Руми, Милен и бебе Лъчезар
Ето, че дойде момента и аз да разкажа за моя VBAC. Извинявам се, дълго ще е. Преди 4 години, на 9-ти март, дни преди ковид пандемията да ни затвори вкъщи, разбрах, че съм бременна. Беше неочаквано. Безкрайно дълго чакано, но и напълно неочаквано. Бях прокървяла за кратко точно по времето, когато трябва да имам цикъл, а на прегледа ме заведоха необичайни силни болки седмица по-късно. Вярвах, че за пореден път съм повредена, и то до степен, че когато по време на ехографията разказвах на лекарката за годините неуспешни опити, ин-витро и всичко останало, а тя кимаше и разглеждаше, последното нещо, което очаквах да чуя от нея, беше „Ами честито, бременна си!“. „Не!“, отговорих, тя ми повтори „бременна си“, и аз пак отсякох „Не!“.
С мъжа ми, Милен, трябваше да се срещнем след прегледа в кафето на болницата и да се приберем, и аз седнах да го чакам там, взирайки се в някаква точка, без да разбирам изобщо какво се случва. Всичко ми беше някак сюрреалистично. А сега трябваше да кажа и на Милен, но той се обади, че се е отказал от кафето и иска да го чакам пред болницата, за да се кача направо в колата. Изпълних механично. И когато в колата ме попита как е минал прегледа, не знаех как да го съобщя и просто изръсих: „Ами бременна съм“, не знам как не се блъсна.
Останалото е история, изпъстрена с множество притеснения и сума премеждия насред смутните времена в началото на пандемията. Но тъй дългочаканата ми бременност беше наистина факт и двамата с Милен бяхме на седмото небе от щастие. Попадна ми хубава книжка от бременна майка за бременни майки, от която ми стана ясна простата истина, че ние, жените, сме направени да можем да раждаме; че нито бременността (нормално протичаща такава), нито раждането, са патология, която да трябва да лекуваме. Че са съвсем естествени процеси, с които телата ни знаят как да се справят. И се настроих по най-позитивния начин за тази бременност. На разни колежки, които тревожно ме питаха „Не те ли е страх от бременността? От раждането?“, ми идеше да се изсмея. Та аз бях чакала тази бременност от толкова време! Нямах търпение да се докосна до всеки един дискомфорт и всяко предизвикателство, които тя ще постави пред мен, и исках да ги вкуся и да им се насладя. Колкото и сбъркано да звучи. За лош късмет, беба още от 7-ми месец се загнезди седалищно, и въпреки всичките ми опити да я накарам да се обърне, тя не пожела да се помести, а екипът за раждане, на който толкова разчитах, нямаше как да ме дочака до последно и да разчита на обръщане в последния момент, и се наложи секцио седмица преди термин.
Малката ни Радост вече е кака с характер и с мнение – нейно си е било инатливото желание за това пусто седалищно предлежание. Да ми е жива и здрава, има да ме ядосва още дълго. На мен обаче ми остана една празнина, задето така и не ми бе дадена възможността да я родя естествено. И, естествено, веднага започнах да се интересувам от VBAC. Още тогава, преди повече от 3 години, реших, че второто ми раждане – когато и да е то – ще бъде с La Vita Nova. Това беше подкрепата и моделът на грижа, който исках; с лекар, който няма да ме пришпорва и няма да смята предлежанието за абсолютен фактор. Тук е моментът да кажа, че вярвам, че нещата ни се случват, когато сме се примирили и сме ги заслужили. Както се казва, да ти дойде сърце на място.
Втория път всичко започна с нова серия неуспешни опити за бебе, последвани от уж съзнателното решение да спрем, защото трябва да се връщам вече на работа след майчинството и да бъда отговорен служител. Смятам, че именно това мое „отговорно“ решение ми се отрази зле емоционално и психически, и доведе до хормонални проблеми и половин година толкова нередовен цикъл, че дори не можех да направя необходимите изследвания, за да разберем какво ми има. Препоръчваха ми противозачатъчни, но след всичкото ин-витро, аз не исках повече изкуствени хормони.
Тогава се видях с доктор Паликов и той обясни, че да, противозачатъчните са решение, че щом всъщност искаме второ дете, една бременност също би урегулирала този мой нередовен цикъл. И в момента, в който взех решението, че ще възобновим опитите, калпазанският ми цикъл изведнъж се урегулира сам. Три месеца по-късно си запазих от днес за утре час за преглед заради десет-дневно закъснение. „Ти си бременна“, бъзикаше ме Милен, без и той самият да го вярва, защото в този месец бяхме прескочили всички подходящи дати, и то с много. Лекарката, която ме прегледа, не можа да установи нищо конкретно, но ми препоръча да си направя едно Бета ЧХГ, защото съм здрава жена в детеродна възраст, и да й изпратя резултатите. И когато резултатът излезе, го пратих първо на Милен да види. При референтна стойност <5.0, при мен резултатът беше почти 450. „Аз ти казах, че си бременна!“, изсмя ми се той в чата.
