Мариета, Йово и бебе Ивета
VBA2C история
„Кога и как ще родиш, ще остави отпечатък върху емоциите, съзнанието, тялото и духа ти за цял живот“ – така се случи и с моите три раждания, всяко по свой собствен начин. Най-накрая имам възможността да споделя своята история – история, която никога не съм вярвала, че ще преживея. Но както се казва, човек не може да избяга от съдбата си.
Още при първата ми бременност не съм се съмнявала, че естественото раждане е най-правилният завършек на това състояние. Но тогава дори не подозирах, че в днешно време това се е превърнало в нещо като „отживелица“, за която трябва да се бориш със зъби и нокти.
Първата ми бременност завърши с планирано секцио поради седалищно предлежание на бебето – нямаше място за дискусия. Според лекарите, естественото раждане беше невъзможно, а рискът за моя живот и този на бебето бе прекалено голям. Естествено, как бих могла да оспоря подобни аргументи, особено идващи от специалист? Така, на 12.08.2016 г., се роди синът ми. Не бях много разочарована – в крайна сметка бях „спасила“ живота и на двама ни, а това си струваше.
През 2018 г. отново забременях и започнах да търся лекар, който би подкрепил VBAC (вагинално раждане след секцио). За мое щастие, оказа се, че същият лекар, който ми направи първото секцио, беше готов да изчака и да опитаме – нещо, което ме обнадежди. Тогава вече бях чела много истории и бях запозната с разказите на Олга Дукат. Но живеехме в Ямбол, а София беше далеч – особено като имах двегодишно дете и не исках да съм дълго време далеч от него. Терминът ми беше на 12 ноември, и точно тогава през нощта започнаха истинските контракции. Към 19:00 часа те бяха на около 10 минути, а мъжът ми, притеснен, настоя да тръгнем към болницата. В 22:00 часа вече бяхме там. Лекарят ме прие, настаниха ме в една стая сама и ми казаха да се опитам да поспя, защото сутринта щяха да ми включат окситоцин. Разбира се, преди това акушерката не пропусна да ми каже, че съм луда, след като след секцио да искам нормално раждане, и ме предупреди, че накрая ще се чудят кого да спасяват – мен или бебето.
Цялата нощ мина без сън, с болезнени контракции и мисли от типа „Ами ако са прави?“. На всяка контракция скачах от леглото и се облягах наведена върху него – само така успявах да ги понеса. Все повече ме ужасяваше мисълта, че сутринта ще ме свържат към система и ще бъда прикована към леглото. Накрая, изтощена и изплашена, след близо 48 часа без сън, с едва 3 см разкритие и пред дилемата да продължа да чакам обездвижена, реших да поискам секцио. Така, в 9:40 на 13.11.2018 г., дъщеря ми се роди отново чрез секцио. Не мога да опиша разочарованието, което ме завладя след този момент…
Разочарование не само от отношението и от завършека на раждането, но най-вече от самата себе си, че се предадох, че бях слаба, че не успях. Дълго време се възстановявах физически, а още по-дълго – психически – от този „провал“. Не можех да повярвам, че не се справих! Винаги съм била сигурна, че ще имам възможността да преживея емоцията от естественото раждане. Как така не ми се случи? А в същото време не планирахме повече деца…
Но съдбата си знае работата, и каквото е писано да стане, то ще стане!
През декември миналата година разбрах, че отново съм бременна. Бяхме малко шокирани, леко притеснени, но безкрайно щастливи! Казах си, че този път ще си избера дата и няма да се боря с вятърни мелници. Колкото повече напредваше времето обаче, толкова по-силно усещах колко неправилно би било да назнача ден и час за раждането на детето си и да легна доброволно под ножа отново. Всичко се развиваше нормално, а аз се чувствах добре, и започнах да се замислям дали това е правилният път.
И така, отново се потопих в четене на истории за VBAC и реших да поговоря с мъжа ми, макар да бях скептична дали ще ме подкрепи. Знаех, че единственият ми шанс е в София, с екипа на Олга Дукат. За моя изненада, той се съгласи да направим консултация там, въпреки че се притесняваше най-вече за логистиката и как ще се организираме, ако решим да раждам с тях. Срещнахме се с Олга в 34-та седмица, и тя не видя никаква причина да не опитаме. Решението беше взето. В 37-ма седмица отново се видяхме, за да направим подробен план за раждането, и тогава се срещнах и с д-р Паликов, който също ни даде зелена светлина.
