Новината за третата ми бременност дойде като гръм от ясно небе. Тъкмо бях присъствала на две раждания, завърших сертификацията си и очаквах да срещна следващата бъдеща майка, която да подкрепям като дула. След двете ми майчинства, които се бяха слели едно с друго, най-накрая децата ми бяха тръгнали на детска градина и имах малко повече време, за да работя. След години търсене и лутане най-накрая бях разбрала какво искам да правя – работата в новия център за родители, който бяхме открили, както и всичко около професията дула. Определено се чувствах удовлетворена от мястото, където съм, и нещата, които правя. Понякога с мъжа ми на шега обсъждахме идеята за трето дете (и за четвърто, и за пето), но беше по-скоро „един ден в далечното бъдеще“ (а за мен клонеше към „ако някога изобщо“)…

Дори не забелязах, че цикълът ми закъснява. Чувствах се отпаднала, мислех, че се разболявам. Бях станала чувствителна към миризмите. В един момент се усетих по характерното гадене, което се появяваше всеки път, когато влизах в кухнята. Но не, не можеше да е това! Когато подозренията ми станаха твърде силни, с мъжа ми решихме да си направя тест за бременност, за да се уверим, че не е така. Тестът потвърди това, което 21 най-малко очаквах. Бях в пълен шок. Изобщо не се чувствах готова да стана майка отново, и то на вече три деца.

Винаги съм се възхищавала на многодетните родители – много отдадени, много търпеливи хора. Но аз не бях такава, а ето че бях бременна с третото си дете. Животът, който водим, е много напрегнат. И често си задавам въпроса дали обръщаме достатъчно внимание на децата си, дали ги възпитаваме добре, дали им даваме всичко необходимо… Много хора ми казват: „Какво се притесняваш, вече имаш толкова много опит?“, но аз далеч не го чувствам така. Буйната момчешка енергия на синовете ми, непрекъснатите бели и пакости, конфликтите помежду им, разхвърляните навсякъде вещи и лудите игри ми идват в повече и често избухвам. Отделно „дядовата ръкавичка“, в която живеехме тогава. И не само… Често питах бебето си как така му е хрумнало да дойде точно в това семейство, точно в този момент. Но явно за всичко си има причина и трябваше постепенно да свикна с мисълта за неговото идване.

Не ми беше много ясно кога точно е терминът ми. По време на ултразвуков преглед ми го определиха за 25 ноември – Международния ден за защита на жените от насилие – много символично, защото няколко поредни години на този ден бяха организирани акции и протести от неправителствени организации, които целяха да се привлече вниманието към насилието срещу жени по време на раждане.

Крепеше ме мисълта, че може би този път ще имам момиченце, така че вторият шок дойде с новината, че бебето отново е момче. През втората бременност не исках да знам пола на детето предварително, но този път реших да разбера, за да сме подготвени и аз, и цялото семейство. Може да прозвучи смешно, но дори малко си поплаках, след като разбрах. По време на прегледа лекарката ми направи много странна, почти извънземна снимка, на която бебето все едно се усмихва, маха ми с ръка и ми казва: „Не се притеснявай, всичко ще бъде наред!“.

Всъщност много малко време ми трябваше, за да се почувствам щастлива и благословена с това, което имам, и да започна с нетърпение да очаквам появата на следващия много важен мъж в живота ми.

Обречена да раждам чрез секцио?

От самото начало на бременността започнах да обмислям как ще родя този път. От една страна, разбирах ползите от естественото раждане и вярвах, че то е най-доброто за здравите майки и бебета. От друга – вече имах две раждания чрез секцио и болезнен опит за VBAC (Vaginal Birth After Cesarean – вагинално раждане след цезарово сечение).

Повечето мнения относно естественото раждане след две цезарови сечения са категорично против – широко прието е, че VBAC не е безопасно. Но резултатите от изследванията показват, че вероятността от руптура на матката (разкъсване на мястото на стария белег) не е голяма – от 0,2% до 3%. Запозната съм с документирани случаи в книги и филми на успешни естествени раждания след две и повече операции. Дори в България – познавам лично няколко такива майки. В същото време рисковете при трето секцио могат да са много сериозни.

