Мая, Дани и бебе Алекс

Коледа е. По това време на годината често се замисляме за магичното около нас и във нас. За безбройните възможности, които бихме могли да преследваме, но сякаш все не ни остава време – онзи ресурс, който незнайно защо не разбираме как да ни служи най-добре.

И така, аз винаги съм искала да стана майка, винаги съм се възхищавала на смелите жени, които са осъществили тази своя смела мечта, но аз все го отлагах за по-подходящ момент. Вярвах на инстинкта си, че времето все още не е настъпило, радвах се на усмивките на малките човечета на приятели и на случайни хора, представяйки си как би изглеждало личицето на моя син или дъщеря. Но този момент все ми се виждше някак си отдалечен във времето, мислех си, че трябва да постигна нещо специално преди да посрещна своята рожба в живота си.

Един ден оперирха ендометриални кисти и на двата ми яйчника и така осъзнах, че зачеването и раждането на дете не опира изцяло до емоционалната готовност на майката, има и физически предпоставки, които се налага да преодолеем. Аз дълбоко вярвам, че този момент в живота ми не беше случаен – той именно ме накара да се замисля исках ли наистина едно човече в живота си не просто сега, а някога изобщо. И отговорът на всяко ниво от съзнанието ми беше „да“. Започнахме да правим опити с моя приятел, около месец след операцията, когато почувствах тялото си готово.

Пътят до появата на Александър не беше най-лесният (поне не и емоционално). Задавах си толкова много въпроси, а страхът беше неизменният ми спътник през цялото време. Страх от всякакво естество и на всякакво ниво. В един момент, след като бях изчела много литература и истории на много майки, които настроиха съзнанието ми на вълната, която търсех, тялото и психиката ми се отпуснаха. Сравнително.

Бях си записала час за един доктор-вълшебник в репродуктивната медицина, както го наричат много майки, поели по нелекия път на справянето с репродуктивните предизвикателства. Имах около три месеца до срещата си с доктора – време, през което се отдадох изцяло на себе си. Опознах желанията и мечтите си, започнах да тичам с приятеля ми в парка – активност, която настройваше съзнанието и мислите ми на една красива и спокойна честота, която събуждаше красивата личност в мен.

Спомням си, че пътувахме до различни красиви места. Всяка почивка, която организирахме, аз някак си вярвах, че именно на нея ще забременея. Никак не бях сигурна, но си го представях и това винаги ме караше да се усмихвам и да вярвам по един по-особен, по-истински начин. Сякаш вече се беше случило.

И така, върнахме се от последното ни пътуване до Нидерландия (както я наричам аз, вторият ми дом), и след няколко дни започнах да усещам някакви особени болки в кръста като при цикъл, но може би една-две степени по-интензивни, и около 2-3 дни имах някакво особено зацапване по бельото. В съзнанието си мислех, че е абсолютно възможно това да е имплантационно зацапване, за което бях чела в статиите и форумите и знаех, че на не малко жени се случва. От друга страна, бях в много напрегнат период в работата си и ми мина през съзнанието и възможността просто напрежението, което изпитвах, да предизвиква по-ранното настъпване на месечния ми цикъл. Но с приблизително две седмици…?

Зацапването спря точно на третия ден. Времето мина магично бързо до датата на цикъла ми (който е сравнително доста точен), но цикъл не настъпи. Това ме накара да се усмихна, но не правех прибързани заключения – бях наясно, че силното желание за забременяване понякога си прави шеги с нас и цикълът се забавя. Изчаках да минат около 3 дни закъснение. По време на една разходка си взех за всеки случай един тест за бременност, който прибрах в шкафа. Един следобед, както си говорехме с моя приятел по време на почивка от работата, аз му казах като на шега, да не си прави много планове (вече дори не помня контекста на разговора), защото е възможно да съм бременна. Проверката с прибрания преди няколко дни тест потвърди съмненията ми с две много ярки чертички.

Налага се да пропусна много факти и детайли до срещата ми с другата вълшебница – Олга Дукат. Ще споделя само, че изчетох доста неща в интернет, докато стигна до съзнателния избор точно тя да изроди сина ми. Една позната също ме посъветва, ако държа да родя естествено при страхотна акушерка, да се обърна към нея. Аз винаги съм се притеснявала от раждането, не помня от кога в мен се беше породил някакъв необясним страх от този процес. Четох, че у много жени го има, дори понякога придобива патологични измерения.