По традиция, отново си имахме неизбежната доза притеснения в началото – основно заради опасенията на лекарката, която ме беше прегледала, че може да е извънматочна бременност. Така си полежах няколко дни в Майчин Дом, докато не се потвърди, че има бременност и тя си е където трябва. Но определено го бяхме направили доста по-късно от общоприетите дни за овулация. Започнах да се следя при доктор Паликов и благодарение на него имах изключително спокойна бременност, без предписване на добавки за щяло и нещяло, и без излишен стрес и плашене от този и онзи минимален риск. Бебокът си се развиваше чудесно и, въпреки коментарите, които получавах по феталните морфологии, че бил седмица напред или назад, че трябвало да изместим термина или че щом първото е било секцио, значи трябва да насрочим дата за и това секцио седмица преди термина. За доктор Паликов секциото изобщо не беше необходимост. Спокойно ми казваше, че терминът не е от чак такова значение и че можем да чакаме без проблем две седмици след него, като чак след това вече ще говорим за преносване. А с напредване на седмиците бебокът си шаваше непрекъснато и танцуваше ламбада, но си бе застанал главично, и все пак докторът ме успокояваше, че и да се обърне седалищно пак ще можем да опитаме естествено. Бях спокойна. Докторът ми даде контактите на дула Траяна, за да си уговоря чрез нея консултация при Олга, и в 32ра г.с. се срещнах и с нея, за да говорим за самото раждане.
Нещата, които на онзи етап не ми бяха ясни по плана ми, бяха единствено дали искам дула и дали таткото ще присъства. От дула мислех, че няма да имам нужда. Милен беше присъствал на предишното ми раждане; знаех, че няма да го е страх, или да му е гадно, но не знаехме все още какво ще правим с бъдещата кака, когато раждането на „нейното бебе“ започне. Обмислях и варианта да повикаме майка ми и тя да бъде с мен.
За добър или лош късмет, поредният градински сопол отговори на този въпрос. Цяла зима не остана вирус, който Радост да не е донесла вкъщи от градината и аз да не съм го прихванала. Затова, когато седмица след Нова Година ни хвана грип, взехме решението да се разделим с нея и да я изпратим при майка ми в Бургас, за да имам възможност да се закрепя здравословно поне в последните седмици преди раждането.
Най-после се видях на спокойствие, макар и болна. Успях да дочета започнатата отдавна книга на Олга и, вече знаейки, че Милен ще може да е с мен при раждането, опитвах да привлека вниманието му към нещата, които ми се искаше да знае и да може да прави по време на етапите на раждането. Само че, дори да е запомнял нещо, той не проявяваше почти никакъв интерес към това, което му обяснявах. И когато десетина дни преди термин го подканих да прочете за точките за акупресура, които може да стимулира по време на контракциите, за да ги облекчи, а той се тросна, че започвал да се чуди дали иска да присъства на раждането, се отчаях.
В защита на Милен тук ще вмъкна, че му е къс фитилът и пали на момента, а впоследствие, когато е имал време да се успокои и да осмисли какво му е казано, вече е напълно разбран.
На следващия ден хормоните ме победиха и взех чисто емоционалното решение, че щом няма да мога да разчитам на него, искам дула. Писах на Траяна, гузна от това, че я търся в последния момент, дни преди термин, но и все пак с надеждата, че няма да ме върне. Уговорихме се да се видим на кафе, за да се опознаем, а на Милен просто съобщих, че „утре ще се видя с дулата от екипа“. Той не беше чувал какво е. И да е чул, не беше обърнал внимание. Но в крайна смета изборът си беше мой.
Срещата с Траяна ме отпусна. Паснахме си. Тя разбираше тревогите ми и ми отвръщаше с простички успокояващи думи. Тръгнах си заредена с нови сили и прекарах остатъка от деня в разходки.
На седващия ден, навръх 40та гестационна седмица, заведох Милен на семинара на Олга за VBAC. Нарочно не го бях натискала за провелия се няколко седмици преди това семинар за Основи на физиологичното раждане, колкото и да смятах, че ще му е полезен. Щом въпреки всичко, което му бях говорила, той не проявяваше интерес, нямаше смисъл да му навирам в очите нещо, което не иска да знае. Но държах да се запознае и той с Олга и Траяна, да види екипа, с който ще раждам, и да разясним опасенията му от усложнения по време на VBAC, за да спре поне да ми пили на главата, че съм прекалено смела и безотговорна да го искам. И о! Чудо! Семинарът му беше интересен! И каза, че знаел повечето неща! Изглежда цялото говорене не беше просто минало покрай ушите му. И изглеждаше като вече да има желанието да е с мен.