Но опитът на другите не е твоят собствен. По-важно е да усещаш какво е правилното за теб самата. За мен нямаше никакво съмнение, че трябва да направя всичко възможно, за да опитам отново VBAC. Сигурна съм, че по време на първите ми две раждания проблемът не беше във физиологията (или поне не само), а в това, че процесът не беше оставен да се развие естествено. Първия път – още от самото начало. А при втория, макар и съвсем накрая – намесата беше твърде агресивна. След всичко, което преживях, не изпитвах страх нито от секцио, нито от нормално раждане, но държах да имам контрол и подкрепа от хората около мен.

Не, не, не, определено не исках да се боря с болничната система и този път! Не исках да го правя сама срещу целия свят. Не исках да спестявам това, което изпитвам, и това, което искам. Започнах да търся варианти. Избрах внимателно (или сигурно е по-правилно да кажа: „Съдбата ми изпрати“) хората, които да бъдат до мен. Почувствах се сигурна в тях. Предвидих както варианта нормално раждане, така и варианта секцио. И започнах да се подготвям за този специален ден като за един прекрасен празник, независимо от това как ще протече и как ще завърши всичко.

Третата ми бременност. Физически

Предишните два пъти родих големи бебета – 4500 и 4100. Затова знаех, че този път е добре да обърна по-специално внимание на храненето си. За щастие, не се наложи да се ограничавам съзнателно. Вслушах се в тялото си – напълно интуитивно изключих почти на 100% захарта и „бързите“ въглехидрати и преминах на зеленчуци, ядки, пълнозърнести, бобови храни и умерено количество плодове. Месо не ям отдавна, а млечните храни в диетата ми са доста малко. Съвсем естествено намалих и количествата храна и се изненадах от това колко малко всъщност ми беше нужно. Не съм приемала никакви изкуствени добавки и витамини и всичките ми изследвания бяха идеални. До деветия месец качих 9 килограма.

По време на тази бременност преоткрих йогата. Невинаги имах време да посещавам редовно часовете, но практикувах при всеки удобен случай: вкъщи, на плажа, по време на разходка с децата, докато те си играят. Йогата ми даде дълбоко усещане за това, което се случва в мен, и се пристрастих към приятното чувство за раздвиженост и релаксация, което имам след нея. Започнах да ходя и на водна гимнастика – наистина уникален начин да се заредиш с енергия и да се чувстваш все така лека и подвижна, независимо от тежестта, която носиш. Бях решила, че ще правя редовно упражнения за тазовото дъно и ще практикувам техники за дишане и релаксация. Е, не бях толкова сериозна, колкото ми се искаше, но все пак изпробвах върху себе си всичко, което пиша и говоря на курсовете си.

Третата ми бременност. Емоционално

Очаквах, че ще си имам доста притеснения, свързани с раждането, и че ще чуя много негативни забележки по повод желанието ми да родя нормално. Но не, бременността ми мина много спокойно в това отношение. За първи път бях доволна от проследяването на бременността, въпреки че вече бях опитала и платен, и безплатен вариант. И двата варианта бяха проформа – досадно чакане пред кабинета, мерене, теглене, рутинни изследвания… Сега за първи път можех да говоря открито с лекарката си за всичко, което мисля и ме вълнува. Нейното спокойствие и позитивно отношение се предаваше и на мен.

Не всички раждания, на които присъствах, докато бях бременна, бяха лесни, но всички завършиха добре – това също ми даде увереност, че и аз ще мога да се справя.

Както вече споменах, моите тревоги бяха по-скоро свързани с това каква майка съм и как предстоящите промени ще се отразят на семейството ни. За тези притеснения си помагах с Бахова терапия. Моята комбинация беше орех (за да приемеш по-лесно промяната), слабонога (за нетърпение, когато искаш всичко да ти се получава бързо и веднага) и маслина (при изтощение).

Третото ми раждане. Екипът

Знаех, че ще имам нужда от подкрепата на някого, който наистина вярва, че естественото раждане е най-доброто в моя случай. Затова още в началото на бременността писах на Мери, акушерка от Холандия. Асистирала е при повече от 4000 естествени раждания, основно в домашни условия. Има голям опит с естествени раждания след секцио, включително и такива след две операции. Познаваме се от една акушерска конференция в Германия през 2008 г. А през 2010 г., когато дойде на Международната конференция за раждането в България, я попитах шеговито: „Мери, когато забременея с третото си дете, ще те повикам да асистираш при раждането – нали ще дойдеш?“. И тя отговори: „Да!“.