Не знаех защо държа на това, но истински ми се искаше да пробвам да родя нормално. Имах страхотни примери на жени, справили се с тази нелека задача. А и вече знаех, че една гинекологична операция (а секциото все пак е операция), не е много по-лесна задача и е съпроводена с болка, дискомфорт и продължителен период на възстановяване. Просто при естественото раждане не знаеш кога ще започне, колко време ще продължи и интензитета на болката, която ще изпитаме до момента на срещата с може би най-важния човек в живота на една жена.

Толкова много неизвестни стояха пред мен и толкова много доктори желаещи да ми „помогнат“ да родя „по-лесно“, което разбира се, включваше секцио. Разбира се, защо да се мъча, медицината е напреднала толкова много и днес можем да си позволим този „лукс“ – особено в България. Но някак си, аз исках да дам тази възможност на тялото си да премине през естественото раждане. Исках да дам и тази първа възможност на сина ми да прояви своя характер, да направи своя избор и да следва своето желание кога да се появи. Беше ми много интересно коя дата е избрал за свой рожден ден.

Бях прочела историята на Олга. Честно казано, бях толкова респектирана пред силния ѝ дух и увереността, че може да роди естествено, дори след две раждания секцио. Ако тя го вярваше и беше толкова отдадена на жени, които дори не познава, ако им гласуваше доверие, че могат да се справят с естествено раждне, аз исках да бъда една от тези жени. Аз исках да напишем още една красива история зааедно с Олга. Започнах да вярвам все по-силно, че това е жената, която искам да бъде до мен, когато раждам. Тя се превърна в мой виртуален приятел – прочетох книгата ѝ „Раждане с любов“ и изгледах онлайн обученията ѝ. Това бяха моите пътеводители „в тъмното“, в абсолютно неизвестното мистично пространство между бременността и появата на нов живот.

Това, което мога да гарантирам на всяка една жена, която може някога да прочете моя разказ за естественото раждане, е че няма гаранции нито при естественото раждене, нито при раждането със секцио. Но, момичета, струва си. От това да забременеете, да чакате появата на мъничето, до това да станете изведнъж, сякаш от нищото мама. Направете своя избор със сърце и въпреки страха. Той е там и някак си допринася за величието на този трансформиращ момент – от „аз“ до „ние“.

Ето как станах майка аз:

След като не спирах да се чудя и питах приятеля ми как е възможно от този наистина огромен корем да излезе нашият син, и то естествено, една нощ около 2:30 часа нашият син реши да ни даде отговор. Даде ни първия ни урок като родители. След като ни бе предизвестил намерението си да се запознае с големия свят с падането на тапата ми, около две – три денонощия по-късно започнаха и контракциите ми. Както ме предупреди една приятелка, при мен не беше точно като описаното в книгите. Контракциите ми започнаха сравнително силни и на интервал около 15 минути директно. Малко се учудих, защото си мислех, че ще мога да си поспя още преди да настъпи моментът. Развълнувах се и някак си ми стана тъжно, че едно бебче, което се е развивало в мен девет месеца, вече нямаше нужда от тази закрила. Искаше да бъде индивидуална личност. Колко вдъхновяващо!

Свързах се сутринта около 8 часа с Олга, разказах ѝ какво се е случило и как се чувствах и решихме да отида към 14 ч. в болницата, за да провери как се развиват нещата. Оказа се, че силните болки, които изпитвах към онзи момент, са далеч от истинските контракции, необходими, за да родя. Имах около 1 см разкритие. Малко се стреснах. Как така само 1 см разкритие и как така това бяха слаби контракции за раждане? Аз не бях сигурна още колко по-силни контракции можех да издържа.

Тук е и моментът да споделя, че моят праг на болка не е от най-високите. Върнахме се вкъщи и аз започнах да правя кръгови движения и подскачания на фитнес топка, за да намаля някак болката от контракциите, докато дойде времето да ме приемат в болницта за раждане.

