VBAC със седалищно бебе

Елвира и бебе Емма

Първото ми раждане беше през 2019г. За проследяване на бременността и раждането избрах голяма реномирана болница с едно най-добрите неонатологични отделения. Лекарката избрах по отзиви в интернет. Честно казано винаги съм вярвала, че всеки един лекар ще направи най-доброто за пациента си и не съм вярвала, че може да се води от други подбуди. Последните месеци бебето си седеше в седалищна позиция и нямаше никакво намерение да се обръща. Лекарката каза, че в такъв случай трябва да пристъпим към планирано секцио и аз наплашена, че седалищното раждане е патология – се съгласих. Пост фактум разбрах, че ми беше дадено да избера дата за раждане, когато лекарката ми е дежурна в отделението. Изобщо не ми беше предложено поне бебето да тръгне само да се ражда и тогава да правим секциото. При мой въпрос дали все пак да не опитаме естествено, получих два коментара: “не си го причинявай” и “те най-неподходящите искат да раждат естествено!”. И така като “най-неподходяща”, родих с планирано секцио на 5.12.2019г. първата си дъщеричка Аника. Планираното секцио за съжаление не мина както планирах – имаше болка при разреза и се наложи да ме приспят. Така изпуснах първите мигове на дъщеря си, нещо, което изживях доста тежко и шока от цялото преживяване доведе до една доста дълга и мъчителна следродилна депресия. Хубавото е, че времето лекува, че имам една прекрасна 4-годишна дъщеря и че в крайна сметка такива събития ни карат да сме по-осъзнати и да правим по-информирани избори в бъдеще. 

Така и аз още в онзи момент бях твърдо решена, че за следващото си раждане ще искам поне да опитам да бъде естествено и ще търся екип, който да ме подкрепи в това. Бързо стигнах до екипа на Ла Вита Нова и почнах да следя страницата във фейсбук. Така минаха три години и в началото на 2023 забременях с втората си дъщеря. Започнах да се следя при д-р Паликов от самото начало. Той е доста спокоен лекар и още при първите прегледи ме увери, че нито секциото ми, нито евентуално второ седалищно предлежание ще ни попречи да опитаме естествено раждане. Бременността ми премина горе-долу гладко, но за “мой късмет”отново вървях към седалищно предлежание. Някъде към 34-та седмица се срещнах и с Олга, която ми каза какви упражнения да правя за обръщане на бебето, но пусто бебето не искаше да си сменя позицията. Въпреки това нито Олга, нито доктор Паликов ме караха да се съмнявам, че поне трябва да опитаме естествено раждане. Олга подробно ми обясни как протича едно такова раждане – че е почти сигурно, че ще има епизиотомия, че водно раждане не е подходящо, че ще ми бъде сложен абокат, че позата на раждане трябва да е легнала, за да могат те да имат по-добър контрол върху процеса. Това много ми помогна, за да имам правилните очаквания. 

За самото раждане не говорех много с хората около мен, защото като цяло седалищните раждания са си табу в България, камо ли седалищно след секцио. Общо взето избягвах разговори на тази тема, за да не се натоварвам. Самата аз не вярвах, че ще се получи. Мислех си, че ще стигна до контракции, че примерно ще започнат да падат тоновете на бебето и ще се наложи спешно секцио (което аз пак приемах като успех!) Бях си взела книгата “Раждане с любов” и от там черпих вдъхновение.

За моя подкрепа по време на самото раждане избрах дула – Траяна. Каквото и да кажа за нея, ще е малко. Беше ми невероятна подкрепа и по време на раждането, но и след това!

И така, терминът ми беше на 17-ти ноември. На 16-ти вечерта в 22:30 часа тъкмо си лягахме, когато хоп – пукна се мехурът и започнаха да ми текат водите. Мъжът си помисли, че веднага трябва да ходим към болницата и като му казах, че има много време до този момент се панира и ми каза: “Ама как така, аз не мога да израждам бебе!” Много се смях. Веднага писах на Траяна. Тя каза, че чакаме да започнат контракциите. Водите ми по начало бяха бистри, та поне за това нямах притеснение. Не след дълго се появиха и първите контракции, които продължиха цяла нощ на интервали 8-15 минути. Водите продължаваха да си текат. Бях се увила в хавлии и изкарах нощта на дивана засичайки контракциите. Болката при мен беше в кръста, но не беше непреодолима. 

На сутринта на 17-ти отидох до болницата за тонове и преглед. Тоновете бяха супер, но разкритието (което бе проверено по най-нежния начин!) бе само 1-2см. Контракциите ми сутринта бяха съвсем се разредили (което е нормално), но пък водите продължаваха да изтичат. Реших, че е най-добре за всички да си остана в болницата след следобедния преглед. Аз самата щях да се чувствам по-сигурна. На прегледа бе установено само 2-3см разкритие, но пък тоновете продължаваха да са добри. Тук искам да благодаря на Олга за целия мениджмънт на раждането. Във всяка една болница при изтичащи води и нередовни контракции, щеше да ми бъде сложен окситоцин още в първите часове.

