Раждане по-хубаво от мечтата за него

Автор: Галя Кузманова

Екип: Д-р Марта Дончева, акушерки Олга Дукат и Емилия Казълова

Искам да ви разкажа историята на моето VBAC раждане и се надявам да окуражи тези, на които им предстои. Няма да е кратко, затова още в началото ще кажа, че това събитие наистина беше вълшебно! Физическата болка беше силна, но спомените ми са за нещо прекрасно и си мисля с умиление за тези дълги часове! Без излишно висене в болницата, без упойка, системи, без епизиотомия и дирижирани напъни. Имах пълна свобода на движение и се осъществи желанието ми за водно раждане. Тялото ми имаше възможността да се справи само и се оказа, че много добре знаеше как (разбира се подкрепата на екипа беше от първостепенно значение)! Дори нямах никакви разкъсвания!

Първото ми раждане беше преди 3 г. и 3 м. Наложи се да направят секцио. Преносвах 10 дни, направиха проба за индукция, но на бебето му паднаха тоновете и в крайна сметка направиха секцио по спешност. Нямаше нищо драматично, възстанових се много бързо и бях безкрайно щастлива от появата на сина ни. Знаех, че не е зависело от мен, но въпреки това ми беше мъчно, че нещата не са протекли както трябва.

След като забременях с второто си детенце мислех, че отново ще родя в същата болница при същия лекар и че отново ще е оперативно, поради широко разпространеното схващане, че веднъж, ако е секцио, все така ще си е и занапред.

Но месец и половина преди термина прочетох една книга, която много ме накара да се замисля, в същото време попаднах на информацията за кабинет Ла Вита Нова в АГ болница Свети Лазар и факта, че акушерката Олга Дукат е станала част от екипа им.

И така свързах се с нея, уговорихме си лична среща, на която проведохме много важния за мен разговор, който наклони везните към това да пробвам този път да родя детето си естествено. По време на срещата ни тя не ме е убеждавала и навивала, но ми каза нещо много простичко, но много вярно: „Трябва да помислиш, дали ще бъдеш в мир със себе си, ако не опиташ.“ Смятам, че този въпрос трябва да си зададе всяка една жена, на която предстои да стане майка за първи път или жените, които вече са преминали през секцио. Защото на тялото ще му мине всяка травма, било тя оперативна или вследствие на вагинално раждане, но на душата също трябва да й е спокойно.

След това си купих книгата Раждане с любов, изчетох я много внимателно и си дадох сметка за толкова много неща – защо е добре всичко да стане с възможно най-малко медицински интервенции (ако може без никакви), защо болката е необходима и каква е разликата между естествено и вагинално раждане (до този момент аз не правех разлика между двете понятия). Вече бях напълно сигурна не само, че ще опитам, но и че трябва да успея да родя естествено!

Започнах да ходя на консултации при новия екип, който бях избрала. Обсъдихме плана за раждане. Очакваше се, че отново ще пренося.

Денят преди термина ми беше петък. Около 18:00 ч вечерта усетих, че започват контракциите. Бяха нерегулярни и продължиха цяла нощ. Бяха достатъчно болезнени, за да ме събужда всяка от тях, но не бяха нищо особено. В събота през деня продължиха по същия начин, дори бяха по-слаби.

На обяд отидохме да оставим сина ни при родителите ми. Следобед със съпруга ми посетихме няколко магазина. Отново в 18:00 ч контракциите се засилиха, бяха значително по-силни от предишната вечер.

Аз много се бях впечатлила от разказа на една жена, която с контракции дори на ресторант беше отишла. Та и ние направихме същото (все пак бяхме оставили детето и сега ни беше паднало да отидем на вечеря насаме.

С напредване на вечерта болките ставаха все по-силни. Обадих се на Оля за да я предупредя, че нещата вече са сериозни. Около 24:00 ч си легнах с идеята да поспя. Но болките бяха толкова силни, че това беше невъзможно. Контракциите ставаха все по-силни и все по-чести, с интервали от 5 и дори от 3 минути. В 6:00 ч сутринта всичко спря и най-накрая имах два часа да дремна.