Спомням си, че по някое време много исках да поспя. Не защото бях изморена, а защото исках да изпитам някакво успокояващо чувство на отпускане, дори и само за час или половин. Гледах моя приятел на дивана, който работеше, и много ми се искаше да отида при него и да дремна. Отидох. Огромна грешка – толкова ме заболя, че трябваше да се върна на топката и да продължа с подскачанията. Сякаш това беше единственото нещо, което можех да правя, не можех да си предствя да се отделя от тази топка дори за секунда. И именно в момента, в който силно вярвах, че не можех да стана от топката, трябваше да отидем отново до болницата.

Представете си само какво се случва в съзнанието на една жена, която не може да стане от фитнес топката, подскачаща и опитвща всички техники за дишане, които са ѝ станали известни през последните 9-10 месеца за облекчаване на контракциите. Тази жена трябва да излезе от дома си (без топката!) и да мине отново пътя до болницата, който по-рано същия ден беше минала. И това само, за да разбере най-вероятно, че отново ще се наложи да се върне? Звучеше ми невъзможно, но някак си се насилих. Просто вярвах на моя приятел, че той ще бъде до мен и ще ми помогне да преодолея болката. А и щях да видя Олга.

Стигнахме до болницата. Тя се намира на около 10 минути разстояние с кола, които обаче, преминавани с контракции на около 4-5-минутен интервал, ми се струваха цяла вечност. Не мога да забравя мекото изражение на Олга, когато я видях, от нея струеше някаква особена мекота и загриженост, каквато не бях виждала до този момент. Беше ме прегледала, попълваше някакви документи, а аз ѝ казах, че не мога да издържа вече и колкото и разглезено да звучи, я помолих да ми сложат епидурална упойка. Тя се съгласи толкова мило и каза толкова нежно, че това не е глезене, че аз просто поисках да я прегърна. В този момент за мен тя беше втората ми майка. Беше моят най-верен приятел. Беше най-страхотният човек! Беше Олга.

Контракциите ми продължиха от 2:30 ч. на 30.05 срещу 01.06 до 04.00 ч. на 01 срещу 02.06.2023г. Около 26 часа. Психологически и физически не беше лесно, поне до поставянето на епидуралната упойка. След нея почувствах, че мога да родя още 2 пъти през същата нощ. Олга се грижеше да допълва упойката на всеки приблизително 2 часа, когато отслабваше ефектът ѝ и така до към 3:50 ч. може би. Тогава почти изчезна ефектът на упойката и аз усетих безкрайно интензивна контракция, която като че ли продължи цяла вечност. Чувствах, че е обхванала цялото ми тяло и не можех да мисля от болка. Помня само, че помолих Олга да ми постави по-бързо последната упойка. Не знаех какво да правя и как да застана, докато дочакам упойката. Най-вероятно това е бил моментът на транзицията. Олга грижливо допълни за последен път упойкта и ме попита дали усещам напъните. Въпреки упойката, аз усещах леки вълнички, които знаех, че са напъните. Използвах силата им и започнах да напъвам.

Олга беше видимо уморена, още не знам как издържа цялата нощ, прекарана с мен и моя приятел в очакване да започне същинското раждане. Но тя го направи, успя. Никой не можа да повярва, че раждането започна в 4:00 ч. и завърши в 4:27 ч. Двадесет и седем минути, които за мен бяха най-лесната и приятна част от целия процес дотук. Само чувах Олга да казва: „Браво, Мая! Мая, браво!“, а след това последва и облекчението на всички, когато Александър се появи.

Честно казано, аз все още вярвам, че именно той и Олга свършиха всичко необходимо, за да се роди. Сякаш той много добре знаеше какво прави и го направи „като по учебник“. И моят приятел Дани – той беше готов да премине през контракциите и да роди естествено, само, за да ми го спести на мен. Почувствах цялата необходима ми подкрепа през онази нощ, която ми вдъхна сили, за да премина през чудото на естественото раждане.

Днес Алекс е на почти 7 месеца. Наистина не знам кога отлетя времето от онези две чертички на теста до днес. Понякога чувствам, че всичко мина като на сън. Това е наистина магия, която пожелавам на всяка двойка, копнееща за дете, да изживее. Когато имаш истинска подкрепа, можеш да сбъднеш всяко свое желание. Благодаря ти от сърце, Олга!