И така останах в болницата през нощта – няма да лъжа, втора нощ с контракции си е доста изтощаващо. Тоновете ми ги следяха  редовно и нямаше проблем с тях. През цялото време си пишех с Траяна, която предложи да дойде и да изкара нощта с мен, но реших, че е по-добре да запазя нейните сили за 18-ти, когато при всички случаи щях да раждам по един или друг начин. Така се разбрахме и с Олга и д-р Паликов – чакаме да видим дали ще станат редовни контракциите и ако не – раждането ще бъде индуцирано с окситоцин. На сутринта Олга ме прегледа – разкритието беше 4 см. Вече трябваше да се действа, тъй като вече 36 часа имаше изтичане на околоплодни води. Беше ми сложен превантивно антибиотик. Преди слагането на системата с окситоцин поисках обаче да ми бъде сложена и епидурална упойка. Оказа се, че и Олга е напълно съгласна с това, тъй като трябваше мускулите ми да са напълно отпуснати при раждането и епидуралната упойка щеше да помогне за това.

Траяна вече беше при мен и всички бяхме в бойна готовност. Олга ми сложи системата с окситоцин, а малко след това анестезиолът постави и епидуралната упойка. След това отидохме в родилната зала. Тук вече нещата доста се успокоиха, упойката действаше и нищо не усещах, нещо, което след 2 дни контракции и недоспиване си беше истинска почивка. Седяхме и си говорихме с Траяна. Олга ме прегледа и установи 7-8 см разкритие. Каза, че със сигурност имаме още време до раждането и че ще излезе за малко и да я викнем ако има развитие. Да – да, ама не! Буквално 5 минути след това излезе и Траяна за съвсем малко и останах сама – точно в този момент усетих първия напън, при който бебето се и изходи. Веднага викнах Траяна, тя повика екипа и така уж на шега същинската част на раждането си започна по-бързо от очакваното.

Олга ми обясни как да напъвам и за моя изненада тя каза, че го правя много добре и се справям. Траяна беше до мен, държеше ми главата напред при напъните, даваше ми вода, слагаше студена кърпа на челото ми – истинска помощ! 

Не знам точно колко време мина, но със сигурност не беше кой знае колко, когато дупето излезе, а след малко и самото тяло. По някое време помня, че ми беше направена и епизиотомията. Когато телцето се показа обаче, се случи нещо непредвидено (поне за мен). Д-р Паликов усети, че ръцете на бебето са се вдигнали нагоре при главата и реално пречат на главата да излезе. После ми обясни, че при 10% от седалищните раждания това се случва.

Моментално освободи ръцете на бебенцето (епизиотомията беше жизнено важна в случая), а после и главичката излезе. Тук няма да пропусна да кажа, че малката се роди с плитко дишане и се наложи аспирация и подаване на маска с кислород, но всичко се нормализира в първите секунди благодарение, разбира се, на светкавичната реакция на целия екип. И така в 15:42 часа на 18 ноември се роди моята втора дъщеря Емма. Не мога да забравя как след този напрегнат момент Олга и д-р Паликов седят отстрани на леглото един до друг, вдъхващи спокойствие и увереност. Заприличаха ми на истински светци. В този момент навън заваля и първият сняг, беше доста магично. 

И така после се роди плацентата, а след това ме и зашиха – освен епизиотомията нямах много други шевове. Неонатолозите взеха Емма за да поседи един час в затоплено легло (чисто превантивно), а мен с една количка добутаха до стаята. Бях доста изненадана, че можех сама да стана от леглото след раждането, просто е адски различно от секциото. Епизиотомията и възстановяването от нея определено не са приятни, но нямат нищо общо с коремната операция. Можех да се движа, не ми секваше въздуха като се изправях, изправях се сама, органите не ми се мяткаха нагоре надолу. Нещо, което е особено важно, когато имаш и друго дете. Само да кажа, че дотолкова добре се чувствах, че си помислих, че направо не съм раждала, реших, че мога да се затичам две седмици след раждането, че бързах за някъде и си скъсах менискуса! Казвам го само, за да не правите като мен! Раждането си е раждане и си иска почивка!!! 

Ще спомена, че Емма за съжаление разви някаква инфекция след раждането, която наложи прием на антибиотик и оставането й още 2 дни в болницата (беше с високо CRP). Всичко се нормализира с минимален прием на антибиотик (само 3 дни).

Това беше моето второ раждане – не вярвах, че ще се справим, но ето че стана. Да, не беше гладко раждане, имаше напрегнати моменти, но беше истинско, аз бях там и участвах активно в процеса. 

Някои доктори казват, че съм герой, други, че съм поела ненужен риск с това раждане – мисля, че нито едно от двете не е вярно, но и да е, фактът е, че имам още една здрава и много усмихната дъщеричка, а това е най-важното!

Пожелавам на всички ви да бъдете смели, да поставяте своите изисквания към лекарите и да ви се случват само позитивни раждания!