Когато правехме плана за раждане, бях сигурна само в едно – искам да имам дула. С Траяна се свързахме по Вайбър (защото не сме от същия град) и подробно обсъдихме всички възможни сценарии, за да бъда теоретично подготвена и спокойна, независимо как ще се развият нещата. Искам да подчертая, че според мен всяка жена трябва да има дула, независимо дали партньорът ѝ е с нея. Ролите им са различни. За мен Траяна беше символ на спокойствие и увереност, че нещата се развиват правилно, а също така ми даваше куража, който губех понякога, и надеждата, че мога да успея. Вечно ще и бъда благодарна за това, което направи за мен! Мъжът ми пък ми осигури споделеността и силата, които човек може да получи само от най-близкия си. Без тях нямаше да имам възможността да разказвам тази история!
Терминът ми беше 8-ми август, и решихме, че ако до 3-ти нищо не се случи, ще отидем в София и ще чакаме там. И точно така, на 3-ти пристигнахме в София и започна голямото чакане. Терминът мина, а напрежението нарасна. От една страна, бяхме оставили децата при майка ми и много ни липсваха. От друга страна, постоянното звънене от близки и приятели с въпросите „Още ли няма нищо?“ само увеличаваше стреса. Все едно щяхме да го запазим в тайна, когато се случи!
На 11-ти август забелязах леко кафеникаво зацапване и най-накрая усетих надежда. Все пак, на прегледа на 8-ми, д-р Паликов беше казал, че шийката е дълга 4-5 см и затворена, което доста ни обезкуражи. Вечерта за първи път почувствах, че подготвителните контракции са придружени от болка, и вече знаех, че нещата наистина наближават.
Сутринта на 12-ти бях на преглед при Олга, която потвърди, че това е тапата и шийката е започнала да се скъсява. През целия ден имах нерегулярни контракции, които вечерта се сгъстиха и станаха доста по-болезнени. В един момент ги засякох на около 10 минути. Започнах да ги понасям трудно легнала, но открих, че на фитбол топката се чувствам най-добре, и така прекарах почти цялата нощ на нея. Мъжът ми спеше, но около 4-5 часа страхът започна да взима превес и го събудих. Писах и на Траяна, която ми даваше съвети какви позиции да опитам, за да си почивам максимално.
Към 6 часа контракциите станаха на 4-5 минути, и решихме да я поканим да дойде при нас. В 7 и нещо вече бяхме тримата в хотелската стая и чакахме. Радвахме се, че вече знаем датата, само часът беше неизвестен. Но… от интервал от 4 минути, изведнъж контракциите започнаха да се разреждат, и в един момент за около 40-50 минути изобщо спряха. След това отново станаха нерегулярни и на доста по-дълги интервали.
Малко по-късно отидохме до болницата, за да проверим какво става. Разкритието ми беше около 2-3 см, тоновете бяха добри, но с леко разочарование се прибрахме отново в хотелската стая. Опитахме се да спим максимално между контракциите.
Към 15 часа следобед контракциите се върнаха на 10 минути, придружени с болка и парене в шийката, а тапата продължаваше да пада. След известно време обаче отново се разредиха, а вечерта отново бяха на около 10 минути и продължиха цяла нощ… поредната безсънна нощ. Имах чувството, че съм в омагьосан кръг и усещах как силите ме напускат, а страхът започва да ме обзема. През цялото време обаче си пишех с Траяна, която не ми позволи да се отдам на паниката. Успокояваше ме, че всичко е нормално, или както обича да отговаря на всяко мое оплакване радостно казваше – „Чудесно!“.
От своя страна, на всяка контракция скачах от дивана на фитнес топката и стисках силно ръцете на мъжа ми. Пробвах да взема и душ и установих, че водата ме облекчава. Опитах и да поставя термофор на мястото на болката, което също беше приятно. А бебето ужасно мърдаше и в един момент това ми причиняваше болка, както по време на контракции, така и без тях. Усещах много силно натиска му в таза си.