Междувременно терминът ми мина, очаквано. С доктор Паликов бяхме в съгласие, че ще пренося, въпросът беше с колко точно, и след последния преглед от миналата седмица, който бе показал добро състояние на плода, водите и плацентата, и никакви признаци за начало на родова дейност, се бяхме уговорили за проследяване на тоновете отново в края на седмицата след термина и за още един преглед следващата седмица. Докторът единствено ме предупреди, че, тъй като гръбчето на бебето е от дясната страна и това не е оптималната позиция, раждането може да продължи по-дълго. Особено като се има предвид, че предишното раждане бе било планово секцио и спонтанна родова дейност така и не бе започвала, на това раждане сега щеше да се гледа като на първо и се очакваше да бъде бавно и продължително, с лъжливи контракции няколко дни предварително и така нататък. Бях се подготвила за това. Всички се бяхме подготвили.
И ето, че вечерта на 21.02, ден след термина, нещата започнаха да се случват. Бяхме се видели по-рано с майка ми и Радост на ежедневната ни скайп среща, но до момента нямаше нищо необичайно. Милен пък се беше уговорил с приятели да дойдат вкъщи и да се занимават по нечий компютър, преди да съм тръгнала да раждам, така че имахме гости. Поръчахме си пица, и аз, с ясната идея, че терминът вече е минал и мога да си позволя с чиста съвест всички предизвикващи раждането храни и дейности, си поръчах пицата с люти чушки, която бях избягвала от цяла вечност.
Беше около 22:15, когато усетих първата контракция. Първоначално не бях сигурна какво е, усетих я като някаква нова и непозната болка, придружена с позив за ходене по голяма нужда. Знаех, че контракциите може да имат подобен ефект, но пък пицата с люти чушки можеше просто да се проявява много рано. Оставих момчетата да се занимават с техниките си и се отдадох на повика на дивото. Около 15 минути след това обаче болката се повтори. Този път имах готовност и я засякох – близо 20 секунди сравнително слаба болка, която затихна, все едно няма нищо. Когато се повтори още веднъж след още 15-20 минути, вече нямах съмнение – това си бяха контракции. Съобщих го на Милен и момчетата съвсем спокойно и дори на шега. В крайна сметка всички знаеха, че раждането може да започне всеки момент и въпросът беше кога ще е точно. И напомних, че няма нужда да се притесняват, защото ще си отнеме бая време. Около половин час по-късно те си тръгнаха, а аз писах на Траяна да й съобщя, че момчето май се подготвя да излиза. Тя ме посъветва да си взема хубав дълъг душ и да легна да почивам, с идеята, че това, което имам като контракции в момента, най-вероято ще се разреди и ще спре до сутринта, с възможност все пак да прогресира, но и с цел да събера колкото мога повече сили. И да пиша отново към 1, ако не мога да спя.
Послушно изпълних, като пътьом към банята си пуснах „I’m so excited“ на Pointer Sisters. Бях супер въодушевена, че раждането започва да се случва, съмнявах се, че ще ми се доспи. Така и стана. След душа легнах, но дали от вълнение, или от силата на контракциите, не можех да заспя. Уж се търпяха, макар че на моменти ставаха силнички, а интервалът между тях се беше скъсил значително и беше между минута и шест, съвсем нерегулярни. Към 2 през нощта опитите ми да дремя се провалиха съвсем. Не можех вече да лежа. Контракциите бяха кратки, но на интервал средно около 2 минути и се засилваха все повече. Взех си още един душ, само че след него те зачестиха още. И клекнала уж ги понасях добре, но скоро установих, че и така не ми е удобно и се преместих на дивана в хола, в нещо средно между детска поза и застанала просто на четири крака, прегърнала една възглавница. Милен разбра, че явно няма да се спи и дойде при мен, напълно облечен и готов да ме грабне и да тръгваме към болницата, но аз бях убедена, че е рано. Все пак имах контракции едва от три-четири часа. Да, болеше ме; да, тресеше ме. Но беше прекалено рано. Чухме се с Траяна и тя потвърди, че нещата прогресират добре, но наистина има още време. Това като че успокои притеснения татко и той продължи кротко да си рови нещо на компа, въпреки моите ултра модерни и експресивни танцови и все по-шумни вокални изпълнения на всеки три минути.
В последвалите два часа Траяна периодично пишеше да ме проверява. Контракциите се бяха задържали на интервал от около 3 минути и вече бяха по около 40 секунди, някои по-леки, други по-силни. Помежду тях изпадах в някакъв транс, почти се унасях, и после започваше болката и гърчът. Бях цялата плувнала в пот. Към 5 влязох в банята да си взема още един успокояващ душ, но за 15-те минути там имах сигурно още 6-7 контракции. Тогава падна и тапата. С Траяна се чухме отново и я помолих да дойде вкъщи, защото контракциите ставаха все по-силни и усещах бебето слязло по-надолу, но продължаваха да са все така по около 40 секунди и смятах, че са кратки и е рано. В крайна сметка, като за първо естествено раждане се водеше, че трябва да достигнат продължителност от една минута, да са с интервал през 4-5 минути и това да продължава поне час. Чакахме това положение, а в онзи момент не разбирах къде сме и ми се струваше, че няма да успея.