Защо избрах нея? Тя ме спечели с огромната си вяра в естественото раждане и в това, че то е нормален процес. С богатия си опит. С чувството си за хумор и способността си да не го изгуби в напрегнати ситуации. Не че се съмнявам в уменията на българските специалисти да водят естествено раждане, изобщо не! Безкрайно много уважавам лекарите и акушерките, с които имах възможността да работя. Но специално за моя случай знаех, че имам нужда от някого, който наистина да бъде до мен, да вярва в мен. Не да ми „позволи да пробвам“, не да поеме „това голямо предизвикателство“. А наистина да разбира защо го правя, да ме подкрепя и да бъде до мен, да ме успокоява, вместо да ми прехвърля собствените си страхове.

След като писах на Мери, че съм бременна, и тя ме увери, че ще си изпълни обещанието и ще дойде, започнахме да обсъждаме как да го направим. Изобщо не сме коментирали варианта домашно раждане. Не че не ми се искаше, но в моя случай смятах, че е рисковано – дори в Холандия жените след две цезарови сечения раждат в болница. От друга страна, признавам си съвсем честно, ме притесняваше общественото мнение. Домашното раждане в България не е законово регламентирано и присъствието на компетентно медицинско лице от чужбина нямаше да го направи по-легално. А пък аз планирах и занапред да си сътруднича с болници и лекари, тъй като през последните години съм се превърнала в публична личност, която се опитва да прокара определени идеи в обществото. Идеи, които не са нещо екстремно – през цялото време повтарям, че когато има взаимно уважение между жените и медицинските лица, прекрасно естествено раждане е възможно и в болницата.

И така, планирах раждането ми да бъде в болница. Изобщо не се колебаех относно избора си – спрях се на място, на което съм работила и имах позитивен опит. Тази болница беше от малкото в София, където е възможно бебето да не бъде отделяно от майката дори при секцио. Това беше много важно за мен, защото исках да съм подготвена и за варианта операция. Лекарката, която избрах, беше следила бременността ми и се съгласи да опитаме нормално раждане. Знаех, че няма да има проблем Мери да присъства на раждането ми поне като дула. А по-късно се разбрах с лекарката, че ако всичко върви нормално, тя ще може да влезе и в ролята си на акушерка.

Относно присъствието на мъжа ми – така и не се разбрахме до последно дали ще присъства през цялото време, или ще дойде накрая. Понеже и двамата имаме не много щастливи спомени от второто ми раждане, не бях сигурна дали е добре да присъства този път, и се надявах решението да дойде само, когато раждането започне.

А кога щеше да започне то, не беше много ясно. Затова с Мери се разбрахме, че тя ще дойде в България две седмици преди термина ми и ще замине една седмица след него. Аз бях напълно убедена, че ще родя след термина, защото и двете ми деца не се родиха преди това. И най-много се притеснявах, че Мери ще трябва да замине, преди да съм родила.

Понеже трите седмици, които Мери щеше да прекара в България, никак не са малко, решихме да използваме максимално времето и да организираме различни обучения за акушерки, за дули и за майки. Така че се захванах да правя програмата на посещението на Мери. Много други хора се ентусиазираха и се получи доста мащабно – събития в четири града.

По време на моята бременност с мен се свърза екипът на едно риалити предаване. Молбата им беше да им помогна да намерят герои за новия сезон – бременни жени и техни партньори. В предаването щеше да се проследява бременността, да се снима самото раждане, изписването, началото на живота с бебето. Така и не успях да им намеря герои сред нашите курсисти, но пък ми предложиха да снимат центъра и работата ми като дула и активист, а после се разбрахме да покажат и раждането ми.

Разбира се, притесняваше ме това, че ще има камери около мен в един толкова интимен момент. Много добре знам колко е важно усамотението за всяка раждаща жена. Но от друга страна, си мислех, че ще бъде добре за каузата. Имах силното усещане, че всичко, което ми се случва в този период, си има някаква причина и че трябва просто да оставя нещата да се случат. Те ме увериха, че няма да снимат през цялото време, а само момента, в който ще се появи бебето, и че ще го направят максимално дискретно. Съгласих се.