Към 6 сутринта на 14-ти контракциите отново започнаха да се разреждат. Траяна отново се опитваше да ме успокои, защото вече не вярвах, че някога ще родя. Имах час в 9:30 за тонове и се разбрахме да се чакаме там всички.
Когато отидохме, Олга установи 4 см разкритие и предложи или да се приберем отново, или да включим система с окситоцин на бавна капка, за да сгъстим контракциите. Знаех, че няма да имам сили за същинската част, ако изкарам още една безсънна нощ, и колкото и да не ми се искаше да ползвам „помощ“, взехме решение да пуснем системата.
В 10:45 я включиха и след около 30 минути контракциите вече бяха на 3-4 минути. Оттук нататък започна екшънът. На всяка контракция Траяна ми правеше контранатиск, а аз се опитвах да счупя ръцете на мъжа ми със стискане. Другото, което ми помагаше доста, беше дишането (без да спазвам конкретна техника) и да визуализирам хубави минали или предстоящи моменти от живота си. В 14:00 разкритието ми беше 6-7 см. Естествено, до тогава вече няколко пъти обмислях гласно възможността за упойка, но Траяна все ми обясняваше колко добре се справям и да изчакаме още малко, а пък после ще решим.
Към 14:30 влязох в банята, а мъжът ми обливаше кръста ми с вода и установих, че водата ми действа доста добре. Час по-късно обаче разкритието ми беше отново 7 см., и Олга ми постави някакво лекарство за омекотяване на шийката, като ми предложиха да опитам да вляза във ваната, щом водата ми помага.
Някъде по това време вече започнах да чувам гласовете като ехо и да виждам на кадри. Умората беше достигнала критична точка. Трябва да отбележа, че имах контракции, придружени с напъни на моменти. Те бяха най-болезнени и най-трудни за преодоляване. Тръгнахме към ваната в родилната зала. Преди да вляза, разкритието беше 8 см., и трябваше да реша – влизам или искам епидурална упойка, защото изглеждаше, че има поне още 2 часа до самото раждане. Бях доста изкушена, но и ме беше страх дали ще ме пусне упойката до напъните, и все пак избрах ваната.
В 16:30 влязох във ваната, но почти веднага усетих отново смесените контракции с напъни, които вече не се редуваха с други и почти веднага останаха само напъните. Бяха толкова силни, че не можех да ги спра. Споделих това усещане и ми казаха, че щом е така, да си напъвам, а бебето само ще си направи останалото разкритие, слизайки надолу.
Около 15-20 минути по-късно се установи пълно разкритие, а аз само това и чаках. Нямах търпение да изкарам това бебе! И въпреки че ми е първо раждане и не бях сигурна какво да правя (все пак само бях чела как се напъва), просто се пуснах по течението. Екипът ме окуражи и каза, че се справям прекрасно, затова продължих да правя това, което ме караше тялото ми, и се отдадох напълно на импулсите му.
Тези моменти бяха наистина невероятни, изпълнени с емоции и усещания, които трудно мога да опиша.
И така, напълно непланирано и изцяло спонтанно, във ваната, за не повече от 10-15-20 минути (нямах много ясна представа за изминалото време), се роди дъщеря ни Ивета. Изпитах НАЙ-УНИКАЛНОТО ЧУВСТВО НА СВЕТА! Няма как да го опиша с думи. Всеки, който е преминал през това, знае за какво говоря, а на всяка жена, която все още не е, пожелавам да изпита същото! Траяна и мъжът ми бяха неотлъчно до мен през цялото време. В заключение мога само да кажа, че успяхме – НИЕ ТРИМАТА УСПЯХМЕ!
Олга и доктор Паликов също бяха невероятни! Нито за миг не усетих притеснение от тяхна страна, а напротив – всичко протичаше спокойно, защото се случваше най-нормалното нещо на света: едно обикновено естествено раждане, което обаче без тяхната подкрепа нямаше да бъде възможно! Благодарна съм на всички участващи, че осем години след първото ми раждане успях да сбъдна мечтата си!
