно и Олга ми обясни многократно какво да правя. Отпуснах си душата и виках. Исках да си позволя да бъда автентична – да чувствам и показвам това, което чувствам, а не да се правя на нещо повече. Вътрешно бях в молитва през повечето време и това много ме успокояваше. Усещах главата на бебето вече долу, и че трябва да напъвам по-силно. Имаше лек страх от разкъсване, но Олга ме окуражаваше през цялото време до мен и това помогна най-много. Наистина съм безкрайно благодарна за подкрепата и търпението й в този момент. Другата част от екипа седеше тихо и ненатрапчиво отстрани. След точно 20 минути напъни усетих как цялото телце на бебка излезе от мен и потрепери силно. Олга я пое и веднага ми я подаде. Завиха я с една кърпа и тя проплака в мен.

Чудо! Гушках я. Целувах я. Говорих й. Чух мъжа ми да се смее зад мен. Екипът се размърда около мен и ми помогнаха да легна. Пуснаха музика. Бебка си лежеше върху мен и плачеше, а аз бях много, много щастлива и благодарна. Д-р Паликов ме заши, а Олга след сигурно 30 минути отряза пъпната връв. Попитаха мъжа ми дали иска, а той шеговито отвърна, че му е достатъчно, това което е видял и ще пропусне. Аз дишах учестено, тялото ми трепереше. Дадох на бебка да засуче.

Качиха ме в стаята и взеха Диана за преглед. След час ми я донесоха и цяла нощ се кърмихме и гушкахме. Беше прекрасно изживяване. През целия престой в болницата се чувствах добре(имаше дори вегетарианско меню, което оцених). Бях спокойна, обгрижена и в безопасност да покажа уязвимостта си и женската си страна, която дори и аз самата тепърва опознавам, защото не съм си позволявала да я показвам често.

Безкрайно благодарна на Олга и целия екип за делото им и за това, че ми се даде това раждане да се случи по този начин.