През това време в болницата течеше голям ремонт. Минавах често оттам и всеки път си представях как за моето раждане всичко ще е готово и как ще родя там. И преди сме обсъждали с лекарката в болницата да има стая за естествено активно раждане, и след ремонта това вече беше възможно. Заедно разглеждахме снимките на родилните зали от Европа и накрая тя ми гласува доверие сама да избера с какво да разполага новата зала. Бях толкова щастлива! Поръчахме столче за раждане в клекнало положение, въжета, топки, избрахме аромалампи и свещи и дори поръчах надуваем басейн с плахата надежда да родя в него.

В деня, в който Мери пристигна в България, залата беше готова и обявихме откриването ѝ на пресконференция. И така, аз се подготвях усилено за своето голямо събитие! Вече имах опитна акушерка, която да ми асистира. Лекар, който да реагира при евентуално усложнение. Болница, в която да уважат максимално моите желания. Родилна зала, обзаведена по мой вкус. И телевизионен екип, който да заснеме как всичко това ще се случи… Е, мога да кажа само едно – животът наистина е това, което ни се случва, докато си правим планове!

Третото ми раждане. Неочаквана развръзка

Екстремизъм? Безумие? Безотговорност? Стечение на обстоятелствата? Или подарък от съдбата? Чух най-различни коментари относно третото си раждане и със сигурност ще чуя още много. Нормално е, не всеки ден се случва жена да роди в хотелска стая! Е, случи се. И макар да имах по-различни планове, не съжалявам за нищо, нито имам какво да крия. Дори напротив, мисля, че има смисъл повече хора да прочетат тази история, защото тя нагледно показва какво огромно значение има подкрепата по време на раждане. Вярвам, че много от вас ще ме разберат и че ще има хора, на които моят опит ще бъде полезен. Затова ще се опитам да разкажа за раждането си максимално откровено и подробно.

Как така след цялата подготовка се озовах в другия край на България в толкова напреднала бременност, далеч от болницата, в която смятах да родя? Много просто – бях напълно убедена, че имам още около две седмици до раждането. С предишните ми две бременности беше голямо чакане. Багажът за болницата беше няколко пъти опакован и преопакован, къщата – изчистена 10 пъти, пак изцапана и пак изчистена, дрехите за бебето – изпрани, всички необходими неща – закупени, храната – сготвена, изядена и пак приготвена и т.н. И двете ми деца не се родиха преди термина – с Андрей лекарите се намесиха, а с Александър чакането почти седмица след термина ми се беше сторило безкрайно.

Затова този път от самото начало се настроих, че няма да родя на термина ми (25 ноември), а малко след това. Според моите лични предположения и изчисления терминът ми беше по-късно. Така казах и на Мери, когато решавахме кога да дойде. Предупредих и лекарката, че със сигурност ще пренося, за да не ме пришпорват накрая. Не бях подготвила абсолютно нищо за бебето. От това се ръководихме и когато правихме програмата на Мери. Имаше много голям интерес към нейните обучения във Варна. След известно колебание решихме да отидем, но в самото начало на престоя ѝ, за да се върнем достатъчно време преди термина. Планът беше да пътуваме за Варна на 11 ноември, в същия ден, в който тя пристигна в България, а на връщане да минем през Велико Търново и на 16 ноември, десетина дни преди термина, вече да сме в София и да чакаме да започне раждането.

Заради всичките тези планове станах обект на какви ли не майтапи от мои приятели, че ще родя по пътя. Но аз упорито повтарях, че винаги раждам по-късно, и искрено го вярвах. На 11 ноември след пресконференцията мъжът ми ни изпрати двете с Мери с думите: „Нали знаете – най-важната ви задача е бебето да остане вътре, докато се приберете“. Но и той беше абсолютно сигурен, че още е много рано. Разговорите с лекарката и Мери за моето раждане и за ролите на всеки един трябваше да ги проведем след пътуването.

По пътя получих подготвителни контракции, но това не ме притесни – с втората бременност непрекъснато имах контракции от осмия месец, чести и болезнени, но пак преносих. Сутринта преди първия семинар във Варна най-накрая намерихме време Мери да ми палпира корема. Каза, че бебето не е голямо, но още е високо, главата не се е ангажирала в таза, а гръбчето е отдясно (оптималната позиция е с гръбчето отляво). Увери ме, че всичко е наред и имам всички шансове да родя естествено.

На семинарите говореше много за селекцията на риска, която правят в Холандия, и после я попитах аз каква степен на риск съм. „Средна степен на риск“ – отговори тя и спомена за най-новите изследвания, които категорично говорят в полза на естественото раждане дори след две операции.