В 8:00 ч в неделя сутринта се събудих от ужасна болка. Не знаех къде се намирам, бях спала само два часа след толкова дълго безсъние. Контракциите продължиха през целия ден, този път изобщо не се шегуваха с мен. Още преди раждането бях решила, че по време на контракциите е добра идея да сглобим бебешкото креватче, да изгладя дрешките за изписването (бях чела, че е надъхващо и успокояващо да се занимаваш с неща, свързани с бебето).

Вечерта около 21:00 ч започна истинското предизвикателство. Контракциите ставаха все по-силни и чести, а след 23:00 ч вече едвам се търпяха. Заспивах след всяка контракция и се събуждах от следващата. Вече дори не можех да стана от дивана (дотогава при всяко присвиване заставах права с ръце опряни на дивана и никоя друга поза не ме облекчаваше). Вече не търпях и масажите, които съпругът ми ми правеше. От време-навреме събирах сили да се добера до банята и да стоя под душа докато не свърши водата в бойлера. Беше облекчаващо. Единствения адекватен, който можеше да засича продължителността на контракциите и интервалите беше съпругът ми.

В 4:00 ч в понеделник сутринта започнах да усещам напъни. Обадихме се на Оля. Чух мъжът ми да й диктува, че контракциите са с продължителност около 1 минута и 40 секунди, а интервалите по 1 минута и половина. Оля буквално се беше изстреляла от дома си и след 10 минути беше при нас.

Тръгнахме за болницата. Малко след нас пристигнаха и останалите от екипа. Д-р Дончева установи 9 см разкритие. Изчакаха до 10 см и спукаха околоплодния мехур (това беше единствената медицинска интервенция, е и един венозен път). След достигане на пълно разкритие болките изведнъж спряха.

Сега започнахме да се молим бебето да слезе, защото беше много високо все още. Оля ми каза няколко упражнения, които да правя за да помогна на бебето. През това време напълниха басейна. Влязох в него и започна следваща фаза на раждането. Усетих нов прилив на енергия и силна мотивация. Всичко беше толкова естествено, без дирижирани напъни. Невероятно е колко силни бяха тези контракции, просто не можеш да им се противопоставиш!

След два часа напъни, в 9:20 ч в понеделник се роди дъщеря ни. Тежеше 3,640 кг, 52 см. Аз нямах никакви разкъсвания!

Веднага ми я дадоха. Отложено клампираха пъпната връв, след като спря да пулсира. Взеха бебето за кратък преглед, на който присъстваше таткото и когато приключи се върнаха при мен. Оставиха ни два часа заедно тримата, ние с нея гушнати голички под завивката. Тя засука веднага и всичко беше толкова хубаво!

Благодарна съм на целия екип, благодарна съм на себе си, че се вслушах в сърцето си и си дадох шанс да преживея този уникален момент, благодарна съм на мъжа до мен за подкрепата и адекватното поведение, но най-много благодаря на съдбата, че ме срещна с тази уникална жена – Олга, която дори не познавах до този момент, a тя вярваше и се бореше сякаш се ражда нейното собствено дете! Тя няколко пъти идваше вкъщи при мен през тези 70 часа, за да прецени по-добре фазата, до която съм стигнала и да ми даде сили и кураж.

Предполагам, че ако четете този разказ, то най-вероятно сте бременна дама. Пожелавам ви да не бъдете страничен наблюдател на собственото си раждане, да бъдате информирана за всичко свързано с този процес и да го изживеете по най-уникалния начин!

А аз, ако трябва отново да раждам, в пъти повече предпочитам естественото раждане. Беше ме страх (то си е човешко) и вероятно пак ще ме бъде, но чувството е толкова неописуемо! Вече мина месец и половина от раждането на дъщеря ми, но щастието от него все още много силно ме тресе и почти всяка вечер, когато си легна си го спомням, не само с безкрайно умиление, но и с доза носталгия! Не мога да си представя да не го изживея пак…