Траяна дойде вкъщи към 5:45, постоя през следващите няколко контракции, като упражняваше контранатиск на кръста ми, и се обади на Олга в 6 да тръгнем към болницата. Тогава ми се стори, че тези 15 минути са били половин час, ако не и повече. Но в 6 Траяна бързо ни мобилизира да съберем последните 1-2 неща от багажа ми и за интервалите между последвалите две контракции, двамата с Милен успяха да ме облекат и обуят, и да се отправим навън.
Не помня как сме слезли. Помня, че докато Траяна ми помагаше да отидем към колата, поредната контракция ме хвана под прозореца на съседите от първия етаж и крещях там, а през това време Милен чегърташе леда от прозореца на шофьорската врата. И гордо се похвали, че има подгряване на предното стъкло. Иначе щеше и него да трябва да чисти.
Помня, че усещах всяка неравност по пътя, както, струваше ми се, не бях усещала през цялата бременност. Бях на задната седалка, коленичила на седалките до детското столче на каката, вкопчена в облегалките, и се взирах през разтопения на ивици лед по задното стъкло в колите, които се движеха зад нас. Усещах ръката на Траяна на кръста си, упражняваща натиск там при всяка контракция. Чувах смътно какво си говорят с Милен и помня, че отбелязаха, че по радиото са пуснали „I was born to make you happy“ на Бритни. После усетих напън. И преди малко, вкъщи, бях усещала нещо подобно с последните контракции преди да тръгнем, но това сега беше по-силно. Опитах се да го спра, не исках да напъвам в колата. Трябваше да стигнем до болницата, да отидем в родилната зала, да си поискам да напълнят басейна и да вляза във водата. Тогава трябваше да напъвам, не сега.
Само че бебокът не беше съгласен. Следващата контракция дойде с нов напън, който и да искам не можех да удържа. Нито пък този след него. Усещах как главичката е на път да прореже и го извиках. Траяна каза, че ще сме в болницата след още само две минути, които трябва да издържа.
Не знам дали имаше още контракции през тези две минути, докато стигнем. Милен спря пред входа и Траяна ми помогна да сляза от колата, а после някак успях да се кача по стъпалата до входа, влязохме вътре и се опрях на колене и длани на табуретката до регистратурата. Тук дойде почивката. Беше някакъв нереално дълъг момент на спокойствие след всичко до сега. После Милен влезе с багажа и се отправихме към асансьора, и там контракциите започнаха пак. Две на брой. С още по-силни напъни, които този път не можех да спра по никакъв начин. С напъните от първата контракция главичката действително проряза, но не спря до там.
„Излиза! Излиза! Излиза! Излиза!“, виках, вкопчила се в някакъв парапет вътре. Исках да се стисна, да накарам бебето да се върне, да изчака още малко. Само че не можех. Траяна бързо ме събу да провери. Главичката вече беше излязла и тя извика на Милен да задържи асансьора, може би вече бяхме горе. И със следващата, последна контракция, бебето се изплъзна от мен, а мехурът се пукна в ръцете на Траяна, която го беше уловила. Подаде ми го веднага, някак между краката ми, изпод якето и всичко, и го гушнах, още в мехура, още там, в асансьора.
Не можех да повярвам какво се е случило току-що. Но болката вече я нямаше, а аз държах, притиснато към мен, малкото ми розово-лилаво бебче, забулено и все още наполовина в мехура. И точно когато той изплака, дотича и Олга с количка, за да ни заведе в родилната зала. Както после отбеляза, от години се шегувала, че до сега не е имало раждане в асансьора, и точно когато най-после такова се е случило, тя го е изпуснала.
Плацентата излезе цяла, за не повече от 5-10 минути по-късно, докато малкият ми нетърпелив син лежеше върху ми и се опитвах да му покажа как да засуче, и, както Олга установи, освен леки охлузвания, нямах никакви разкъсвания, никаква нужда от шевове и лекарска намеса. Милен преряза пъпната връв и може би чак половин час след това направиха тоалет на малкия бързак.
Лъчезар се роди екстремно бързо и невероятно леко в 6:30 сутринта на 22.02, два дни след термин, с тегло 3140 грама и ръст 49см. Ще го наричаме Лъчо. Или Лъки. Или „Luke, I’m your father“. Или Бързак. Или Бари Алън. Има апетита на Бари Алън. Ще го направим супергерой!