Трите дни във Варна бяха много интересни. Когато по време на семинарите Мери говореше за раждането и първия контакт с бебето, представяйки го като нещо толкова нормално, прекрасно и забавно, аз се смеех и плачех и бях безкрайно щастлива, че тази жена щеше да бъде до мен.

Последния ден посетихме трите варненски АГ болници – хората там ни посрещнаха много топло, но Мери много се натъжи от условията, в които раждат българските жени, цялата обстановка, големия процент цезарови сечения и другите интервенции, които задължително се правят. Аз се чувствах добре, въпреки че бях малко уморена. Нямах контракции. Вечерта пътувахме за Велико Търново и усетих, че бебето вече се е преместило отляво. Пристигнахме късно и не се наспахме много добре. Сутринта ни чакаше поредният семинар.

Беше 15 ноември. По време на семинара имах контракции – този път малко по-болезнени, но нерегулярни. Казах това на Мери и тя отговори, че няма нищо странно, защото съм много уморена. Тя също имаше нужда от почивка и решихме да си легнем рано. Когато семинарът свърши, отидохме в хотел. На другия ден трябваше да имаме нова среща с бременни и след нея да се приберем в София. Взех душ и си легнах. Мери заспа.

Аз не успях да се отпусна заради контракциите, които сякаш вече бяха по-регулярни, макар и не много болезнени. Не искаха да спират. В един момент реших да събудя Мери и да звънна на мъжа ми да дойде да ни вземе. Пътят от София до Велико Търново е три часа и обратно – още толкова. Не бях сигурна, че раждането е започнало. Мислех по-скоро, че това са подготвителни контракции. Очаквах да има силна болка, която ти спира дъха, както при второто ми раждане – тогава болките бяха такива от самото начало. Сега не ме болеше много, но не исках да съм в колата, ако случайно започнат по-силните контракции. Затова исках мъжът ми да дойде, докато има още време. Звъннах му, но той не си вдигна телефона – знаех, че има важно събитие тази вечер. Звъннах и на свекърва ми, която гледаше децата ни, но тя само потвърди, че той е на работа.

Зачудихме се какво да правим – Мери предложи да ми направи вагинален преглед, за да видим дали имаме основания да се притесняваме, и с колко време разполагаме. Резултатът от този преглед шокира и двете ни. „Имаш 8 см разкритие, бебето ще се роди след 1 – 2 часа“ – каза тя. Не погледнах колко точно беше часът – трябва да е било около 9 часа вечерта. Нямаше време да се ходи в София. Нямаше и много време за мислене. Аз се чувствах все по-неадекватна заради контракциите, беше ми трудно да говоря и да мисля. Обадих се на една позната и тя започна да ме убеждава да отида във великотърновската болница. Но там не познавам никого. Уплаших се, че няма да пуснат Мери да е с мен, и че ще ми направят трето секцио.

– Какво да правим, Мери?

– Ами ще се роди тук.

Гласът ѝ звучеше толкова спокойно и уверено, че не си зададох повече никакви въпроси. Отпуснах се и изцяло се потопих в това, което се случваше с мен.

Когато акушерките в Холандия отиват на домашно раждане, те носят със себе си всичко необходимо, за да реагират при усложнение – доплер, медикаменти, кислород, спринцовки, ножици, конци и игли и т.н. Сега Мери не носеше нищо със себе си. Само 1 – 2 чифта стерилни ръкавици, съвсем случайно.

Но дори и да е имала някакви притеснения, по никакъв начин не го показа. Когато дойде контракция, Мери ми напомни да дишам дълбоко с корема и да издишвам бавно. „На теория знам всичко“ – усмихнах се. Концентрирах се върху дишането и целият дискомфорт от контракциите изчезна. Усещах ги като вълни от енергия, които преминават през мен. Не се съпротивлявах, наслаждавах им се. Беше много, много приятно.

Обаче не продължи дълго – отидох в тоалетната, седнах и много скоро усетих нужда да напъвам. Вече имах пълно разкритие, мехурът беше все още запазен. Мери предложи да го спука – изтече голямо количество бистра течност. „Напъните не болят изобщо“ – ѝ казах изненадано, а тя само кимна. Беше ми много добре на тоалетната и известно време напъвах там. Мери беше затоплила стаята, сложи едни найлони на леглото и предложи да се преместя там. Напъвах малко на четири крака, а после по гръб. Усещанията вече бяха толкова интензивни, че имах чувството, че умът ми е напълно изключил.

Имах пълно доверие на Мери, слушах я и всичко, което ми предлагаше, беше от помощ. Имах нужда от нея. Бях в друга реалност. Една част от мен сякаш ме наблюдаваше отстрани, беше спокойна и се радваше на това колко е лесно и не боли. Другата част от мен не мислеше така. Тя беше изплашена от тези толкова интензивни усещания, нямаше сили да продължава повече, и искаше всичко да свърши веднага.

Това беше най-тежката физическа работа в живота ми. Бях много концентрирана, не виках, а ръмжах по време на напъните. Когато започваше контракция, беше толкова некомфортно, че не ми оставаше нищо друго, освен да поема дълбоко въздух, да се гмурна в процеса и да напъвам с всички сили. Тогава болката изчезваше напълно. Нямаше начин да направя нещо друго. Добре че никой не ме напътстваше и не ме докосваше в този момент, просто нямаше да го понеса.

В интерес на истината, напъвах точно както медицинските лица обикновено съветват – със задържане на дъха, по три пъти на контракция, силно и продължително. Така ми идваше отвътре. И позата ми беше съвсем класическа – по гръб, подпряна с възглавници, брадичка към гърдите. Дърпах си краката нагоре, а когато Мери ми ги подпираше, ми беше много добре. Очите ми бяха отворени и продължавах да ръмжа, но като цяло бях доста тиха (със сигурност другите гости в хотела не са ме чули, нямах нужда да викам). Между напъните си отпусках тялото напълно, все едно е парче памук, и си почивах. Устата ми обаче не спираше да говори!

„Мери, не мога!

Мери, умирам!

Мери, направи нещо!

Мери, колко още остава?

Ама кажи ми точно колко още!“

Сигурно бях много смешна, като приказвах всичко това, и то на английски! Беше страхотно, че можех да изразя всичко, което чувствам. Да пусна всичко това да излезе, без да се притеснявам какво ще си помислят за мен, как ще се „представя“ и дали няма набързо да ми „помогнат“. Можех да бъда себе си.

За мен Мери беше точно тази майчина фигура, за която пише Мишел Оден – която няма да те съди, пред която можеш да се държиш напълно свободно и с която се чувстваш в безопасност. Думите, които тя изричаше, бяха точно това, което имах нужда да чуя. Те самите и начинът, по който ги казваше, толкова спокойно и искрено, ще останат завинаги в душата ми:

„Ти се справяш добре!“

„Бебето е добре!“

„Всичко е наред!“

„Остава още малко!“

„Не губи вяра в себе си!“

„Можеш!“

„Концентрирай се върху бебето!“

„Просто продължавай!“

„Мога да ти „помогна”, но така ще направим по-голяма беля, ти ще се справиш отлично и сама!“

Не знам колко точно време продължаваше всичко – за мен периодът на напъните беше като при първо раждане, защото за първи път раждах вагинално. Струваше ми се безкрайно, а е било не повече от час. Мери ми даваше да пия вода, което също беше страхотно, имах огромна нужда.

В един момент вече усещах много силно разтягане долу, все едно че горя. Каза ми, че вижда главичката, че косата е руса и че мога да я пипна. Протегнах ръката си и я усетих, но ми се стори, че е още много далече. Между напъните се връщаше леко назад, което знам, че е напълно нормално, но тогава хич не ме успокояваше. И изведнъж с един напън главата проряза и цялото бебе излезе. Стана неочаквано бързо, а облекчението не може да се опише с думи…

Беше 22:50, 15 ноември.

Дълго време преди раждането си представях как ще знам какво да правя във всеки един момент, и колко осъзната ще бъда. Нищо подобно! Добре че Мери беше там да ми каже: „Протегни ръце и вземи своето бебе!“. Заради всичките усещания нямаше да се сетя да го направя, но тя много добре знаеше, че мечтая да съм първият човек, който ще докосне бебето ми, сама да го „хвана“.

Протегнах ръце, взех малкото, мокро, покрито с верникс човече и го сложих на гърдите си, а Мери веднага ни покри с хавлии. Бебето плачеше, а аз му повтарях колко много го обичам, че е прекрасен, че му благодаря и че е добре дошъл. Спря да плаче и се кротна върху мен. Усещах го с всичките си сетива – неговата кожа, миризмата му, дишането и топлината му. Времето беше спряло. Точно както спира, след като правиш любов – когато прегръщаш любимия човек, усещаш биенето на сърцето му и изпитваш безкрайно щастие и нежност, сякаш сте едно цяло. Така и сега – прегръщах новороденото си бебе, то беше част от мен, макар и вече отделно, и никой не бързаше да ми го вземе.

Беше толкова хубаво, че дори забравих да погледна пола му. Постепенно се върнах на нашата планета и попитах Мери: „Видя ли какво е?“. „Не, искаш ли ти да провериш?“ – тя беше толкова спокойна и усмихната и с цялото си поведение показваше, че това е моят велик момент и че аз съм майката на това бебе. Проверих! Да, разбира се, беше момче. Станислав!

Трябваше да се обадя на татко му, който вече ми беше звънил няколко пъти. Представете си изненадата му, когато чу новината. Казахме му да идва бързо и да донесе пелени, дрехи за бебето и т.н. Плацентата се роди много бързо, почти веднага след бебето, беше цяла. Кървенето беше в рамките на нормалното, нямаше нищо притеснително. Имах разкъсване, но нищо не ме болеше.

Опитах да сложа бебето на гърда веднага, но то не прояви интерес – засука може би час или два след раждането. Мери предложи да си взема душ – беше страхотно, че можех да ходя и да сядам веднага след раждането – след предишните раждания със секцио това беше отнело много дълго време.

Дойде мъжът ми и донесе какви ли не дрехи – в бързането беше грабнал всичко, което е намерил. Решихме да останем в хотела до сутринта, а след това да се приберем в София и да отидем направо в болницата. Tаткото преряза пъпната връв и сега се фука, че той е направил най-важното.

При напускането се извинихме на рецепцията на хотела за изцапаното спално бельо и обяснихме, че отиваме в болница. Те казаха, че няма проблем. В болницата прегледаха бебето, премериха го (3700 г и 52 см – направо малко бебе в сравнение с братята си!), направиха му изследването за кръвната група и зашиха моето разкъсване. Помогнаха ни и за документите на бебето. Изобщо много съм им благодарна за разбирането и съдействието в тази необичайна ситуация.

Същата вечер се прибрахме вкъщи и децата посрещнаха новото си братче. Понякога още не мога да повярвам, че всичко това се случи с мен. Толкова много години ме убеждаваха, че съм „обречена да раждам чрез секцио“, а се оказа, че мога да родя лесно, бързо и без намеса. Знаех, че раждането без болка е възможно, но не вярвах, че може да се случи на мен. Ето че и това се оказа възможно.

Знам колко налудничаво звучи всичко това – нито аз, нито Мери смятаме, че е нормално да се ражда по хотелите, и не призоваваме никого да ражда извън болницата. Просто бяхме изненадани от скоростта, с която се развиха събитията. Щеше ми се историята ми да беше по-малко екстремна и „по-политически коректна“, но тя е точно такава, каквато е, и дори и да можех, не бих променила нищо. Със сигурност имаше риск, много добре си давам сметка за това, но за щастие, всичко протече по най-добрия начин за мен и за бебето.

Това, че Мери беше до мен, имаше огромно значение. Жените не трябва да бъдат сами в такъв момент и ролята на медицинския специалист е безкрайно важна. Тя казва, че не е направила нищо особено, но за мен тя направи всичко. За тези два часа тя ми върна увереността в собствените ми сили, излекува всичките ми стари разочарования, подари ми най-щастливите мигове с моето бебе и ме научи как да подкрепям другите жени. Как се е чувствала тя и какво ѝ е струвало да остане спокойна в тази ситуация, само тя си знае. Но винаги ще ѝ бъда благодарна за това!

Убедена съм, че всяка раждаща жена заслужава точно такова отношение и подкрепа, независимо къде и как ще ражда.

„Акушерката по своята природа олицетворява образа на майката. В идеалния случай майката е прототип на човек, до когото се чувстваме в безопасност, който няма да ни разглежда или критикува.“ Д-р Мишел Оден

П.П.: Не успяха да снимат раждането ми за риалити предаването, но историята ми беше излъчена.

Публикувано през 2011 г.